— Заминаваш? — Гласът ми е пропит с разочарование. Имам чувството, че току-що са

ме зарязали, а дори нямам гадже.

— Заминаваш? — пита и Емъри.

Извъртам се и виждам, че тя придружава клиентка до един от умивалниците и се взира в

Оуен, очаквайки отговор. Отново насочвам поглед към Оуен и по изражението на лицето му

разбирам, че мигът на истината е отминал. Отдалечавам се от него и излизам от стаята,

насочвайки се към моето работно място. Той мълчаливо ме следва.

Нито един от двамата не проговаря, докато разчесвам косата му и се опитвам да измисля

как ще оправя бъркотията, която сътворих миналата нощ. Ще трябва да подстрижа по-

голямата част. Той ще изглежда толкова различен и не съм сигурна дали ще ми харесва с

много по-къса коса.

— Ще бъде къса — осведомявам го. — Доста съм я оплескала.

Оуен се засмива и точно това ми е нужно в момента. Смехът му разсейва напрежението

от разговора ни, докато миех косата му.

— Защо ми позволи да ти причиня това?

Той ми се усмихва.

— Беше рожденият ти ден. Бих изпълнил всяко твое желание.

Оуен флиртаджията се е завърнал и това хем ми харесва, хем го ненавиждам. Правя

крачка назад, за да огледам косата му. След като вземам решение как да я подстрижа, аз се

извръщам и грабвам ножицата и гребена, които са точно по местата си. Спомням си, че

миналата вечер ги изпуснах на пода и ми хрумва, че Емъри сигурно тази сутрин е заварила

пълен безпорядък. Не изметох остриганата коса на Оуен, преди двамата да напуснем салона,

но сега подът беше чист, така че трябва по-късно да й благодаря.

Започвам да подстригвам косата му, стараейки се да се съсредоточа върху работата си, а

не върху Оуен. По някое време, докато оформям прическата му, Емъри се връща на работното

си място. Тя сяда на работния си стол и ни наблюдава. Оттласква се с крак от шкафа под

огледалото и започва да се върти със стола.

— Завинаги ли заминаваш, или за малко? — пита Емъри. Оуен поглежда към мен и

повдига вежда.

— О! — възкликвам аз, сещайки се, че все още не съм ги запознала. Соча Емъри. —

Оуен, това е Емъри. Моята странна съквартирантка.

Той кимва леко и едва-едва се извръща към нея. Мисля, че е нервен, че ще съсипя косата

му още повече, затова се старае да седи колкото може по-неподвижен.

— Навярно за няколко месеца — отвръща й той. — Не е за постоянно. По работа.

Емъри се мръщи.

— Това е много лошо — заключва. — Ти ми харесваш много повече от другия мъж.

Очите ми се разширяват и извръщам рязко глава към нея.

— Емъри!

Не мога да повярвам, че го изрече просто така.

Оуен бавно насочва вниманието си отново към мен и леко повдига вежда.

— Другият мъж?

Клатя глава и махвам пренебрежително с ръка.

— Тя е останала с погрешно впечатление. Няма друг мъж. — Мятам й свиреп поглед. —

Не може да има друг мъж, когато изобщо няма никакъв мъж.

— О, моля те. — Съквартирантката ми подпира крак върху шкафа и спира да се върти.

Сочи Оуен. — Той е мъж. Мъжът, с когото очевидно си прекарала миналата нощ. Мъж, който

според мен е много по-симпатичен от онзи другия тип. И е мъжът, заради когото ти е тъжно,

че заминава.

Какво му става на това момиче? Усещам, че Оуен се взира настойчиво в мен, но аз съм

прекалено засрамена, за да го погледна. Вместо това отново стрелвам Емъри с кръвнишки

поглед. — Вече бях започнала да те уважавам, защото никога не клюкарстваш.

— Не е клюкарстване, когато го казвам пред вас. Нарича се разговор. Ние обсъждаме

колко се харесвате, вие двамата, и как искате да се влюбите като… като… две… — Тя млъква

за миг, сетне тръсва глава. — Не ме бива по метафорите. Искате да се влюбите, но сега той

заминава и ти си тъжна. Но не бива да си тъжна, защото благодарение на мен знаеш, че се

мести само за няколко месеца. Не е завинаги. Само не се захващай с онзи другия тип.

Оуен се смее, но на мен съвсем не ми е до смях. Грабвам сешоара, за да заглуша думите

й и да оформя вече прекалено късата му коса, която всъщност изглежда доста добре.

Подчертава очите му. Много по-добре. Сега изглеждат по-ярки. Дотолкова, че ми е трудно да

извърна поглед от тях.

Изключвам сешоара и Емъри мигом заговаря.

— И кога заминаваш, Оуен?

Той се взира в мен, докато й отговаря.

— В понеделник.

Емъри шляпва с длан върху подлакътника на стола.

— Това е идеално — заявява. — Обърн е свободна днес и утре. Вие, приятели, можете да

прекарате заедно целия уикенд.

Не й казвам да млъкне, защото това е безсмислено. Отдръпвам се от Оуен, развързвам

кърпата около врата му, сетне я набутвам в чекмеджето, като през цялото време се опитвам

да усмъртя Емъри с поглед.

— Всъщност идеята ми харесва — отбелязва Оуен.

Гласът му ме кара да се разтревожа за безопасността на света, защото току-що вдишах

огромно количество кислород, заради думите му. Поглеждам към отражението му в

огледалото, а той се накланя в стола, вперил поглед в мен.

Той иска да прекара почивните дни с мен? По дяволите, няма начин. Ако това се случи,

ще се случат и други неща, а аз не знам дали още съм готова за тях. Освен това, ще бъда заета

с… По дяволите. Изобщо не съм заета. През тези почивни дни Лидия заминава за Пасадена.

Така че и това извинение отпада.

— Само я погледни колко усърдно се опитва да измисли извинение — подмята Емъри

развеселено.

Сега и двамата се блещят насреща ми, очаквайки моя отговор. Грабвам шапката на Оуен,

нахлупвам я на главата си и се отправям директно към изхода. Не съм длъжна да прекарвам с

Оуен уикенда, а още по-малко да устройвам малко шоу за забавление на Емъри. Отварям

вратата и се насочвам към апартамента си, който по случайност е в една и съща посока с

ателието на Оуен, затова не се учудвам, когато той се появява до мен.

Крачките ни са в синхрон и аз започвам да ги броя. Чудя се дали ще мълчим през целия

път до ателието му.

Тринайсет, четиринайсет, петнайсет…

— За какво мислиш? — пита той тихо.

Спирам да броя крачките, защото вече не вървя. Оуен също не върви, защото стои

директно пред мен и ме гледа с огромните си, подчертани от новата му къса прическа очи.

— Няма да прекарам уикенда с теб. Не мога да повярвам, че дори може да ти хрумне да

го предложиш.

Той поклаща глава.

— Аз не съм го предложил. Твоята нетактична съквартирантка го направи. Аз само

казах, че идеята ми харесва.

Изсумтявам и ядно скръствам ръце пред гърдите си. Забивам поглед в земята и се

опитвам да разбера защо съм толкова бясна точно сега. Ако си тръгна от него, яростта ми

няма да се укроти, защото тъкмо това е проблемът. Мисълта да прекарам уикенда с него, ме

вълнува, и фактът, че не мога да измисля убедителна причина защо това е лоша идея, ме

изкарва от кожата. Предполагам все още чувствам, че Оуен ми дължи подробно обяснение.

Или по-голямо извинение. Ако Харисън не му се бе обадил снощи, навярно никога повече

нямаше да чуя нещо за него или да го видя отново. Това е малко съкрушително за

самочувствието ми, затова ми е толкова трудно да повярвам, че той изведнъж иска да

прекара известно време с мен.

Отпускам ръце, подпирам ги на хълбоците си и вдигам поглед към него.

— Защо поне не ми каза, че заминаваш, преди да ми вържеш тенекия?

Знам, че преди малко той се опита да обясни, но тогава оправданията му не бяха

достатъчно убедителни, защото все още съм разстроена заради това. Разбира се, той може би

не е искал да започва нова връзка, щом заминава, но ако това наистина е причината, никога

не би трябвало да ми обещава, че ще се върне на следващата вечер.

Изражението му не трепва, но той пристъпва една крачка към мен.

— Не се появих на другия ден, защото те харесвам.

Затварям очи и разочарована увесвам нос.

— Това е много тъп отговор — промърморвам.

Той прави още една крачка и сега е точно пред мен. Когато заговаря отново, гласът му е

толкова дълбок, че усещам вибрациите му в стомаха си.

— Знаех, че заминавам, а ти ми харесваш. Тези две неща не са особено добра

комбинация. Трябваше да те предупредя, че няма да дойда, но нямах телефонния ти номер.

Добър опит.

— Ти знаеше къде живея.

В отговор Оуен само въздъхва. Пристъпва от крак на крак и аз най-после събирам

достатъчно смелост, за да го погледна в лицето. Той наистина има виновно изражение, но аз

вече знам, че не бива да се доверяваш на мъжкото лице. Единственото, достойно за доверие,

са действията, а досега Оуен не е доказал, че може да му се вярва.

— Обърках всичко — признава той. — Съжалявам.

Поне не се оправдава. Предполагам, че се иска поне малко доблест да признаеш, когато

грешиш, дори и да не си достатъчно любезен, за да обясниш защо. Явно такъв е изборът му.

Не съм сигурна кога се е озовал толкова близо до мен, но той е толкова близо —

наистина много близо — че минувачите могат да решат, че или сме насред раздяла, или всеки

миг ще се хвърлим в прегръдките си.

Аз го заобикалям и продължавам да вървя, докато не стигаме до ателието му. Не съм

сигурна защо спирам пред неговата врата. Би трябвало да продължа да вървя. Да не се

спирам, докато не стигна до апартамента си. Той отключва вратата и поглежда през рамо, за

да се увери, че още съм тук.

А не би трябвало да съм. Би трябвало да се подготвям за това, което знам, че ще бъдат

двата най-прекрасни почивни дни, каквито не съм имала от дълго време, но които ще бъдат

последвани от най-лошия понеделник, какъвто също отдавна не съм имала.

Ако прекарам уикенда с него, ще се чувствам така, както след напиването миналата нощ.

Ще бъде забавно и вълнуващо и докато съм с него ще забравя за всичко друго, но после ще

дойде понеделникът. Той ще замине, а аз ще страдам от махмурлука Оуен, който ще бъде

много по-тежък от махмурлука Оуен, който ще имам, ако просто сега си тръгна.

Той отваря вратата на ателието. Лъхва ме хладна струя въздух, приканвайки ме да вляза.

Поглеждам вътре, а после към Оуен. Той забелязва съмнението в очите ми и се протяга към

ръката ми. Води ме в ателието и поради някаква причина аз не се противя. Вратата се затваря

зад нас и околният мрак ни поглъща.

Чувам как отекват ударите на сърцето ми. Сигурна съм, че бие достатъчно силно, за да

се чуе в цялото ателие. Усещам присъствието на Оуен близо до мен, но никой от двама ни не

се движи. Чувам дъха му, чувствам близостта му, усещам аромата на балсама, примесен с

някакво ухание, свежо като дъжд.

— Боиш се да прекараш уикенда с някого, когото едва познаваш, това ли те изпълва със

съмнения? Или просто мисълта да прекараш уикенда точно с мен?

— Не се страхувам от теб, Оуен. Обмислям идеята точно заради теб.

Той отстъпва крачка назад, но очите ми вече са достатъчно привикнали с тъмнината и аз

виждам ясно лицето му. В очите му искри надежда. Вълнение. Радост. Как мога да му

откажа?

— А ако се съглася да остана с теб само за един ден? И после да решим за по-нататък?

Той се засмива на предложението ми, сякаш смята за глупаво това, че след като

прекарам един ден с него, няма да искам да остана през целия уикенд.

— Това е много мило, Обърн — подсмихва се той. — Съгласен съм.

Усмивката му става по-широка, когато ме притегля към себе си. Обвива ръце около мен,

вдига ме от пода, притискайки ме толкова силно, че едва не ме задушава. После ме пуска

долу и отваря вратата.

— Хайде. Да отидем в „Таргет“.

— „Таргет“? — питам изненадана.

Оуен се усмихва и наглася шапката си върху главата ми, докато отново ме избутва навън,

под палещите лъчи на слънцето.

— Нямам с какво да те нахраня. Отиваме на пазар.