— Тази вечер ми вързаха тенекия.

Обърн продължава да се взира в тавана. Не знам как да се чувствам от признанието й,

защото първата ми реакция е ревност и осъзнавам, че това не е честно. Просто не ми харесва

мисълта, че тя е толкова разстроена заради някой друг, макар че това всъщност изобщо не е

моя работа.

— Някакъв мъж ти е вързал тенекия и заради това си прекарала остатъка от вечерта,

напивайки се в бара? Не ти приляга.

Брадичката й мигом се отпуска върху гърдите и тя поглежда през миглите си.

— Никакъв мъж не ми е вързал тенекия, Оуен. Това беше много нахално от твоя страна.

И за твое сведение, открих, че ми харесва да пия. Просто не харесах твоето питие.

Не бива да се концентрирам върху онази една дума в изречението й, но…

— Била си зарязана от момиче?

Нямам нищо против лесбийките, но моля те, не бъди такава. Не така си представях

края на нашите отношения.

— Не е момиче — тросва се тя. — Една кучка ми върза тенекия. Една голяма,

егоистична кучка.

Думите й ме карат да се усмихна, макар че в тях няма нищо смешно. Няма нищо весело

в нейното положение, но начинът, по който мръщи нос, докато обижда този, който я е

огорчил, е много сладък.

Протягам крака от двете страни на нейните. Тя изглежда също толкова съсипана, както

се чувствам и аз.

Страхотна двойка сме, няма що.

Отчаяно искам да й призная истината, но знам, че това няма да направи отношенията ни

по-добри, отколкото са в момента. Истината е по-безсмислена от лъжата и аз дори не знам

кое от двете да избера занапред.

Единственото, което знам е, че независимо дали е тъжна, или развълнувана, Обърн

излъчва успокояваща енергия. Всеки ден от живота си имам чувството, че се опитвам да се

изкача нагоре с асансьор, който се движи само надолу. И без значение колко усилено се

опитвам да стигна до горе, аз стоя на едно и също място, бягам, но без да помръдна. Но

когато съм с нея, нямам чувството, че съм в този асансьор. Сякаш съм върху подвижна

пътека, която с лекота ме отнася напред. Като че ли мога най-после да се отпусна, да поема

дъх и да не чувствам постоянното напрежение, принуждаващо ме да бягам нагоре, за да не

падна на дъното.

Нейното присъствие ме успокоява, отпуска ме, кара ме да вярвам, че околният свят

може би не е толкова труден и отчайващ, както изглежда, когато тя не е наблизо. Затова

колкото и жалко да изглеждаме двамата в този миг, седнали на пода в женската тоалетна, не

бих искал да бъда никъде другаде.

— ОМГ — казва тя и се накланя, за да дръпне косата ми. Лицето й се смръщва и аз не

мога да разбера защо толкова се гневи на косата ми точно в този момент. — Трябва да

оправим тази свинщина — мърмори тя.

Слага ръка на стената, а с другата се опира на рамото ми и се надига. Когато се изправя,

ми протяга ръка.

— Ела, Оуен. Смятам да оправя твоята свинщина.

Честно казано, не съм съвсем сигурен, че е достатъчно трезва, за да оправя каквото и да

било. Но нямам нищо против, защото все още съм на своята подвижна пътека и безропотно

съм готов да я последвам, където и да ме заведе.

— Нека да измием ръцете си, Оуен. Подът е мръсен. — Обърн приближава до

умивалника и пръска течен сапун върху дланта ми. Поглежда ме в огледалото, а сетне свежда

поглед към ръката ми. — Ето ти малко сапун — мърмори тя и го размазва върху дланта ми.

Не я разбирам. Не знам колко е изпила, но не това очаквах от тазвечерната ни среща.

Особено след като прочетох признанието й.

Ние мием мълчаливо ръцете си. Тя издърпва две хартиени кърпи и ми подава едната.

— Подсуши си ръцете, Оуен.

Вземам хартиената кърпа и послушно изпълнявам нареждането й. Сега тя е уверена,

поела е нещата в свои ръце и аз мисля, че е най-добре да я слушам. Докато не изясня доколко

е пияна, не желая да правя нищо, което може да предизвика друга реакция, различна от

сегашното й спокойно поведение.

Отивам до вратата и я отварям. Тя се отдръпва от умивалника и аз забелязвам, че леко се

препъва, но бързо се подпира на стената. Свежда глава към обувките си и ядно ги оглежда.

— Шибани токчета — мърмори. Само дето обувките й нямат токчета. Тя е обута в черни

балеринки с равни подметки, но въпреки това ги обвинява.

Връщаме се обратно в бара, където Харисън вече е затворил и дори е угасил част от

лампите. Той повдига вежда, когато минаваме покрай него.

— Харисън? — казва тя и насочва пръст към него.

— Обърн — с равен глас отвръща той.

Тя размахва пръст и аз виждам, че Харисън го напушва смях, но се сдържа.

— Запиши всички онези прекрасни питиета в сметката ми, става ли?

Той клати глава.

— Ние приключваме всички сметки в края на вечерта.

Обърн слага ръце на кръста и цупи устни.

— Но аз нямам пари. Изгубих чантата си.

Харисън се навежда и й подава чантата иззад бара.

— Не си я изгубила. — Побутва я по плота, а тя се взира в чантата си, сякаш е

разстроена, че не я е изгубила.

— Е, по дяволите. Сега трябва да ти платя. — Тя пристъпва напред и отваря чантата. —

Ще платя само едно питие, защото дори не съм убедена, че си сложил алкохол във второто.

Харисън ме поглежда и върти очи, после побутва парите обратно към нея.

— За сметка на заведението. Честит рожден ден — казва той. — И само за сведение, ти

изпи три коктейла. И всичките с алкохол.

Обърн премята през рамо дръжката на чантата.

— Благодаря. Ти си единственият човек в целия щат Тексас, който днес ме поздрави за

рождения ден.

Възможно ли е да се ненавиждам повече, отколкото преди три седмици? Да, абсолютно.

Тя се извръща към мен и вирва брадичка, съзирайки изражението на лицето ми.

— Защо толкова си увесил нос, Оуен? Ние ще оправим твоята свинщина, забрави ли? —

Пристъпва към мен и ме хваща за ръката. — Довиждане, Харисън. Мразя те, задето се обади

на Оуен.

Харисън се усмихва и ме стрелва с тревожен поглед, сякаш мълчаливо ми пожелава

късмет. Аз свивам рамене и я оставям да ме влачи зад себе си, докато вървим към изхода.

— Днес получих подаръци от Портланд — осведомява ме Обърн, докато приближаваме

изхода. — Хората в Портланд ме обичат. Мама и татко. Братята и сестрите ми.

Бутам вратата и я оставям да мине първа. Днес е първи септември — честит рожден ден

— и нощта в Тексас е необичайно хладна за сезона.

— Но колко хора от Тексас, които твърдят, че ме обичат, ми подариха подарък? Отгатни

от първия път.

В действителност не искам да отгатвам. Отговорът е очевиден и аз искам да поправя

факта, че никой в Тексас не й е подарил днес подарък. Бих й казал, че можем още сега да

отидем да й купим един, но не и когато е пияна и сърдита.

Наблюдавам я, докато потърква с ръце голите си рамене и вдига поглед към небето.

— Мразя времето в твоя Тексас, Оуен. Тук е толкова влажно. През деня е горещо, през

нощта е студено, а през останалото време е непредсказуемо.

Искам да изтъкна, че включването на деня и нощта не оставя място за „останалото

време“. Но не мисля, че точно сега е подходящият момент да се впускам в подробности. Тя

продължава да ме тегли в посока, която не води към ателието ми, нито към апартамента й.

— Къде отиваме?

Обърн пуска ръката ми и забавя крачка, докато вървим един до друг. Искам да обвия

ръка около кръста й, за да не се спъне заради „токчетата“, но мисля, че тя полека-лека

изтрезнява и с нетърпение чакам скоро да дойде на себе си. Съмнявам се, че иска да съм

близо до нея, още по-малко да я прегръщам през кръста.

— Почти стигнахме — обявява тя, докато рови из чантата си. Спъва се няколко пъти и

всеки път ръцете ми се стрелват нагоре, готови да я подхванат, но тя някак си успява да

възстанови равновесие.

Изважда ръката от чантата си и я вдига, поклащайки връзка ключове толкова близо до

лицето ми, че докосват носа ми.

— Ключове — осведомява ме тя. — Намерих ги.

Усмихва се, сякаш се гордее със себе си, затова и аз й се усмихвам. Обърн размахва ръце

пред гърдите ми, за да спра да вървя. Сочи към салона за красота, пред който стоим, и ръката

ми инстинктивно се стрелва закрилнически към косата ми.

Тя пъхва ключа в ключалката и за съжаление, вратата се отваря с лекота. Моята

спътница я бута и с жест ме подканва да вляза пръв.

— Ключът за лампите е вляво от вратата — упътва ме. Аз се обръщам към моето ляво и

тя простенва.

— Не, Оооуен. Другото ляво.

Сдържам усмивката си, протягам се надясно и включвам осветлението. Наблюдавам я

как се запътва целеустремено към един от фризьорските столове. Пуска чантата върху плота

пред огледалото, сетне хваща облегалката на стола и го завърта към мен.

— Сядай.

Положението никак не е добро. Кой мъж би позволил на пияно момиче да го доближи с

ножица в ръка?

Мъж, който е излъгал пияното момиче и се чувства адски виновен заради това.

Поемам нервно дъх и сядам на стола. Тя ме завърта, за да се озова с лице към

огледалото. Ръката й застива над набора от гребени и ножици, сякаш е хирург, решаващ с

какъв инструмент да ме разреже.

— Ти наистина си се запуснал — цъка укорително тя и грабва един гребен. Застава пред

мен и се взира съсредоточено в косата ми, докато я разчесва с гребена. — Поне вземаш ли

душ?

Свивам рамене.

— Понякога.

Тя клати разочаровано глава, докато се пресяга назад за ножица. Когато отново се

извръща към мен, лицето й е добило съсредоточено изражение. Щом ножицата приближава

към главата ми, аз се паникьосвам и се опитвам да се надигна.

— Оуен, престани — усмирява ме тя и натиска надолу раменете ми, за да седна обратно

на стола. Опитвам се нежно да я отместя настрани, за да стана, но тя отново ме бута на

стола. Ножицата все още е в лявата й ръка и аз знам, че не е нарочно, но се намира прекалено

близо до гърлото ми, за да се чувствам спокойно. Ръцете й са върху гърдите ми и аз виждам,

че само я ядосах още повече с неудачния си опит за бягство.

— Косата ти има въпиюща нужда от подстригване, Оуен — осведомява ме тя. — Всичко

е наред. Няма да ти взема пари, нуждая се от практика. — Вдига единия си крак и слага

коляно върху бедрото ми, сетне прави същото и с другия.

— Не мърдай. — Сега, след като с тялото си ме е приковала към стола, Обърн се

повдига и започва да се занимава с косата ми.

Тя се е настанила в скута ми и вече не е нужно да се притеснява, че ще избягам. Няма

начин да го направя.

Гърдите й са право пред мен и въпреки че закопчаната й догоре риза не разкрива нищо,

фактът, че се намирам толкова близо до такава интимна част от тялото й, ме кара направо да

залепна на стола. Внимателно вдигам ръце към кръста й, за да я придържам да не падне.

Когато я докосвам, Обърн застива и свежда поглед към мен. Нито един от двамата не

проговаря, но аз знам, че тя чувства същото. Прекалено съм близо до нея, за да не забележа

реакцията й. Дъхът й секва ведно с моя.

Тя нервно се извръща настрани щом погледите ни се срещат и започва да кълца косата

ми. Честно мога да заявя, че никога досега не са ме подстригвали по този начин. В

бръснарницата не можеш да получиш такова обслужване.

Усещам как ножицата стриже косата ми и тя изпухтява.

— Твоята коса наистина е много гъста, Оуен. — Произнася го така, сякаш вината е моя и

това я дразни.

— Не трябваше ли първо да я намокриш?

Ръцете й застиват в косата ми веднага щом задавам въпроса. Тя се отпуска надолу,

докато бедрата й не се опират в прасците й. Сега се гледаме един друг в очите. Ръцете ми все

още са на кръста й, тя все още е в скута ми, а аз се наслаждавам на необичайната поза на