ме задушава, сякаш имам нужда да пробия дупка в атмосферата, за да дишам.

— Аз го обичам, Обърн. Аз съм единственият достоен баща за твоето момче — заявява

той. — Той живее в моя дом с майка ми и ако двамата с теб бяхме заедно…

Аз тутакси се изправям.

— Надявам се, че няма да използваш сина ми като извинение защо трябва да се срещам

с теб. — Гневът в гласа ми изненадва самата мен, затова знам, че изумява и Трей.

Той прокарва ръка през косата си и за миг изглежда смутен, не знае какво да каже.

Погледът му се отмества към коридора, докато се опитва да измисли отговор.

— Виж — подхваща той и очите му отново срещат моите. — Не се опитвам да го

използвам, за да се сближа с теб. Осъзнавам как прозвуча. Просто казвам… че в това има

смисъл. В това да сме заедно има смисъл.

Не отговарям, защото в думите му има известна истина. Лидия вярва на Трей повече,

отколкото на всеки друг на света. Ако Трей и аз бяхме заедно…

— Помисли за това — додава той, без да настоява за отговор веднага. — Можем да

започнем бавно. Да видим дали ще си подхождаме. — Сваля ръка от рамката на вратата и

отстъпва назад, давайки ми възможност да си поема дъх. — Ще поговорим за това в неделя

вечерта. Сега трябва да се връщам на работа. Обещай ми, че ще заключиш вратата, става ли?

Кимам и се ненавиждам за това, защото не желая той да си мисли, че съм се съгласила с

всичко, което току-що ми е казал.

Но… това има смисъл. Той живее в един дом с Ей Джей и Лидия, а единственото, което

искам, е да прекарвам повече време със сина си. Вече съм достигнала до този етап, когато не

ме е грижа какво ще ми струва, стига да бъда повече време с Ей Джей; просто се нуждая от

това. Той ми липсва.

Не ми харесва това, че обмислям предложението му. Не изпитвам към Трей и частица от

онова, което изпитвах към Адам. А дори не мога да го сравня с това, което чувствам към

Оуен.

Но той е прав. Ако съм с него, ще бъда близо до Ей Джей. А Ей Джей е най-скъпото ми

същество на този свят. Ще направя всичко, за да си върна сина.

Всичко, което е нужно.

* * *

Преди да се преместя тук, Лидия ме бе уверила, че в Далас движението не е толкова

натоварено. Когато я попитах колко време ще ми е нужно, за да стигна от моето, тогава още

потенциално жилище, до нейната къща, тя ми бе отвърнала: „О, разстоянието не е повече от

шестнайсетина километра“.

Но бе забравила да спомене, че шестнайсет километра в Далас са четиридесет и пет

минути път с такси. Повечето дни дори не приключвам работа преди седем вечерта. Докато

взема такси и стигна до дома й, Ей Джей вече трябва да си ляга. Поради това тя казва, че е

неудобно да ги посещавам през седмицата. „Става неспокоен“ — твърди тя.

И така неделните вечери и всеки друг ден от седмицата, когато ми се удава да я убедя да

ми позволи да отида, е цялото време, което имам със сина си. Разбира се, аз удължавам

неделите, доколкото мога. Понякога пристигам на обяд и оставам, докато стане време Ей

Джей да си ляга. Знам, че това я дразни, но честно казано, изобщо не ме е грижа. Той е мой

син и аз не съм длъжна да моля за разрешение да го посетя.

Днес беше един изключително дълъг ден с него и аз се наслаждавах на всяка секунда.

Веднага щом се събудих сутринта, взех душ и се обадих за такси. Пристигнах в дома на

Лидия след закуска и оттогава Ей Джей не се е отделял от мен. След вечеря го отведох до

дивана и той заспа в скута ми по средата на анимационното филмче. Обикновено измивам

чиниите и почиствам след вечеря, но този път не предложих. Тази вечер просто искам да

гушкам моето малко момче, докато спи.

Не знам дали Трей се опитва да ми докаже колко добър домакин може да бъде, или аз го

виждам в различна светлина, но той запретна ръкави и почисти цялата кухня. Съдейки по

звука, току-що бе заредил и пуснал миялната машина.

Вдигам глава, когато той се появява на вратата между всекидневната и кухнята. Обляга

се на рамката и се усмихва, когато ни вижда прегърнати на дивана.

Наблюдава ни мълчаливо няколко минути, докато Лидия не влиза в стаята, прекъсвайки

уютния момент.

— Надявам се, че не е спал дълго — заявява укорително, без да откъсва поглед от Ей

Джей в прегръдките ми. — Когато му позволяваш да заспива толкова рано, той се буди

посред нощ.

— Той заспа преди няколко минути — уверявам я аз. — Всичко ще е наред.

Тя се настанява на един от столовете до дивана и поглежда към Трей, който все още

стои на вратата.

— Дежурен ли си тази нощ? — пита Лидия. Трей кимва и се изправя.

— Аха. Всъщност вече трябва да вървя — отвръща той. Поглежда към мен. — Искаш ли

да те закарам до вас?

Свеждам поглед към Ей Джей, все още не съм готова да се разделя с него, но не съм

сигурна дали трябва да направя това, което възнамерявах, докато Ей Джей все още спи в

скута ми. Бях събрала кураж да говоря с Лидия за нашето споразумение и тази вечер ми се

струва подходящото време.

— Всъщност се надявах да поговоря с майка ти, преди да си тръгна — казвам на Трей.

Чувствам, че Лидия ме гледа, но не отвръщам на погледа й. Човек би си помислил, че

след като съм живяла толкова дълго с нея, вече не би трябвало да ме плаши. Обаче е трудно

да не се страхуваш от някого, който държи властта над единственото, което искаш в живота.

— Каквото и да е, може да почака, Обърн — отсича Лидия. — Аз съм изморена, а Трей

трябва да върви на работа.

Прокарвам ръка през косата на Ей Джей. Наследил е косата на баща си. Мека и фина,

като коприна.

— Лидия — подхващам тихо. Поглеждам към нея и стомахът ми се присвива, а сърцето

ми се качва в гърлото. Тя ме пресича всеки път, когато се опитвам да поговоря с нея за това,

но съм длъжна най-после да приключа. — Искам да говоря с теб за попечителството. И ще

ти бъда много признателна, ако можем да го обсъдим тази вечер, защото за мен е убийствено

да не виждам Ей Джей толкова често, колкото съм свикнала.

Когато живеех с тях в Портланд, го виждах всеки ден. Тогава попечителството не беше

такъв проблем, защото всеки ден се връщах от училище в дома, където ме очакваше синът ми.

Въпреки че Лидия имаше крайната дума по всичко, отнасящо се до Ей Джей, аз все още се

чувствах негова майка.

Но откакто преди няколко месеца тя го взе и се премести в Далас, аз се чувствам като

най-лошата майка на света. Почти нямам възможност да го виждам. Всеки път, когато говоря

с него по телефона, плача, след като затворя. Не мога да не си мисля, че тя преднамерено го

отдалечава от мен.

— Обърн, ти знаеш, че си добре дошла да го виждаш по всяко време, когато пожелаеш.

Клатя глава.

— Но тъкмо за това става дума — не се отказвам аз. — Не съм добре дошла. — Гласът

ми е слаб и аз се ненавиждам, че в момента звуча като уплашено дете. — На теб не ти

харесва, когато го посещавам през седмицата и ти дори не му позволи да прекара една нощ с

мен.

Лидия върти очи.

— Имаше основателна причина — заявява. — Как мога да се доверя на хората, които

допускаш в дома си? Последният, който беше спалнята ти, е подсъдим.

Погледът ми се насочва към Трей, но той тутакси се отвръща. Знае, че разказвайки й за

миналото на Оуен, забива клин между Ей Джей и мен. Вижда гнева на лицето ми и

пристъпва във всекидневната.

— Ще сложа Ей Джей да спи — заявява.

Благодарна съм му за това. Ей Джей не бива да се събужда и да чува разговора, който се

води край него в момента. Подавам сина си на Трей и този път се обръщам с лице към

Лидия.

— Не бих му позволила да остане в един апартамент с Ей Джей — отвръщам в своя

защита. — Той дори нямаше да бъде в дома ми, ако знаех, че ще доведеш Ей Джей.

Устните й са стиснати, а очите й представляват две тънки цепки — израз на дълбокото й

неодобрение. Ненавиждам начина, по който ме гледа.

— За какво ме молиш, Обърн? Искаш синът ти да нощува в апартамента ти? Искаш да се

появяваш всяка вечер, преди лягане и да го превъзбудиш до такава степен, че след това той да

не иска да си ляга? — Тя се изправя, изпълнена с раздразнение. — Аз съм отгледала това

момче от раждането му, затова не можеш да очакваш, че ще му позволя да бъде в компанията

на напълно непознати.

Аз също се изправям. Тя няма да се извисява над мен и да ме заставя да се чувствам

малоценна.

— Ние го отгледахме от раждането му, Лидия. Аз бях там на всяка стъпка от живота му.

Той е мой син. Аз съм негова майка. Не съм длъжна да искам разрешение от теб, когато

искам да бъда с него.

Лидия се вторачва в мен. Надявам се, че думите й достигат до съзнанието й и тя ги

осмисля. Не може да не вижда колко е несправедлива.

— Обърн — заговорва тя, лепвайки престорена усмивка на лицето си, — аз съм

отглеждала деца и знам колко са важни редът и графикът за развитието на едно дете. Ако

искаш да го посещаваш, прекрасно. Но ние трябва да изработим по-постоянен график, за да

не му влияеш негативно.

Разтривам лице с ръце, опитвайки се да пропъдя част от разочарованието, което

изпитвам. Издишам дълбоко и спокойно поставям ръце на хълбоците.

— Да му влияя негативно? — изумявам се аз. — Как може собствената му майка да му

влияе негативно, когато всяка вечер го завива в леглото, преди да заспи?

— Той се нуждае от постоянство, Обърн…

— Точно това се опитвам да му дам, Лидия! — избухвам аз. Щом чувам повишения си

глас, тутакси замлъквам. Аз никога не съм й повишавала глас. Нито веднъж.

Трей се връща в стаята и Лидия мести поглед от него към мен.

— Нека Трей те откара у вас — разпорежда се тя. — Вече е късно.

Не се сбогува с мен, нито пита дали разговорът е приключил. Излиза от стаята, сякаш

повече няма какво да се обсъжда, независимо дали аз съм свършила, или не.

— Пфу! — изпъшквам, абсолютно неудовлетворена от протичането на този разговор. Не

само че не й казах, че искам синът ми да живее с мен, но дори не успях да постигна нищо в

своя полза. Тя винаги поучава за „последователност“ и „ред и график“, сякаш се опитвам да

го измъквам посред нощ от леглото, за да го тъпча с палачинки. Искам само да виждам сина

си повече, отколкото тя ми разрешава. Не проумявам как тя може да не вижда каква болка ми

причинява това. Би трябвало да е благодарна, че искам да изпълнявам пълноценно

майчинските си задължения. Сигурна съм, че има други хора в нейното положение, които

биха обичали достатъчно родителите на внуците си, за да им пука за тях.

Смехът на Трей ме изтръгва от мислите ми. Извръщам се към него и виждам, че се хили.

Никога досега в живота си не съм искала толкова силно да изтрия усмивката от нечие

лице. Ако съществува по-неподходящ момент за смях от настоящия, не бих желала да го

преживея.

Той вижда, че не съм във възторг от смеха му, но не го прикрива. Тръсва глава и посяга

към дрешника в коридора, за да си вземе нещата.

— Ти току-що крещя на майка ми — промърморва Трей. — Леле.

Гледам го кръвнишки, докато пристяга кобура на полицейската си униформа.

— Радвам се, че моето положение те забавлява — процеждам равно. Минавам покрай

него и излизам през вратата. Когато стигам до колата му, влизам вътре и затръшвам вратата.

Щом се озовавам сама в мрака, избухвам в сълзи.

Позволявам си да ридая безутешно, докато виждам Трей да излиза от къщата след

няколко минути. Сълзите ми мигом секват и аз избърсвам очи. Когато той вече е в колата, аз

се обръщам към прозореца и се надявам да е достатъчно очевидно, че не съм настроение за

разговор.