интензивното отделение не допускат деца, затова ти трябва да го гледаш за няколко часа.

— Разбира се — отвръща Обърн. — Тук ли?

— Да, нямам време да ви откарам у дома.

— Добре — съгласява се Обърн. Звучи развълнувано. Сякаш не е свикнала жената да й

поверява грижите за детето. Тя е толкова развълнувана, че навярно не е забелязала как Ей

Джей отново отваря вратата на стаята й.

— Ще го взема по-късно довечера — оповестява жената.

— Може да прекара нощта тук — с надежда в гласа предлага Обърн. — Ще го доведа

утре сутринта.

Сега вратата на спалнята е отворена и едно малко момченце се отпуска на колене пред

палатката. Аз се повдигам на лакти и се усмихвам в отговор на усмивката му.

— Защо си в палатката? — пита детето.

Притискам пръст към устните си.

— Шшт.

Той се ухилва и пропълзява в палатката. Изглежда на около четири или пет години и

очите му не са зелени като на Обърн. Ирисите му са с оттенъци на различни цветове. Кафяво,

сиво, зелено. Като платно.

Косата му не притежава нейния уникален цвят, неговата е тъмнокестенява.

Предполагам, че я е наследил от баща си, но откривам у него много от Обърн. Най-вече в

изражението му, което в момента е любопитно.

— Палатката тайна ли е? — пита момченцето.

Кимвам.

— Да. Никой не знае, че палатката е тук, затова трябва да го запазим само между нас

двамата, става ли?

Детето се усмихва и кимва на свой ред, сякаш се вълнува, че има тайна.

— Мога да пазя тайни.

— Това е добре — хваля го аз. — Защото не мускулите правят мъжете силни. А тайните.

Колкото повече тайни пазиш, толкова по-силен ставаш отвътре.

Той се ухилва.

— Искам да съм силен.

Тъкмо понечвам да го помоля да се върне във всекидневната, преди да е привлякъл

вниманието към мен, когато чувам как се отваря вратата на спалнята.

— Ей Джей, ела да прегърнеш баба Лидия — вика го жената. Стъпките й се чуват по-

ясно и очите на момченцето се разширяват.

— Лидия, почакай — разнася се изпълненият с паника глас на Обърн. Но закъснява с

няколко секунди, защото нямам време да прибера краката си в палатката, преди Лидия да

влезе в стаята.

Виждам как жената тутакси се заковава на място. Не мога да видя лицето й, но не е

нужно да съм ясновидец, за да се досетя, че никак не е във възторг от факта, че Ей Джей в

момента е в тази палатка.

— Ей Джей — гласът й е твърд. — Излез от палатката, скъпи.

Ей Джей ми се ухилва и притиска пръст към устата си.

— Аз не съм в палатката, бабо Лидия. Тук няма палатка.

— Лидия, мога да обясня — заговорва Обърн и се навежда. Подканва с жест Ей Джей да

излезе и за секунда очите й срещат моите. — Той е просто приятел. Помагаше ми да

разпънем палатката за Ей Джей.

— Ей Джей, да вървим, скъпи. — Лидия сграбчва ръката на детето и го издърпва от

палатката. — Ти може да нямаш нищо против да позволяваш на сина си да седи в една стая с

напълно непознати, но не и аз.

Виждам разочарованието на Обърн, което я обгръща като пелена. Лицето на Ей Джей

също помръква, когато разбира, че Лидия няма да му позволи да остане. Аз го последвам,

изпълзявам от палатката и се изправям на крака.

— Всичко е наред, аз си тръгвам — опитвам се да я успокоя. — Ние току-що свършихме

с палатката.

Лидия ме оглежда от главата до петите, без да се впечатли от видяното. Иска ми се да я

изгледам по същия начин, но не желая да усложнявам още повече нещата за Обърн. Когато я

разглеждам по-добре, осъзнавам, че съм я виждал и преди. Оттогава е изминало доста време,

но тя ни най-малко не се е променила, само в правата й тъмна коса се забелязват малки сиви

нишки. Все още изглежда безстрастна и заплашителна, както някога.

Извръща се към Ей Джей.

— Ей Джей, вземи си играчката. Трябва да вървим.

Обърн следва по петите Лидия от стаята.

— Лидия, моля те. — Махва с ръка към мен. — Той си тръгва. Ще бъдем само двамата с

Ей Джей, обещавам.

Лидия спира пред входната врата и се обръща към Обърн. Въздъхва кратко.

— Можеш да го видиш в неделя вечерта, Обърн. Наистина всичко е наред. Не биваше да

идвам без предупреждение.

Тя поглежда към Ей Джей над рамото на Обърн.

— Кажи на майка си довиждане, Ей Джей.

Виждам как лицето на Обърн се сгърчва, но само след секунда то засиява в усмивка,

когато тя коленичи пред момченцето. Притегля го към себе си и го прегръща.

— Съжалявам, но трябва да си тръгнеш с баба Лидия. — Отдръпва се от него и прокарва

ръка през косата му. — Ще се видим в неделя вечер.

— Но аз искам да остана тук — с искрено разочарование протестира детето.

Обърн се опитва да го прикрие с усмивка, но аз виждам колко я заболява от думите му.

Разрошва косата му.

— Друг път, обещавам. Мама трябва да става утре рано за работа и на теб няма да ти е

забавно, ако си легнем рано.

— Ще ми е забавно — настоява момченцето. Сочи към спалнята. — Ти имаш палатка и

ние можем да спим в… — Очите на момченцето се насочват към мен и то осъзнава, че току-

що е издало тайната. Поглежда обратно към Обърн и клати глава. — Няма значение, ти

нямаш палатка. Аз съм се объркал, там няма нищо.

Колкото и кофти да се чувствам от случващото се в момента, хлапето ме кара да се

усмихна.

— Ей Джей, да вървим.

Обърн го прегръща здраво, притиска го към гърдите си и му шепне:

— Обичам те. Винаги ще те обичам. — Целува го по челото, а той я целува по бузата,

преди да улови ръката на Лидия. Обърн дори не се обръща, за да се сбогува с Лидия и аз ни

най-малко не я обвинявам. Щом вратата се затваря, тя изпъва рамене, минава покрай мен и

се насочва право към стаята си. Гледам безпомощно как отмята платнището и пропълзява в

палатката.

Стоя до вратата и я слушам как плаче.

Сега всичко си идва на мястото.

Разбирам защо беше толкова разстроена, че Лидия не е дошла на рождения й ден.

Защото това е означавало, че не е могла да го прекара с Ей Джей.

Защо бе казала, че синият е любимият му цвят.

Защо се бе преместила в Тексас, макар че тук изглежда толкова нещастна.

И защо сега за нищо на света не мога да си тръгна от нея. Не и след това, на което

станах свидетел. Не и след като видях колко невероятно силна е обичта й към онова малко

момченце.

Глава 11

ОБЪРН

Чувам как се отваря ципът на мрежестата преграда и усещам ръката му върху моята,

която после се плъзва под възглавницата ми. Оуен ме привлича към себе си и аз тутакси

понечвам да се отдръпна, но в същото време съм изненадана от спокойствието, което ме

обгръща, когато се озовавам сгушена в прегръдката му. Затварям очи и чакам да последват

въпросите му. Просто ще лежа и ще се наслаждавам на комфорта, докато той го унищожи с

любопитството си.

Ръката му се плъзга нагоре и надолу по моята, нежно ме гали. След няколко минути на

мълчание, Оуен открива пръстите ми и преплита своите с тях.

— Когато бях на шестнайсет — подхваща тихо, — майка ми и по-големият ми брат

загинаха при автомобилна катастрофа. Аз бях зад волана.

Стискам здраво очи. Не мога дори да си представя нещо подобно. Внезапно моите

проблеми ми се струват толкова незначителни, че дори не мога да ги нарека проблеми.

— След злополуката баща ми беше в кома няколко седмици. Бях до него през цялото

време. Не защото обезателно исках да съм редом с него, когато се събуди, а защото не знаех

къде да отида. Нашият дом опустя. Приятелите ми продължаваха да живеят своя живот,

затова след погребението рядко ги виждах. Имах роднини, които в началото ни навестяваха,

но и те постепенно изчезнаха. В края на първия месец бяхме само аз и татко. Бях ужасен от

мисълта, че ако и той умре, нямаше да ми остане нищо, заради което да живея.

Бавно се претъркулвам по гръб и впервам поглед в него.

— Какво се случи?

Оуен протяга ръка и нежно отмята кичур коса от челото ми.

— Очевидно той оживя — тихо отвръща. — Събуди се точно месец след катастрофата. И

колкото и да бях щастлив, че той е добре, не мисля, че осъзнавах реалността, докато не му

разказах какво се бе случило. Той не можеше да си спомни нищо от деня, преди да се случи

злополуката, нито след това. И когато му казах, че мама и Кеъри са мъртви, го видях. Видях

как животът изтича от очите му. И оттогава не съм го видял да се завръща.

Избърсвам сълзите от очите си.

— Съжалявам — едва проронвам.

Той тръсва глава, сякаш не се нуждае от съчувствието ми.

— Недей — отвръща. — Не съм обсебен от това. Катастрофата не беше по моя вина.

Разбира се, те ми липсват и болката по тях не секва, но разбирам, че животът продължава. А

и мама и брат ми не биха искали да използвам смъртта им като извинение. — Пръстите му

нежно се плъзгат надолу по скулата ми, по брадичката. Той не ме гледа в очите. Погледът му

е зареян някъде отвъд мен, сякаш е потънал в размисъл.

— Има дни, когато ми липсват толкова силно, че ме боли ето тук — проронва той, свива

ръка в юмрук и я притиска към гърдите си. — Като че ли някой стиска сърцето ми с мощта

на целия проклет свят.

Кимам, защото знам точно какво има предвид. Така се чувствам всеки път, когато мисля

за Ей Джей и за факта, че не живее с мен.

— Винаги щом започвам да чувствам тази болка в гърдите, си припомням моментите с

тях, за които най-много ми е мъчно. Като например усмивката на мама. Защото каквото и да

се случваше, където и да се намирахме, усмивката й винаги ме успокояваше. Можехме да се

намираме в самия център на войнствена разправия, но беше достатъчно тя да коленичи пред

мен, да ме погледне в очите с онази нейна усмивка и всяка тревога и страх, които ме

терзаеха, тутакси изчезваха. И някак си, дори в най-тежките й дни, когато не й е било до

усмивки, тя въпреки това се усмихваше. Защото за нея нямаше нищо по-важно от щастието.

И това много ми липсва. Понякога ми липсва толкова много, че единственото, което ми

помага да се почувствам по-добре, е да я нарисувам.

Оуен тихо се засмива.

— Имам около двайсетина картини на мама, скрити в килера. Малко е зловещо.

Аз се смея заедно с него, но като виждам колко много той обича майка си, болката в

гърдите ми се завръща и смехът се превръща в гримаса. Това ме кара да се замисля дали

някога Ей Джей ще изпитва същото към мен, след като в момента не съм способна да бъда

майката, каквато искам да съм за него.

Оуен обхваща лицето ми в шепи и се взира в очите ми със сериозно изражение.

— Видях как го гледаше, Обърн. Видях как му се усмихваше. Ти му се усмихваше така,

както някога ми се усмихваше мама. Не ми пука за каква майка те мисли онази жена; аз едва

те познавам, но виждам колко много обичаш онова малко момченце.

Затварям очи и оставям думите му да проникнат в съзнанието ми и да разсеят всяка

мисъл на съмнение, която някога съм допускала за способностите си като майка.

Вече от четири години съм майка.

Четири.

И за всички тези четири години Оуен е първият човек, казал нещо, което ме кара да

чувствам, че съм способна да бъда добра майка. И макар че той почти не ме познава и не

знае нищо за моето положение, аз усещам вярата му в мен в думите, които ми казва.

Простичкият факт, че той вярва в това, което говори, ме кара и аз да повярвам.

— Наистина ли? — тихо питам. Отварям очи и го поглеждам. — Защото понякога ми се

струва, че…

— Недей — прекъсва ме той твърдо и уверено тръсва глава. — Не познавам твоята

история и предполагам, че ако искаше да я узная, щеше да ми разкажеш. Затова няма да те