— Нима някога съм пропускала?

Трей се извръща с лице към мен, след като отваря вратата.

— Е, ти никога не си пропускала и телефонно обаждане, а виж какво се случи миналата

нощ.

Туш, Трей.

Мразя конфликтите и поведението ми заплашва да сложи началото на такъв, ако не

отстъпя. Последното, от което се нуждая, е напрежение в отношенията ми с Трей или Лидия.

— Извинявай — мънкам под нос. — Снощи се прибрах късно, след като вчера работих

на две места. Благодаря ти за закуската. Ще бъда по-мила, когато следващия път се появиш

без предупреждение.

Той се усмихва и вдига ръка, за да затъкне кичур коса зад ухото ми. Жестът е интимен и

не ми се нрави, че Трей се чувства достатъчно комфортно, за да си го позволи.

— Всичко е наред, Обърн. — Той отпуска ръката си и излиза в коридора. — Ще се

видим в неделя вечер.

Затварям вратата и се облягам на нея. Напоследък Трей се държи съвсем различно с мен.

Когато живеех в Портланд, никога не съм се срещала с него. Но преместването ми в Тексас

направи почти постоянно присъствието му в живота ми. Опасявам се, че двамата не сме на

едно мнение по въпроса за значението на думата „приятелство“.

— Този тип не ми харесва — заявява Емъри.

Поглеждам към всекидневната, където тя седи на дивана и яде поничката си, докато

прелиства списание.

— Ти дори не го познаваш — опитвам се да защитя Трей.

— Много повече ми хареса мъжът, който дойде с теб миналата нощ. — Тя дори не си

дава труд да вдигне очи от списанието, докато ме критикува.

— Снощи си била тук?

Съквартирантката ми кимва, отпива щедра глътка от содата си и отново не ме удостоява

с поглед.

— Аха.

Какво? Нима тя си мисли, че това е нормално?

— Беше ли тук, когато ти се обадих за кодовата дума?

Емъри отново кимва.

— Бях в стаята си. Наистина много ме бива в подслушването — заявява безцеремонно.

Аз също кимам и се запътвам обратно към спалнята си.

— Добре е да го знам, Емъри.

Глава 6

ОУЕН

Ако бях по-умен, сега щях да съм у дома и да се преобличам.

Ако бях по-умен, мислено щях да се подготвям да отида в апартамента на Обърн, след

като това й бях обещал за тази вечер.

Ако бях по-умен, нямаше да седя тук. В очакване баща ми да влезе през вратата и да

види ръцете ми, закопчани зад гърба с белезници.

Не знам какво би трябвало да изпитвам в момента, но единственото, което чувствам, са

отеклите ми, вкочанени ръце. Знам само, че той всеки миг ще влезе през вратата и

последното, което искам, е да го погледна в очите.

Вратата се отваря.

Отвръщам поглед.

Чувам стъпките му, когато той бавно влиза в стаята. Размърдвам се на стола, но заради

метала, сключен около китките ми, не мога да се движа. Прехапвам долната си устна, за да

не изрека нещо, за което после ще съжалявам. Прехапвам я толкова силно, че усещам вкуса

на кръвта. Продължавам да не го поглеждам, като предпочитам да се съсредоточа върху

плаката, висящ на стената. Представлява поредица от снимки, на които се вижда

прогресиращото въздействие на метадона върху човек, приемащ го от десет години. Взирам

се в тях, осъзнавайки, че на всичките десет е изобразен един и същ мъж и всички са

полицейски снимки, направени след ареста. Това означава, че този тип е бил арестуван поне

десет пъти.

С девет повече от мен.

Баща ми сяда насреща ми и въздъхва. Въздишката му е толкова дълбока, че дъхът му

достига до мен през масата. Отмествам се с няколко сантиметра.

Дори не желая да знам какво става в момента в главата му. Знам само какво става в

моята и там няма нищо освен огромно море от разочарование. Не толкова заради ареста ми,

колкото заради това, че подведох Обърн. Изглежда, в живота й е имало доста хора, които са я

разочаровали и аз се ненавиждам, защото съм на път да стана един от тях.

Мразя това.

— Оуен — казва баща ми, опитвайки се да привлече вниманието ми.

Не реагирам. Чакам го да довърши, но той не изрича нищо друго, освен името ми.

Не ми харесва това мълчание, защото знам, че има дяволски много неща, които иска да

ми каже в момента. Всъщност със сигурност има много неща, които аз бих искал да му кажа,

но Калахан Джентри и синът му не са особено добри в общуването.

След нощта, когато Оуен Джентри стана единственият син на Калахан Джентри.

Това вероятно е единственият ден в целия ми живот, с който не бих заменил този. Онзи

ден е причината да продължавам да правя гадости. Онзи ден е причината да седя тук,

принуден да говоря с баща ми за възможностите, от които трябва да избирам.

Понякога се питам дали Кеъри все още може да ни вижда. Чудя се какво ли би си

помислил за това, в което се бяхме превърнали.

Откъсвам поглед от плаката и се взирам в баща си. През изминалите няколко години

двамата сме усъвършенствали изкуството на мълчанието.

— Мислиш ли, че Кеъри може да ни види в момента?

Лицето на татко запазва безизразното си изражение. Единственото, което съзирам в

очите му, е разочарование. Не знам дали това е разочарование, защото се е провалил като

баща, или защото се намирам в тази ситуация, или е разочарование, задето току-що споменах

Кеъри.

Никога не говоря за брат си. Моят баща никога не споменава брат ми. Не знам защо

правя това сега.

Навеждам се напред и приковавам очи в неговите.

— Какво смяташ, че мисли Кеъри за мен, татко? — питам спокойно. Толкова спокойно.

Ако гласът ми беше цвят, щеше да бъде бял.

Баща ми стиска челюсти, затова продължавам:

— Мислиш ли, че е разочарован от неспособността ми просто да откажа?

Баща ми въздъхва и отвръща поглед, прекъсвайки визуалния контакт. Карам го да се

чувства неловко. Не мога да се наведа повече, отколкото в момента, затова придвижвам стола

си към него, докато гърдите ми не опират масата помежду ни. Сега съм максимално близо до

него, доколкото това е възможно.

— Какво смяташ, че мисли Кеъри за теб, татко?

Това изречение би трябвало да е черно.

Баща ми стоварва юмрук върху масата и столът му пада назад, когато той рязко се

изправя. Два пъти обикаля стаята и рита стола, който се удря в стената. Продължава да

кръстосва разстоянието от единия до другия край на малката стая, което е не повече от два

метра. Той е толкова бесен и аз се чувствам зле, задето сме в такава малка стая. Човек се

нуждае от пространство, за да излее целия гняв, насъбран в душата му. Би трябвало да вземат

под внимание подобни ситуации, когато арестуват хора и ги набутват в тесни стаички, за да

се срещнат с адвокатите си. Защото никога не се знае кога адвокатът е и баща, а този баща се

нуждае от място, за да даде воля на своя гняв.

Той няколко пъти вдишва и издишва дълбоко. Точно така, както ни учеше да правим

двамата с Кеъри, когато бяхме малки. Като двама братя, ние доста се биехме. Не повече,

отколкото другите братя, но тогава, когато Калахан Джентри беше баща, той би направил

всичко, за да ни научи как да овладяваме гнева си, а не да се впускаме във физическа

разправа.

— Само вие можете да контролирате реакциите си — напътстваше ни той. — Никой

друг, освен вас, не е в състояние да го стори. Можете да контролирате гнева си, можете да

контролирате и щастието. Владейте се винаги, момчета.

Питам се дали не би трябвало сега да му припомня тези думи.

Вероятно не. Той не желае да го прекъсвам, докато мълчаливо се опитва да убеди себе

си, че аз не съм имал предвид това, което съм казал. Опитва се да си повярва, че съм го

изрекъл само защото съм под голямо напрежение.

Калахан Джентри умее да се самозалъгва.

Ако трябва да го нарисувам в този миг, бих го нарисувал с всички оттенъци на синьото,

които бих могъл да намеря. Той спокойно слага длани върху масата помежду ни. Взира се в

ръцете си, за да не гледа към мен. Вдишва бавно и дълбоко въздух, сетне го изпуска още по-

бавно.

— Веднага щом мога, ще внеса гаранцията ти.

Искам той да си мисли, че ми е безразлично. Но не е вярно. Не искам да бъда тук, но

нищо не мога да променя.

— И без това няма къде другаде да отида — заявявам аз.

Всъщност е вярно, нали? Вече съм закъснял, дори да се появя в този момент. А и няма

начин да отида сега и да кажа на Обърн къде съм бил. Или защо. Освен това, миналата нощ

повече или по-малко ме предупредиха да стоя далеч от нея, така че и това е достатъчна

причина.

Така че — да. Кому е нужна гаранция? Не и на мен.

— И без това няма къде другаде да отида — повтарям.

Очите на баща ми срещат моите и за пръв път забелязвам в тях сълзи. С тези сълзи идва

надеждата. Надеждата, че той е достигнал преломния момент. Надеждата, че това беше

последната капка. Надеждата, че той най-после ще каже: „Как мога да ти помогна, Оуен?

Как да променя всичко, за да е по-добре за теб?“.

Ала нито едно от тези неща не се случва и моята надежда изчезва, както и сълзите в

очите му. Той се обръща и отива към вратата.

— Ще поговорим довечера. У дома.

След миг вече го няма.

* * *

— Какво, по дяволите, се е случило с теб? — пита Харисън. — Изглеждаш

отвратително.

Аз сядам зад бара. Не съм спал цяло денонощие. Веднага щом преди няколко часа бе

внесена гаранцията ми, аз се запътих право към ателието. Дори не си дадох труд да отида в

дома на баща ми, за да обсъждам тази ситуация, защото ми е нужно още малко време, преди

да мога да се срещна лице в лице с него.

Вече е почти полунощ и аз знам, че Обърн навярно отдавна е заспала или е прекалено

бясна, за да заспи, защото така и не се появих тази вечер, както й бях обещал. Макар че може

би е за добро. Трябва да подредя живота си, преди тя да стане част от него.

— Миналата нощ ме арестуваха.

Харисън тутакси спира да налива чашата бира, която се кани да ми подаде. Изправя се и

ме поглежда смаяно в лицето.

— Извинявай… да не би току-що да каза „арестуваха“?

Кимам и се пресягам през бара, за да взема полупълната чаша с бира.

— Надявам се, че ще ми обясниш — казва той, докато наблюдава как отпивам щедра

глътка. Оставям чашата на бара и избърсвам уста.

— Арестуван за притежание.

Реакцията на Харисън е смесица от яд и тревога.

— Почакай за секунда — ужасява се той и снижава гласа си до шепот. — Не си им казал,

че аз…

— Разбира се, че не — прекъсвам го, преди да продължи, засегнат, че изобщо може да

ме пита за това.

— Отказах да кажа откъде съм взел хапчетата. За нещастие, това няма да ми помогне в

съда. Очевидно те са благосклонни, когато издаваш своите. — Смея се и клатя глава. —

Шибана работа, нали? Учим децата си да не доносничат, но като пораснем ни награждават за

това.

Харисън не отговоря. Знам всичко, което иска да ми каже, но той предпочита да го

запази за себе си.

— Харисън — казвам и се накланям напред. — Всичко е наред. Ще бъде наред. Това е

първото ми нарушение, затова не ми се вярва, че ще ми дадат голяма…

Той клати глава.

— Не е наред, Оуен! Вече цяла година ти повтарям да престанеш с тази гадост. Знаех, че

рано или късно ще загазиш. Мразя да съм този, който натяква „нали ти казах“, но аз, дявол да

го вземе, съм ти го казвал поне милион пъти.

Въздъхвам. Прекалено съм уморен, за да слушам проповедите му точно сега. Изправям

се, оставям десетдоларова банкнота на бара, обръщам се и си тръгвам.

Макар че той е прав. Неведнъж ме е предупреждавал. И не е единственият, защото

самият аз съм си казвал, че някой ден ще загазя, при това от дяволски по-дълго време,