— Да, в крайна сметка това се оказа основната причина.

— Колко дълго бяхте заедно?

— Не много. Няколко месеца. Може би три.

— Обичаше ли я?

Искам да я погледна, да видя изражението на лицето й, след като ми зададе този въпрос,

но не желая тя да види моето. Не желая да си помисли, че намръщената ми физиономия

означава, че съм безсърдечен, защото не съм. Всъщност изпитвам тъга, задето не успях да

обикна Хана.

— Мисля, че е много трудно да се даде точно определение на любовта — отвръщам

аз. — Можеш да обичаш много неща в даден човек, но не и самия него.

— Плакал ли си?

Въпросът й ме разсмива.

— Не, не съм плакал. Бях ядосан. Срещах се с момичета, които твърдяха, че няма да

имат нищо против, когато понякога имам нужда да остана сам за седмица или две. И когато

това наистина се случваше, после прекарвахме по-голямата част от времето в разправии

заради това, че обичам изкуството си повече, отколкото тях.

Обърн се обръща и започва да върви заднешком, без да откъсва поглед от мен.

— А така ли е? Наистина ли повече обичаш изкуството си?

Този път я гледам право в очите.

— Абсолютно.

Устните й се извиват в колеблива усмивка и аз така и не разбирам защо отговорът ми й

се понрави. Повечето хора обикновено са обезпокоени. Би трябвало да съм способен да

обичам хората повече, отколкото обичам да творя върху платното, ала досега не ми се е

случвало.

— Кое е най-доброто анонимно признание, което си получавал?

Не бяхме вървели много дълго. Дори не бяхме стигнали до края на улицата, но въпросът,

който тя току-що ми зададе, можеше да отвори тема за разговор за няколко дни.