спомням, че все още е четвъртък, а утре е петък, заключавам, че всъщност утре вечер съм

свободна.

— Да — прошепвам.

— Добре — кима той. Сигурна съм, че се усмихва. Долавям го в гласа му.

— Но… — Извръщам се с лице към него. — Мислех, че си си научил урока да не

смесваш работата с удоволствието. Не се ли озова точно заради това в безизходното

положение днес?

Той тихо се смее.

— Смятай се за уволнена.

Усмихвам се, защото не си спомням някога да съм била толкова щастлива да изгубя

работата си. Бих избрала да се срещна с него утре вечер, пред възможността понякога да

работя за сто долара на час. И това ме изненадва. Много.

Оуен се обръща и се запътва към входната врата.

— Ще се видим утре вечер, Обърн Мейсън Рийд.

И двамата се усмихваме, когато погледите ни се срещат за двете секунди, които са му

нужни, за да затвори вратата зад себе си. Аз се навеждам напред, обхващам глава с ръце и

поемем дълбоко в дробовете си целия въздух, който тази вечер не ми достигаше.

— О! Боже! Мой! — издишам аз. Това определено беше неочаквано отклонение от

обичайното ми ежедневие.

Внезапно почукване по вратата ме стряска и аз рязко се изправям, когато тя лекичко се

открехва. Той отново се появява на прага.

— Ще заключиш ли вратата зад мен? Кварталът не е от най-безопасните.

Не мога да сдържа усмивката си от забележката му. Отивам до вратата, а той я открехва

още малко.

— И още нещо — додава Оуен. — Не бива да си толкова доверчива с непознати хора и да

влизаш при тях в случайни сгради. Това не е много разумно за човек, който изобщо не

познава Далас.

Аз присвивам очи към него.

— Е, а ти не би трябвало толкова отчаяно да се нуждаеш от помощници — отсичам в

своя защита. Вдигам ръка към ключалката, но вместо да затвори вратата, той я отваря още

по-широко.

— И не знам как е в Портланд, но не бива да пускаш непознати в апартамента си.

— Ти ме изпрати до вкъщи. Не можах да ти откажа да използваш тоалетната.

Оуен се смее.

— Благодаря ти. Оценявам го. Просто не позволявай на някой друг да използва

тоалетната ти, става ли?

Аз му се усмихвам кокетно, горда, че все още съм способна да флиртувам.

— Ние още дори не сме имали първа среща, а ти вече се опитваш да ми диктуваш кого

мога или не мога да пускам в тоалетната си?

В отговор той ме стрелва с усмивка.

— Не мога да преодолея малкото си собственическо отношение. А и тоалетната

наистина беше много хубава.

Аз въртя очи и понечвам да затворя вратата.

— Лека нощ, Оуен.

— Говоря сериозно — упорства той. — Има дори от онези малки сапунчета във формата

на раковина. Много си падам по тях.

Сега и двамата се смеем, а той ме наблюдава през пролуката на вратата. Веднага щом

вратата се затваря и слагам веригата, той отново чука. Клатя глава и отварям вратата, но този

път не свалям веригата.

— Какво има сега?

— Вече е полунощ! — възкликва той обезумяло и удря по вратата. — Обади й се! Обади

се на съквартирантката си!

— О, дявол да го вземе — мърморя аз. Вадя телефона си и започвам да набирам номера

на Емъри.

— Тъкмо щях да звъня в полицията — заявява Емъри, когато вдига телефона.

— Извинявай, едва не забравихме.

— Искаш ли да използваш кодовата дума? — пита тя.

— Не, добре съм. Вече заключих вратата след него и не мисля, че тази вечер ще ме убие.

Емъри въздъхва.

— Гадост — сумти тя. — Не защото не те е убил — добавя припряно. — Просто

наистина ми се искаше да те чуя да изричаш кодовата дума.

Смея се.

— Съжалявам, че моята безопасност толкова те разочарова.

Тя отново въздъхва.

— Моля те. Ще я кажеш ли поне веднъж?

— Добре — простенвам аз. — Месна рокля. Щастлива ли си?

Настъпва кратка пауза, преди тя да отговори.

— Не знам. Как да разбера дали казваш кодовата дума само за да ми доставиш

удоволствие, или наистина си в опасност?

Смея се.

— Добре съм. Ще се видим, когато се прибереш. — Затварям телефона и поглеждам към

Оуен през пролуката на вратата. Веждите му се извиват и той накланя глава.

— Вашата кодова дума беше „месна рокля“? Това е малко страховито, не мислиш ли?

Усмихвам се, защото наистина е така.

— Както и изборът на апартамент, навяващ асоциация с филм на ужасите. Казах ти, че

Емъри е различна.

Той кима в знак на съгласие.

— Тази вечер се забавлявах — осведомявам го аз.

Той се усмихва.

— Аз още повече.

И двамата се усмихваме, после аз изпъвам рамене, решена да затворя вратата за

последен път.

— Лека нощ, Оуен.

— Лека нощ, Обърн — отвръща той. — Благодаря ти, че не поправяш моята граматика.

— Благодаря ти, че не ме уби — подсмихвам се в отговор.

Усмивката му изчезва.

— Засега.

Не знам дали трябва да се смея над този коментар.

— Шегувам се — бърза да ме увери той, забелязал нерешителното ми изражение. —

Шегите ми винаги са неподходящи, когато се опитвам да впечатля някое момиче.

— Не се тревожи — успокоявам го аз. — Бях впечатлена още когато влязох в ателието ти.

Той се усмихва благодарно и пъхва ръка в процепа на вратата, преди отново да я затворя.

— Почакай — възпира ме и маха с пръсти. — Подай ми ръката си.

— Защо? За да ми прочетеш лекция за това, че не бива да докосвам ръцете на непознати

през почти заключена врата?

Той поклаща глава.

— Ние далеч не сме непознати, Обърн. Дай ми ръката си.

Нерешително повдигам ръка и леко докосвам пръстите му.

Не съм сигурна какво иска той. Очите му се приковават в нашите пръсти и той опира

глава на рамката на вратата. Аз правя същото и сега двамата гледаме ръцете си, докато той

сплита своите пръсти с моите.

Стоим от двете страни на почти затворената врата и аз не проумявам защо едно просто

докосване до ръката му ме кара да търся опора в стената, но точно това правя. По ръцете ми

пробягват тръпки и аз затварям очи.

Пръстите му погалват нежно дланта ми и чертаят кръг около китката ми. Дишането ми

се учестява, а ръката ми започва да трепери. Едва се възпирам да не сваля веригата, да го

придърпам вътре и да го умолявам да направи с мен цялата това, което прави с ръката ми.

— Чувстваш ли това? — шепне той.

Кимам, защото зная, че той гледа право в мен. Усещам погледа му. Той не проронва

повече нито дума, ръката му най-после застива върху моята и аз бавно отварям очи. Оуен все

още ме наблюдава през полуоткрехнатата врата, но щом очите ми се отварят, той бързо

извръща глава към рамката и издърпва ръката си, оставяйки моята празна.

— Мамка му! — изругава той и се изправя. Прокарва ръка през косата си, сетне стиска

тила си. — Извинявай. Държа се нелепо. — Отпуска ръката си и сграбчва дръжката на

вратата. — Този път наистина си тръгвам. Преди да те изплаша — добавя с усмивка.

Усмихвам се.

— Лека нощ, ОМГ.

Той бавно поклаща глава напред-назад, докато очите му игриво се присвиват.

— Имаш късмет, че те харесвам, Обърн Мейсън Рийд.

И с тези думи Оуен затваря вратата.

— О, мили боже — шепна аз. Мисля, че навярно си падам по това момче.

*Обработка TtRG*

— Обърн.

Изпъшквам, още не съм готова да се събудя, но нечия ръка разтърсва рамото ми.

Грубо.

— Обърн, събуди се. — Гласът на Емъри. — Полицията е тук.

Тутакси се претъркулвам настрани и виждам, че съквартирантката ми се е надвесила

над мен. Спиралата е размазана под очите й и русата й коса стърчи във всички посоки.

Неочаквано развлеченият й външен вид ме стряска много повече от факта, че тя току-що бе

заявила, че полицията е тук. Сядам в леглото. Опитвам се да открия будилник, за да проверя

кое време е, но очите ми отказват да се отворят.

— Колко е часът?

— Минава девет — отвръща тя. — И… ти чу ли ме? Казах, че е дошъл полицай. Пита за

теб.

Скачам от леглото и търся дънките си. Откривам ги смачкани на пода от другата страна

на леглото. Веднага щом ги закопчавам, тършувам в шкафа за риза.

— Да не си загазила? — пита Емъри, която вече стои до вратата.

Мамка му. Забравих, че тя нищо не знае за мен.

— Това не е полицай — казвам й. — Това е просто Трей, моят зет.

Виждам, че тя все още е озадачена и това е разбираемо, защото той всъщност не ми е

зет. Просто понякога е по-лесно да го наричам така. Освен това нямам представа защо е тук.

Отварям вратата на спалнята си и виждам Трей да стои в кухнята и да си приготвя чаша кафе.

— Всичко наред ли е? — питам го. Той се извръща и щом виждам усмивката му,

разбирам, че не се е случило нищо лошо. Просто е дошъл да ме види.

— Всичко е наред — отвръща той. — Смяната ми току-що приключи и бях наблизо.

Реших да ти донеса закуска. — Той вдига един плик и го оставя върху плота. Емъри ме

заобикаля, грабва плика и го отваря.

— Вярно ли е? — пита тя и гледа към Трей. — Ченгетата наистина ли получават

безплатно понички, колкото им се иска? — Измъква една и я пъхва в устата си, докато крачи

към всекидневната. Трей я гледа презрително, но тя не забелязва. Питам се дали осъзнава, че

днес не се е поглеждала в огледалото. Съмнявам се, че й пука. Харесвам това у нея.

— Благодаря за закуската — казвам на неочаквания си гост. Сядам зад барплота,

смутена от това, че той смята, че е нормално да се появи тук без предупреждение. Особено

толкова рано сутринта. Но не казвам нищо, защото навярно съм раздразнителна заради

късното лягане и недоспиването. — Лидия днес ли се прибира?

Той поклаща глава.

— Утре сутринта. — Оставя чашата си на бара. — Къде беше миналата вечер?

Накланям глава, чудейки се защо изобщо ме пита.

— Какво имаш предвид?

Трей ме поглежда.

— Тя ми каза, че си се обадила един час по-късно.

Сега разбирам защо е дошъл. Въздъхвам.

— Наистина ли искаше да ми донесеш закуска, или го използва като извинение, за да ме

провериш?

Обиденият поглед, с който ме стрелва, ме заставя да съжаля за думите си. Въздъхвам

раздразнено и поставям ръце върху плота.

— Работех — отвръщам. — В художествена галерия срещу допълнително заплащане.

Трей стои точно на същото място, където Оуен стоеше миналата вечер. Двамата са

приблизително с еднакъв ръст, но поради някаква причина Трей изглежда по-застрашителен.

Не знам дали се дължи на полицейската униформа, или е заради втвърдените черти на

лицето му. Тъмните му очи винаги изглеждат смръщени, докато Оуен постоянно се усмихва.

Мисълта за Оуен и фактът, че довечера ще го видя, тутакси подобряват настроението ми.

— Художествена галерия? Коя?

— Тази на „Пърл“, недалеч от работата ми.

Челюстта му се стяга и той оставя чашата си с кафе на бара.

— Знам я — кима. — Синът на Калахан Джентри е собственик на сградата.

— Трябва ли да знам кой е Калахан Джентри?

Той клати глава и излива кафето си в умивалника.

— Кал е адвокат — уточнява. — А неговият син означава куп неприятности.

Обидата ме засяга, защото не я разбирам. Оуен е последният човек, който бих

асоциирала с думата „неприятност“. Трей грабва ключовете си от барплота и започва да

крачи из кухнята.

— Не ми харесва мисълта, че работиш за него.

Не че мнението на Трей има каквото и да било значение за мен, но съм малко учудена,

че изобщо прави подобно изказване.

— Няма защо да се тревожиш за това — осведомявам го. — Миналата вечер бях

уволнена. Предполагам, че не се оказах подходящ служител. — Не му казвам истинската

причина за уволнението си. Сигурна съм, че това още повече ще го разстрои.

— Добре — успокоява се той. — Ще дойдеш ли на вечеря в неделя?

Изпращам го до вратата.