разпитвам. Но мога убедено да заявя, че преди малко видях една жена, която се възползва от
твоята несигурност. Не й позволявай да те кара да се чувстваш така, Обърн. Ти си добра
майка. Прекрасна майка.
Още една сълза се търкулва по бузата ми и аз бързо извръщам глава. В душата и сърцето
си знам, че мога да бъда добра майка, ако Лидия ми даде тази възможност. Знам, че нямам
вина за всичко, което се случи. Бях на шестнайсет, съвсем млада и неопитна, когато го родих.
Но никога досега не съм знаела колко е хубаво да имаш някой, който ти вярва.
Откритието за съществуването на Ей Джей можеше да накара Оуен светкавично да
изчезне през вратата. Откритието, че нямам попечителски права над сина си, би могло да му
създаде погрешна представа за мен. Но не се случи нито едно от двете. Вместо това той ме
подкрепи. Помогна ми да се почувствам по-добре. А никой друг не е успявал да ме накара да
се чувствам по този начин от деня, в който Адам умря.
Обикновената благодарност не е достатъчна, затова, вместо да говоря, отново се
извръщам към него. Той все още е надвесен над мен и се взира в лицето ми. Обвивам ръка
около врата му и повдигам устни към неговите.
Целувам го нежно. Оуен не ме възпира, но не се опитва да продължи целувката. Просто
я приема и бавно поема дъх. Не разтварям устни и нито един от двама ни не понечва да
задълбочи целувката. Мисля, че и двамата знаем, че тази целувка означава по-скоро
„благодаря“, отколкото „желая те“.
Когато се отдръпвам, очите му са затворени и той изглежда спокоен, както се чувствам и
аз.
Отпускам се отново върху възглавницата и го наблюдавам как бавно отваря очи. Върху
устните му заиграва усмивка, той лежи до мен и двамата се взираме в тавана на палатката.
— Неговият баща беше първото ми гадже — подхващам аз историята на моя живот.
Чувствам се добре, че мога да споделя с него. Не разказвам много на другите хора, но поради
някаква причина искам да се доверя на Оуен.
— Той умря, когато бях на петнайсет. Две седмици по-късно открих, че съм бременна с
Ей Джей. Когато родителите ми научиха, настояваха да направя аборт. Освен за мен, те имаха
да се грижат за още четири деца и им беше трудно да изхранват всички ни. Нямаха
възможност да отглеждат малко бебе, но и аз за нищо на света нямаше да се откажа от сина
си. За щастие, Лидия намери компромисно решение.
Заяви, че ако се съглася официално да й предоставя родителски права над детето, аз
мога да живея с нея и да й помагам в отглеждането му. Искала да е сигурна, че няма да го
дам за осиновяване и отстъпването на пълните попечителски права щяла да й даде тази
увереност. Освен това каза, че така ще може по-лесно да уреди здравните и социални
осигуровки на детето. Не се усъмних в думите й. Бях прекалено млада и не разбирах какво
означава това. Знаех само, че тя е единствената ми гаранция, че мога да задържа Ей Джей,
затова се съгласих. Бях готова да подпиша каквото искаше, ако това означаваше, че мога да
бъда със сина си.
След като Ей Джей се роди, Лидия изцяло пое всичко в свои ръце. Никога не беше
доволна от това, което правех. Накара ме да се почувствам невежа и неспособна. След
известно време и аз започнах да й вярвам, че не ставам за нищо. В крайна сметка бях много
млада, а тя вече бе отгледала деца, затова предположих, че знае много повече от мен. Когато
завърших гимназия, Лидия вече вземаше всички решения за Ей Джей. И едно от тях беше, че
синът ми ще остане при нея, докато уча в колеж.
Оуен напипва ръката ми, притегля я между нас и здраво я стиска. Оценявам
окуражаващия жест, защото това е много трудно признание.
— Вместо да постъпя в университет за четири години, реших да се запиша на
едногодишен фризьорски курс. Мислех, че след като завърша и се устроя в собствено
жилище, Лидия ще позволи той да живее с мен. Но три месеца преди да се дипломирам,
съпругът й почина. Тя се премести в Тексас, за да бъде близо до Трей, другия й син. И взе моя
син със себе си.
Оуен въздъхва.
— Затова ли се премести в Тексас? Не си могла да й попречиш да напусне Орегон?
Поклащам отрицателно глава.
— Тя има законно право да го отведе навсякъде, където поиска. Заяви, че Тексас е много
по-добро място да расте едно дете и ако съм желаела най-доброто за Ей Джей, трябвало да
се преместя тук, след като завърша курса. Последното занятие в школата за стилисти беше в
пет часа в петък, и двайсет и четири часа по-късно аз се преместих в този апартамент.
— Ами твоите родители? — пита той. — Те не можаха ли да попречат на това?
Отново поклащам отрицателно глава.
— Родителите ми винаги са подкрепяли решенията ми, но не искаха да се намесват. Те
никога не са били близки с Ей Джей, тъй като напуснах нашия дом и се преместих да живея
с Лидия още когато бях бременна с него. Освен това имаха достатъчно свои грижи. Не можех
да им разкажа за проблемите и разногласията с Лидия, защото това щеше да ги накара да се
почувстват виновни, задето преди години са ми позволили да се преместя.
— Значи просто си се преструвала, че всичко е наред?
Стрелвам поглед към него и кимвам, малко притеснена от това, което може да открия в
очите му. Презрение? Разочарование? Когато очите ни се срещат, не съзирам нито едно от
тези неща. Виждам съчувствие. И може би малко гняв.
— Нали няма да се засегнеш, ако кажа, че ненавиждам Лидия?
Усмихвам се.
— Аз също я ненавиждам — признавам през смях. — Но в същото време я обичам. Тя
обожава Ей Джей не по-малко от мен и знам, че Ей Джей също я обича. И съм й благодарна
за това. Но никога нямаше да й дам пълни попечителски права, ако знаех, че всичко ще
свърши така. Мислех, че тя иска да помогне, но сега разбирам, че използва Ей Джей, за да
замести сина, който е изгубила.
Оуен се плъзва бързо към мен, докато се озоваваме на сантиметри един от друг. Гледаме
се право в очите.
— Ще си го върнеш — заявява убедено. — Няма никаква причина съдията да не се
съгласи да остави детето при майка като теб.
Комплиментът му извиква усмивка на устните ми, макар да зная, че той греши.
— Проучих всичките си възможности. Съдът няма да отнеме детето от някой, който
законно е бил с него от самото му раждане, освен ако има основателна причина. Лидия
никога няма да се съгласи Ей Джей да живее постоянно с мен. Единствената реална
възможност, която имам, е да се старая да й угаждам и да бъда в мир с нея, като
междувременно спестявам всяка стотинка, за да платя на адвоката, който наех, за да ми
помогне. Но дори той не изглежда много обнадежден.
Оуен се подпира на лакът, а с другата си ръка докосва лицето ми. Пръстите му обхождат
нежно бузата ми и неговият допир ме изпълва с желание да затворя очи и да се потопя в това
прекрасно усещане. Ала някак си събирам сили да ги задържа отворени.
— Знаеш ли какво? — усмихва ми се той. — Благодарение на теб, упоритостта току-що
се превърна в любимото ми човешко качество.
Знам, че почти не го познавам, но не ми се иска той да заминава в понеделник. Имам
чувството, че Оуен е единственото хубаво нещо, което ми се е случило, откакто пристигнах в
Тексас.
— Не искам да заминаваш, Оуен.
Той свежда глава и повече не ме гледа. Ръката му се премества на рамото ми и той
прокарва невидима линия с върха на пръста си, проследявайки я с поглед. Изражението му е
извинително и аз разбирам, че тук има нещо повече от обикновено заминаване. Той е
разстроен от нещо много по-важно и аз виждам, че едва се сдържа да не ми го признае. Оуен
крие нещо.
— Не си получил работа — опитвам се да отгатна. — Не заради това заминаваш в
понеделник, нали?
Той все още отбягва погледа ми. Дори не е нужно да ми отговаря, защото мълчанието му
е достатъчно красноречиво. Но въпреки това го прави.
— Не.
— Къде отиваш?
Наблюдавам го как потръпва. Където и да отива, няма да ми каже. Страхува се от това,
което ще си помисля. И честно, аз се боя от това, което мога да чуя. Отрицателните емоции
ми стигат за днес.
Оуен най-после вдига поглед, за да срещне моя, и в очите му са стаени толкова вина и
разкаяние, че съжалих, задето бях повдигнала тази тема. Той отваря уста, за да заговори, но
аз поклащам глава.
— Засега не желая да знам — изричам бързо. — След това ще ми кажеш.
— След кое?
— След този уикенд. Сега не искам да мисля за признания.
Не искам да мисля за Лидия. Нека просто прекараме следващите двайсет и четири часа,
без да мислим за скапания си живот.
Той засиява.
— Идеята ми харесва. Много.
Нашият миг на единение е прекъснат от куркането на червата ми. Притискам засрамено
корема си с длан. Той се смее.
— Аз също съм гладен — признава, сетне излиза от палатката и ми подава ръка, за да се
измъкна и аз.
— Тук ли искаш да хапнем, или при мен?
Клатя глава.
— Не съм сигурна, че мога да издържа да стигна чак до вас — заявявам и се запътвам
към кухнята. — Обичаш ли замразена пица?
* * *
Ние просто приготвяме пица, но никога не съм се забавлявала толкова с друго момче,
освен с Адам. Когато забременееш на петнайсет, нямаш много време за социални контакти,
така че е слабо да се каже, че имам малко опит в общуването с момчета. Преди се изнервях
при мисълта, че мога да се сближа с някого, но Оуен ми оказва противоположно въздействие.
До него се чувствам изключително спокойна.
Майка ми казва, че има хора, които срещаш и тепърва опознаваш, а има и такива, които
виждаш за пръв път и вече познаваш. Имам чувството, че Оуен е от вторите. Нашите
характери си пасват, сякаш сме се познавали през целия си живот. До днес дори не съм
подозирала колко много се нуждая от човек като него в живота си. Някой, който да запълни
дупките, които Лидия бе издълбала в самочувствието ми.
— Ако не бързаше толкова да се дипломираш, каква професия би избрала, вместо
фризьорка?
— Всичко друго — изтърсвам аз. — Всичко!
Оуен се смее. Той се е облегнал на кухненския плот близо до печката, а аз седя върху
барплота насреща му.
— Хич не ме бива за фризьорка. Мразя да слушам за проблемите на другите хора, докато
седят във фризьорския стол. Кълна се, хората приемат прекалено много неща за даденост, а
аз се разстройвам, докато слушам всичките им сълзливи истории.
— Може да се каже, че двамата с теб се занимаваме с една и съща работа — отбелязва
Оуен. — Аз рисувам признания, а ти ги изслушваш.
Кимам в знак на съгласие, но имам чувството, че донякъде съм неблагодарна.
— Има неколцина наистина много добри клиенти. Хора, които с нетърпение очаквам.
Мисля, че не хората са това, което не ми харесва, а фактът, че бях принудена да избера
работа, която не ми е по сърце.
Той внимателно ме изучава за миг.
— Е, добрата новина е, че си още млада. Баща ми често ми казва, че нито едно взето
решение в живота не е за постоянно, с изключение на татуировката.
— О, бих могла да оспоря тази логика — засмивам се. — Ами ти? Винаги ли си искал
да бъдеш художник?
Таймерът на печката звъни и Оуен мигом отваря фурната, за да провери пицата. Бута я
обратно вътре. Знам, че това е само замразена пица, но има нещо възбуждащо да видиш мъж
да се вихри в кухнята.
Той отново се обляга на плота.
— Не съм избирал да ставам художник. Мисля, че рисуването само ме избра.
Харесва ми отговорът му. В същото време малко му завиждам, защото ми се искаше да
имах вроден талант. Нещо, което да ме е избрало, за да не се налага по цял ден да
подстригвам коси.
— Някога мислила ли си да се върнеш в университета? — пита той. — Да учиш нещо,
"Споделени тайни" отзывы
Отзывы читателей о книге "Споделени тайни". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Споделени тайни" друзьям в соцсетях.