— Добре.

— Ще го отбележа в графика. Е, хайде да се връща ме на работа, преди Бек да отрови някого.

С остатъка от заплата си и спестените бакшиши Рийс се отправи към бакалията. Само най-основните неща, напомни си тя. Необходимото и нищо повече. Не беше на улица „Нюбъри“ и не можеше да си позволи глезотии.

Но, за бога, наистина бе чудесно да пазаруваш не само джинси или чифт чорапи. Почувства се страхотно и по бузите й се разля руменина.

Влезе енергично, а звънчето над вратата издрънка весело. Магазинът бе пълен с хора, някои от които Рийс познаваше от ресторанта. Пържола с огромно количество пържен лук за господина в карираното яке. Жената с малкото момченце, която оглеждаше консервите, вземаше пържено пиле за момченцето, салата „Цезар“ за нея.

Четирима къмпингари зареждаха количката си с продукти.

Рийс махна на Мак Дръбър и се зарадва на дружелюбното му кимване. Беше приятно да си сред познати. И напълно нормално в добавка. Рийс заоглежда чаршафите. Веднага отхвърли белите, защото й напомняха за болница. Избра светлосини, изпъстрени с теменужки, и тъмносиньо одеяло. Бледожълтите хавлиени кърпи пък щяха да внесат малко светлина в банята й.

Рийс отнесе първите си покупки до щанда.

— Наела си квартира, а? — попита я Мак.

— Да. Апартаментчето над ресторанта на Джоуни.

— Чудесно. Искаш ли да ти открия сметка?

Идеята й се стори страшно съблазнителна. Можеше да си купи всичко, което си поискаше, и да плати за него по-късно. Но това щеше да наруши правилата, според които живееше през последните осем месеца.

— Няма нужда. Взех заплата. Бездруго имам нужда само от няколко неща за кухнята.

Рийс пресмяташе грижливо, докато оглеждаше стоките и избираше само най-необходимото. Хубав железен тиган, прилична тенджера. Не можеше да си позволи съдовете, които на времето бе притежавала, нито скъпите ножове, но щеше да се справи.

Всеки път, когато звънчето над вратата издрънкваше, Рийс насочваше очи към входа.

След малко Броуди влезе в бакалията. Същото овехтяло кожено яке, същите очукани ботуши. Но май се бе обръснал през последните два-три дни. Погледът му бе като на човек, който е виждал абсолютно всичко и нищо не може да го изненада. Писателят се отправи към отделението с хранителни стоки.

Рийс се зарадва, че вече бе минала оттам и не й се налагаше да се сблъсква с него. Тя забута количката си към щанда.

— Готова съм, господин Дръбър.

— Добре, ей сега ще направим сметката. Чайникът е подарък от мен за новия ти апартамент.

— О, няма нужда.

— Магазинът е мой и аз определям правилата — сгълча я той мило, после се извърна на другата страна. — Ще бъда на твое разположение след минутка, Броуди.

— Не бързам, не се безпокой — отвърна писателят, като остави кутия мляко и пакет кафе на тезгяха, а после кимна за поздрав на Рийс. — Как си?

— Чудесно, благодаря.

— Рийс се нанася в апартамента над ресторанта на Джоуни — съобщи му Мак.

— Така ли?

— Да. Сега ще опаковам нещата й, а ти ще й помогнеш да ги занесе дотам, Броуди.

— О, няма нужда. Мога да се справя и сама.

— Не можеш да носиш всичко това сама — настоя Мак. — Колата ти е отвън, нали, Броуди?

Писателят се усмихна развеселено.

— Разбира се.

— Бездруго отиваш да вечеряш при Джоуни, нали?

— Да, така възнамерявам да постъпя.

— Ето, видя ли, скъпа? Няма проблеми. В брой или с кредитна карта ще платиш?

— В брой.

Рийс похарчи всички пари, които бе взела със себе си, почти до стотинка.

— Впиши моите неща в сметката ми, Мак — каза Броуди, като остави, покупките си върху единия от кашоните на Рийс и го понесе към колата.

Преди Мак да довърши опаковането на останалите, писателят се върна за следващия кашон. Рийс се почувства хваната в капан.

— Благодаря, господин Дръбър.

— Радвай се на новата си квартира — извика й, кога то тя последва Броуди навън.

— Не си длъжен да ми помагаш — каза Рийс бързо, когато излязоха навън. — Сериозно. Мак не ти остави избор.

— Да, така беше.

Броуди остави втория кашон в каросерията на черния си пикап юкон, после се обърна и протегна ръце към този, който Рийс държеше, но тя го стисна здраво.

— Казах ти, не си длъжен да ми помагаш. Мога и сама да се справя.

— Наистина не съм длъжен, но пък ти не можеш да се справиш сама. Така че, хайде да си помогнем един на друг и да свършим работата, докато сме още млади.

Броуди изтръгна кашона от ръцете й и го натовари в пикапа.

— Хайде, качвай се — подкани я.

— Не искам…

— Държиш се като смахната. Покупките ти са у мен — продължи той, като заобиколи колата. — Можеш да се повозиш заедно с тях или да се прибереш пеша.

Рийс би предпочела втората възможност, но не й се искаше да заприлича на пълна идиотка. Предаде се, седна в пикапа и затръшна вратата. И, без да й пука за мнението на Броуди, отвори прозореца, за да не я нападне клаустрофобията.

Писателят не проговори. А благодарение на радиото, от което бумтеше „Ред Хот Чили Пепърс“, Рийс не се чувстваше задължена да води любезен разговор по време на краткото пътуване.

Броуди паркира на улицата пред ресторанта и свали единия кашон от пикапа. Рийс взе другия.

— Входът е от задната страна — съобщи му тя.

Гласът й прозвуча доста рязко и това я изненада. Дори не можеше да си спомни кога за последен път бе ядосана на друг, освен на себе си.

Ускори крачка, за да не изостава от писателя, и профуча покрай него по стълбите. Раздразни се, когато й се наложи да подпре кашона на стената, за да извади ключа си. Броуди премести своя в едната си ръка, взе ключа от нея и отвори вратата.

Заля я вълна от негодувание. Сега това беше нейното си място. Можеше да кани когото си иска и да не допуска вътре нежелани гости. А невъзмутимият Броуди най-спокойно отиде до плота и тръшна безценните й нови вещи върху него.

После излезе навън, без да промълви и дума. Рийс задъхано остави кашона си на пода. Втурна се към вратата с надеждата отново да го изпревари и да грабне последния кашон.

Но Броуди вече се връщаше.

— Мога и сама да се справя оттук — каза тя и дръпна кашона от ръцете му. — Благодаря ти.

— За нищо. Какво има вътре? Тухли ли?

— По-скоро железен тиган и препарати за чистене. Уверявам те, че мога да се справя.

Той не й обърна внимание и продължи нагоре по стълбите.

— Защо, по дяволите, заключи вратата, при положение че веднага се връщаме обратно?

— Навик — отвърна, като завъртя ключа.

После протегна ръце към кашона, но не можа да попречи на Броуди да влезе в квартирата й.

— Е, благодаря — каза Рийс.

Знаеше, че е ужасно грубо да стои до отворената врата, сякаш нямаше търпение да го изпъди, а на всичкото отгоре в квартирата проникваше леден въздух, но не можа да се сдържи.

— Съжалявам, че бе принуден да хамалуваш.

— Аха.

Броуди се завъртя и огледа стаята, пъхнал ръце в джобовете си. Помисли си, че мястото е миниатюрно и потискащо, докато не погледнеш през прозореца. Гледката бе зашеметяваща. Иначе бе чисто. Джоуни явно си вършеше работата съвестно. И макар апартаментът да бе празен, със сигурност редовно бе пускала прахосмукачка и бърсала прах.

— Има нужда от боядисване — отбеляза той.

— Да, май си прав.

— И определено от отопление. Нежните ти кости ще замръзнат тук.

— Няма смисъл да пускам отоплението, преди да се нанеса. Не искам да те задържам…

Броуди прикова очи в нея.

— Не се притесняваш, че ме задържаш, а просто искаш да се разкарам оттук.

— Така е. Чао.

За първи път той й се ухили весело.

— По-интересна си, когато си заядлива. Какъв е специалитетът довечера?

— Пържено пиле, картофи в масло, грах и моркови.

— Звучи добре.

Той тръгна към вратата, но спря точно пред Рийс.

Беше готов да се закълне, че почти чу как се стяга от напрежение.

Вратата се затвори светкавично зад гърба му, а ключалката изщрака още преди да бе поел по стълбите. Броуди заобиколи сградата и за да задоволи любопитството си, вдигна очи нагоре.

Рийс стоеше до прозореца, загледана в езерото. Слаба е като върбова вейка, помисли си той. А очите й са дълбоки и потайни. Прилича повече на портрет, отколкото на човек от плът и кръв. Броуди се зачуди къде ли бе забравила останалата част от себе си. И защо.



Пролетното топене означаваше дълбока кал. Пътеките зажвакаха, а оплесканите ботуши разнасяха гъстата кал по улиците и тротоарите. В ресторанта на Джоуни местните посетители, които познаваха характера на собственичката добре, почистваха внимателно обувките си, преди да влязат. Туристите, които щяха да запълнят хижите и лагерите след около месец, все още се наслаждаваха на градските удобства. Разбира се, имаше хора, дошли да се порадват на езерото и реката, които гребяха в лодките си по студените води на езерото.

Ейнджълс Фист се приготви за кратката почивка между зимната и лятната суматоха.

Малко след изгрева, когато небето заблестя в розово, Рийс потегли по един от тесните пътища от другата страна на езерото. Това си е най-обикновена пътека, помисли си, докато въртеше волана енергично, за да избегне по-дълбоките дупки.

Едър лос прекоси пътя пред нея. Тя се усмихна изненадано и се зарадва, че шофираше едва с десетина километра в час.

Най-важното бе да не се загуби.

Джоуни я очакваше в седем и макар да бе тръгнала доста по-рано от уречения час, Рийс се страхуваше, че ще закъснее. Или пък ще стигне чак до Юта.

Подмина малка горичка от червени върби и забеля за светлина.

— Точно така! — извика тя доволно. — Подминаваш върбите, завиваш наляво и хоп! Там си!

Видя вехтия пикап на Джоуни и се поздрави за успеха. После спря колата.

Не знаеше какво да очаква от дома на Джоуни. Може би малко бунгало или дървена хижа. И двете биха подхождали на нетърпеливата й началничка.

Но не бе очаквала стилна и просторна великолепна къща от дърво и стъкло, с широки веранди, които гледаха към планинските върхове.

Нито елегантните саксии по прозорците, пълни с красиви теменужки.

Очарована, тя последва указанията на Джоуни, паркира и отиде до задната страна на къщата. Забеляза, че навсякъде имаше прозорци, които откриваха зашеметяваща гледка към планината, езерото и града.

Вътре светеше. Зърна Джоуни през кухненския прозорец. Шефката й бе навила ръкавите на анцуга си и енергично забъркваше нещо в голяма купа.

Рийс отиде до вратата и почука.

— Отворено е!

Незаключената врата накара Рийс да потръпне. Ами ако се появеше някой луд с бухалка в ръка? Не трябваше ли жена, особено жена, която живее сама, да предвиди подобна възможност и да вземе мерки?

— Ако по обувките ти има кал, свали ги, преди да влезеш в кухнята — извика Джоуни.

Рийс огледа краката си, сви рамене виновно и се събу.

Ако външният вид на къщата бе великолепен, то кухнята бе отговор на всички молитви.

Просторна, идеално осветена, със солиден работен плот в бронзов и меден цвят. Двойна фурна, гигантски хладилник и фризер. Рийс потръпна от удоволствие като жена, на която престоеше секс с мъжествен Адонис. Печката бе „Вулкан“, а на плота стоеше миксер „Беркел“.

Сълзи от възхищение опариха очите й.

Необичайни треви и клонки украсяваха груба дървена ваза. В малката камина пламтеше огън, а въздухът бе наситен със съблазнителното ухание на пресен хляб и канела.

— Е? — попита Джоуни, като остави купата на плота. — Какво възнамеряваш да правиш? Да стоиш и да зяпаш или да си сложиш престилката и да се хванеш на работа?

— Първо искам да се прекръстя.

Красивата уста на стопанката потръпна весело, после тя се предаде и се ухили широко.

— Готино е, нали?

— Великолепно. Смятах, че ще… — младата жена млъкна насред дума и се покашля.

— Ще печем в мизерна вехта фурна и ще работим на миниатюрен плот? — изсумтя Джоуни, като отиде до луксозната кафеварка. — Живея тук, а аз обичам удобства и стил.

— Няма спор. Ще ме осиновиш ли?

Джоуни се засмя.

— Освен това обичам уединението. Къщата ми е последната в тази част на града. Между мен и дома на семейство Марсдън има повече от половин километър. Познаваш Рик и Деби и децата им. Малката им дъщеря с кучето й е почти всеки ден на брега. Не може да не си я виждала.

— Да — кимна Рийс, като се сети за момичето, което хвърляше топката във водата, и за енергичното куче. — Дори няколко пъти.

— Чудесни деца. От другата им страна е домът на Дик. Онзи, върху когото те изпробвах, когато се появи в ресторанта. Дърт пръч — каза тя с обич. — Преструва се на суров планинар, но всъщност е нежен хомосексуалист. Предполагам, че си забелязала.

— Да, забелязах.

— Зад него е хижата на Бойд. Има и още няколко разпръснати тук и там, но повечето се дават под наем. Чудесно и спокойно кварталче е.