Какво, по дяволите, правя? Аз не постъпвам така. Не каня мъже в дома си.

Тексас ме превръща в уличница.

Включвам кафеника, макар отлично да знам, че не се нуждая от кофеин. Но след ден

като днешния съм сигурна, че и без това няма да мога да заспя, така че защо не, по дяволите?

Оуен излиза от тоалетната, но не се запътва към вратата. Вместо това погледът му се

насочва към картината върху стената в другия край на всекидневната. Приближава бавно към

нея и я изучава.

По-добре да не казва нищо лошо за нея. Макар че той е художник. Навярно я преценява.

Той няма как да знае, че тази картина е последното, което Адам е нарисувал за мен, преди да

почине, и тя ми е по-скъпа от всичко друго, което притежавам. Ако Оуен започне да я

критикува, незабавно ще го изгоня. Независимо от флирта помежду ни, всичко ще приключи

по-бързо, отколкото е започнало.

— Твоя ли е? — пита той и сочи картината.

Ето, започва се.

— На съквартирантката ми — лъжа аз.

Струва ми се, че ще бъде по-честен в преценката си, ако не знае, че картината е моя.

Оуен се обръща към мен и няколко секунди ме наблюдава втренчено, преди отново да се

извърне към картината. Прокарва пръсти по самия център, където две ръце се протягат една

към друга.

— Невероятно — проронва той тихо, сякаш не говори на мен.

— Такъв беше и той — мърморя под нос, знаейки, че Оуен може да ме чуе, но не ме е

грижа. — Искаш ли чаша кафе?

Гостът ми отвръща „да“ без да се обръща. Взира се в картината още известно време,

после оглежда стаята, като внимателно изучава всичко. За щастие, по-голямата част от

вещите ми са все още в Орегон и единствената следа от мен в целия апартамент е тази

картина, така че той няма да може да научи нищо за притежателката й.

Наливам му чаша кафе и я плъзвам по барплота. Оуен идва в кухнята, сяда и я притегля

към себе си. Добавям сметана и захар в моето кафе и после му ги подавам, но той ги

отмества настрани и отпива глътка кафе.

Не мога да повярвам, че той седи тук, в моя апартамент. А това, което ме стъписва още

повече е, че някак си се чувствам удобно с него. Той навярно е единственият мъж след Адам,

с когото изпитвам желание да флиртувам. Не че оттогава не съм излизала с други момчета.

Срещала съм се с неколцина. Е, добре де, с двама. И само една от тези срещи завърши с

целувка.

— Каза, че си се запознала със съквартирантката си в интернет — подхваща той. — Как

се случи това?

Струва ми се, че той ме разпитва, за да узнае повече за мен, затова изпитвам облекчение

от този незначителен въпрос.

— Кандидатствах за работа в интернет, когато реших да се преместя тук от Портланд. Тя

се свърза с мен по телефона и в края на разговора ме покани да се нанеса при нея и да си

поделим наема.

Той се усмихва.

— Сигурно си й направила страхотно първо впечатление.

— Не беше точно така — отвръщам. — Тя просто имала нужда да си подели с някого

наема, иначе щели да я помолят да напусне апартамента.

Оуен се смее.

— Изразяваш се прекалено изискано. На това му се вика да уцелиш момента.

— Я го кажи пак.

— На това му се вика да уцелиш момента — повтаря той и се подсмихва.

Аз прихвам. Той не е това, което първоначално очаквах, когато влязох в ателието му.

Предполагах, че художниците са мълчаливи, мрачни и емоционални създания. Оуен

всъщност изглежда спокоен и овладян. Определено е зрял за възрастта си, като се има

предвид факта, че е създал успешен бизнес, но всъщност е много разумен и… забавен.

Изглежда, животът му е подреден и балансиран и това навярно е най-привлекателното, което

намирам в него.

И да, разяжда ме едно противоречиво чувство, защото виждам накъде води всичко това.

И за едно типично момиче на двайсет години всичко би било вълнуващо и забавно. Нещо, за

което ще си пишете с есемеси с най-добрата си приятелка. Хей, запознах се с един

страхотен, успял мъж и той наистина изглежда нормален.

Ала моята ситуация е всичко друго, но не и типична, което обяснява планината от

колебания, която нараства в мен, ведно с нервността и вълнуващото очакване. Гложди ме

любопитство към него и от време на време се улавям, че се взирам в устните, шията или

ръцете му, които явно са способни да направят много други великолепни неща, освен да

рисуват.

Но нерешителността, която изпитвам, се дължи до голяма степен на самата мен и

неопитността ми, защото не съм сигурна какво да правя с ръцете си, ако се стигне до това.

Опитвам се да си припомня сцени от филми или книги, където момчето и момичето са

привлечени един от друг и как преминават от този първоначален момент на харесване към

онзи миг на… изява на чувствата си. Измина доста време, откакто бях с Адам, и съм

забравила какво следва.

Разбира се, няма да спя с него тази нощ, но беше толкова дяволски отдавна, откакто съм

се чувствала така добре с някого, че да си струва да го целуна. Просто не желая моята

неопитност да е толкова очевидна, макар да съм сигурна, че той вече я е забелязал.

Тази липса на опит действително пречи на мислите ми и очевидно на разговора, защото

аз мълча, а той просто се взира в мен.

И това ми харесва. Харесва ми, когато той ме гледа, защото толкова отдавна не съм се

чувствала красива в нечии други очи. И точно сега той ме гледа толкова внимателно и с

такова удоволствие, с такава топлина в очите, че бих била щастлива да проведем остатъка от

вечерта по този начин, без да разговаряме.

— Искам да те нарисувам — нарушава мълчанието Оуен. Гласът му е изпълнен с

увереност, която толкова ми липсва.

Очевидно сърцето ми е разтревожено, че съм забравила съществуването му, защото сега

тупка гръмко и забързано в гърдите ми, напомняйки ми за присъствието си. С все сили се

опитвам да преглътна, без той да забележи вълнението ми.

— Искаш да ме нарисуваш? — питам, засрамена от отмалелия си глас.

Той бавно кимва.

— Да.

Усмихвам се и се опитвам да скрия факта, че думите му са най-еротичното нещо, което

някога ми е казвал мъж.

— Аз не… — Издишам дълбоко с надеждата да се успокоя. — Дали ще бъде… нали се

сещаш… с дрехи? Защото няма да позирам гола.

Очаквам Оуен да се усмихне или да се засмее на думите ми, но той не го прави. Става

прав и бавно поднася чашата към устните си. Харесва ми как пие кафето си. Сякаш кафето е

толкова важно, че заслужава цялото му внимание. Когато свършва, оставя чашата на плота и

ме гледа съсредоточено, изучавайки ме с остър поглед.

— Дори не е нужно да присъстваш, когато те рисувам. Просто искам да те нарисувам.

Не знам защо стои прав, но това ме изнервя. Това означава, че или се готви да си тръгне,

или смята да действа. Не съм готова за нито едно от двете.

— Как ще ме рисуваш, ако не присъствам? — Яд ме е, че не мога да придам на гласа си

същата увереност, която се излъчва от него.

Той потвърждава страха ми, че се готви да действа, защото бавно заобикаля плота и се

насочва към мен. Без да откъсвам поглед от него, аз отстъпвам назад, докато гърбът ми не

опира до плота и той застава право пред мен. Вдига дясната си ръка (да, знам, че си там,

сърце), пръстите му докосват леко брадичката ми и той бавно повдига лицето ми нагоре. Аз

ахвам.

Погледът му се спуска към устата ми, преди бавно да сканира чертите ми, задържа се на

всяка една, дарявайки с пълното си внимание всяка частица от мен, като започва от шията.

Наблюдавам очите му, докато се придвижват от челюстта ми, към скулите, челото и отново

се връщат към очите ми.

— Ще те нарисувам по памет — изрича той и пуска брадичката ми. Отстъпва две

крачки назад и се допира до плота зад гърба му. Не осъзнавам колко тежко дишам, докато

погледът му не се свежда за частица от секундата към гърдите ми. Но, честно да си призная,

нямам време да се притеснявам доколко очевидна е за него реакцията ми, защото всичко,

върху което мога да се съсредоточа в момента, е как да върна въздуха в дробовете си и гласа в

гърлото. Поемам треперлив дъх и осъзнавам, че не кафе ми е нужно в момента. А вода.

Ледена вода. Пристъпвам към него и отварям шкафа, за да взема чаша и да си налея вода.

Оуен подпира ръце на плота зад гърба си, кръстосва крака и ме наблюдава с усмивка, докато

пресушавам половината чаша.

Когато оставям чашата върху плота, се чува толкова силен и драматичен звук, че той се

засмива. Избърсвам устни, проклинайки се, задето съм толкова прозрачна.

Смехът му секва, когато телефонът му иззвънява. Той бързо се изправя и го вади от

джоба си. Поглежда екрана, изключва го и го пъха обратно в джоба си. Погледът му още

веднъж пробягва по всекидневната, преди отново да се спре върху мен.

— Навярно вече трябва да тръгвам.

Леле. Добре се получи.

Кимам и вземам чашата му, когато той я плъзга към мен. Обръщам се, за да я изплакна.

— Е, благодаря за работата — проронвам. — И за това, че ме изпрати до вкъщи.

Не се обръщам, не гледам как си тръгва. Имам чувството, че моята неопитност току-що

е убила специалния миг между нас. Не съм разстроена заради себе си; разстроена съм заради

него. Разстроена съм, че той може да изгуби интерес само защото не съм по-дръзка или не се

хвърлям на шията му. Разстроена съм, че някой му се обажда, навярно Хана, и той тутакси се

възползва от тази възможност, за да изчезне по-бързо оттук.

Точно заради това никога не правя някои неща.

— Не беше момиче.

Гласът му ме сепва и аз веднага се обръщам, за да го погледна. Той стои точно зад мен.

Отварям уста, за да отговоря, ала не знам какво да кажа, затова просто я затварям. Чувствам

се глупаво, задето бях толкова ядосана, макар той да не е имал представа какви мисли са се

въртели в главата ми.

Той пристъпва по-близо към мен и аз се притискам към плота. Дели ни почти метър

пространство, което ми е нужно, за да разсъждавам логично.

— Не искам да мислиш, че си тръгвам, защото ми се е обадило друго момиче —

обяснява той.

Харесва ми това уточнение и всичките ми негативни мисли за него се изпаряват. Може

би съм сгрешила. От време на време реагирам ирационално.

Отново се извръщам към мивката, защото не искам той да види колко ми е приятно, че

не търси извинение, за да си тръгне.

— Не е моя работа кой ти се обажда, Оуен.

Все още съм с лице към мивката, когато, когато ръцете му обхващат ръба на плота от

двете ми страни. Лицето му се приближава отстрани към главата ми и аз усещам дъха му

върху шията си. Не знам как се случва, но тялото ми неволно се придвижва назад, докато

гърдите му не се допират до гърба ми. Не сме толкова близо, колкото по време на танца, но

усещането е много по-интимно, още повече, че сега не танцуваме.

Оуен отпуска брадичка на рамото ми, а аз затварям очи и въздъхвам. Това, което той ме

кара да изпитвам, е толкова замайващо, че ми е трудно да стоя права. Вкопчвам се в плота,

надявайки се, че той няма да забележи колко са омекнали коленете ми.

— Искам отново да те видя — прошепва той.

Не мисля за всички причини, поради които идеята никак не е добра. Не мисля за това,

върху което трябва да се съсредоточа. Вместо това, мисля колко добре се чувствам, когато той

е толкова близо до мен и как копнея за много повече. Всички лоши части от мен откликват и

заставят гласа ми да изрече: „Добре“, защото всички добри части от мен са прекалено слаби,

за да се противопоставят.

— Утре вечер — казва той. — Ще си бъдеш ли у дома?

Замислям се за утрешния ден и в продължение на няколко секунди нямам представа кой

месец сме, още по-малко кой ден от седмицата е. След като най-после се окопитвам, си