Мисля, че той разбира, че ме е ядосал, защото мълчи през целия път, докато пътуваме

към апартамента ми. И макар че трафикът е слаб и няма задръствания, двайсет минути са

много дълго време, когато са прекарани в тишина.

Когато спира пред дома ми, той слиза от колата и ме следва вътре в сградата. Аз все още

съм сърдита, когато стигаме до вратата, но опитът ми да избягам в апартамента, без да му

кажа „довиждане“, е осуетен, когато той сграбчва ръката ми и ме принуждава да се обърна.

— Съжалявам — извинява се Трей. — Не се смеех на твоето положение, Обърн. —

Тръсвам глава, усещайки напрежението, сковаващо челюстта ми. — Аз просто… не знам.

Никой никога не крещи на майка ми и си помислих, че е забавно. — Пристъпва по-близо и

опира ръка на рамката на вратата. — Всъщност— продължава — мисля, че беше секси.

Никога досега не съм те виждал разгневена.

Очите ми срещат неговите.

— Сериозно ли говориш, Трей? — Кълна се в Бог, че ако изобщо някога е съществувал

шанс да го намеря за привлекателен, той току-що напълно го съсипа с коментара си.

Той затваря очи и прави крачка назад. Вдига ръце в знак на капитулация.

— Нямах предвид нищо лошо — оправдава се той. — Беше комплимент. Но ти очевидно

не си в настроение за комплименти, затова може би трябва да опитам друг път.

Приветствам оттеглянето му с кратко махване и се обръщам, за да затворя вратата зад

гърба си. Изминават няколко секунди, преди да чуя Трей да вика името ми през вратата.

— Обърн — казва тихо. — Отвори вратата.

Въртя очи, но се обръщам и отварям. Той стои на прага, скръстил ръце пред гърдите си.

Изражението му се е променило и сега по лицето му се чете съжаление. Трей опира глава

върху рамката на вратата и ми напомня онази нощ, когато Оуен стоеше точно в същата поза.

Харесваше ми много повече, когато Оуен беше тук.

— Ще поговоря с мама — обещава Трей. Думите ме карат да застина и да му отдам

цялото си внимание. — Ти си права, Обърн. Трябва да прекарваш повече време с Ей Джей, а

тя само създава затруднения.

— Ще поговориш с нея? Наистина?

Той пристъпва по-близо.

— Преди малко не исках да те разстроя — казва тихо. — Просто се опитвах да те

накарам да се почувстваш по-добре, но предполагам, че не избрах правилния начин. Не ми се

сърди, става ли? Не знам дали ще понеса, ако ми се сърдиш.

Приемам извинението и клатя глава.

— Не ти се сърдя, Трей. Аз просто… — Бавно поемам и изпускам въздух. — Просто

майка ти понякога ужасно обърква живота ми.

Той се усмихва съчувствено.

— Знам какво имаш предвид — съгласява се мило. Оттласква се от рамката на вратата и

оглежда коридора. — Трябва да вървя на работа. По-късно ще поговорим, нали?

Кимам и искрено му се усмихвам. Фактът, че е готов да говори с Лидия заради мен, си

струва една или две усмивки. Трей прави няколко крачки заднешком, преди да се обърне и да

се отдалечи. Затварям вратата на апартамента, след като той изчезва зад ъгъла на коридора.

Когато се обръщам, сърцето ми се качва в гърлото, защото съзирам Емъри да стои на няколко

крачки пред мен.

И държи котка.

Много позната котка.

Соча към котката на Оуен.

— Какво… — Отпускам ръка, напълно объркана. — Как?

Тя свежда поглед към котката и свива рамене.

— Оуен се отби преди час — обяснява. — Остави котката и бележка.

Клатя невярващо глава.

— Оставил е котката си?

Съквартирантката ми се извръща и се насочва към всекидневната.

— И бележка. Каза, че знаеш къде да я намериш.

Влизам в стаята си, тутакси се отпускам на колене и пропълзявам в палатката. Върху

една от възглавниците има сгънат лист хартия. Вземам го, лягам и чета.

Обърн,

Знам, че е много да те моля да вземеш Оуен, но няма на кого другиго да я оставя. Баща

ми е алергичен към котки, което навярно е главната причина да се сдобия с Оуен. Харисън

няма да е в града до вторник, но ако искаш после можеш да я оставиш при него.

Знам, че вече го казах достатъчно пъти, но наистина съжалявам. Ти заслужаваш

някой, който ще ти даде това, от което се нуждаеш, а точно сега аз не съм този човек. Ако

знаех, че тогава ще се появиш на прага ми, щях да направя всичко различно.

Всичко.

Моля те, не позволявай на никого да те кара да се чувстваш по-малко достойна,

отколкото си.

Пази се.

P.S. Знам, че някой ден ще позволиш на друг да ползва тоалетната ти. Просто ми

направи услуга и прибери онези малки сладки сапунчета. Мисълта, че някой друг може да ги

хареса също толкова силно като мен, е наистина непоносима.

P.P.S. Трябва да храниш Оуен само веднъж на ден. Тя не е капризна котка. Благодаря ти

предварително, задето ще се грижиш за нея, без значение колко дълго ще я задържиш. Знам,

че тя ще е в добри ръце, защото съм виждал каква майка си, а ти си дяволски добра майка.

Оуен

Смаяна съм от сълзите, които рукват по страните ми. Сгъвам писмото и незабавно

излизам от стаята. Когато заварвам Емъри във всекидневната, вземам котката Оуен на ръце и

я отнасям в спалнята си. Затварям вратата след себе си и се покатервам на леглото с нея. Тя

не се противи и се излята до мен, сякаш точно там й е мястото.

С удоволствие ще се грижа за нея толкова дълго, колкото е нужно на Оуен. Защото тя е

връзката ми с него. И поради някаква причина чувствам, че се нуждая от тази връзка с Оуен,

защото когато мисля за него, болката в гърдите ми намалява.

Глава 14

ОУЕН

Поглеждам баща си, застанал виновно на прага на стаята, където държат подсъдимите,

преди да ги освободят или да ги отведат в затвора. Седя зад маса, много подобна на онази,

зад която седях преди няколко седмици, когато бях арестуван. Само че този път си плащам за

онзи арест.

Поглеждам към китките си и премествам белезниците със сантиметър по-надолу, за да

не ме притискат толкова силно.

— Каква е ползата от юридическото ти образование, щом дори не можеш да ме

измъкнеш оттук?

Знам, че е удар под кръста, но съм бесен. Разстроен. В състояние на шок заради факта,

че току-що бях осъден на три месеца затвор, макар че това е първото ми престъпление. Знам,

че е свързано с факта, че съдия Корли водеше делото. Явно напоследък такъв ми е късметът.

Моята съдба да бъде в ръцете на един от „повърхностните приятели“ на баща ми.

Баща ми затваря вратата на стаята и ни заключва. Това е последното му посещение,

преди да ме отведат в килията ми и честно казано, предпочитам той да не е тук точно сега.

Той прави три малки крачки в стаята, после спира и се надвесва над мен.

— Защо, по дяволите, се отказа от рехабилитация? — изръмжава.

Затварям очи, разочарован от това, което го вълнува в момента.

— Нямам нужда от рехабилитация.

— Единственото, което трябваше да направиш, беше да останеш за кратко в

рехабилитационния център и всичко щеше да бъде премахнато от досието ти.

Той е ядосан. И крещи. Планът му беше да се съглася на рехабилитация, но аз съм

сигурен, че това е неговият начин да се почувства по-добре заради ареста ми. Сякаш ако

прекарам известно време в рехабилитационния център, вместо в затвора, за него ще бъде по-

лесно да го преживее. Може би избрах затвора, за да му направя напук.

— Мога да поговоря със съдия Корли. Ще му кажа, че си взел погрешно решение и ще

видя дали той ще преразгледа присъдата си.

Клатя глава.

— Просто си върви, татко.

Изражението му остава непоколебимо. Той не излиза от стаята.

— Върви си! — повтарям този път по-високо. — Махай се! Не желая да ме посещаваш!

Не желая да ми се обаждаш! Няма да говоря с теб, докато съм тук, защото се надявам в Бога,

че ти ще последваш собствения си съвет.

Той продължава да стои неподвижно, затова аз правя крачка към него, после го

заобикалям. Чукам на вратата.

— Изведете ме! — викам на пристава.

Баща ми слага ръка на рамото ми, а аз я избутвам.

— Недей, татко. Просто… Сега не мога.

Вратата се отваря и ме повеждат по коридора, по-далеч от моя баща. След като свалят

белезниците ми и решетката на килията се затваря с дрънчене зад мен, аз се свличам върху

тясното затворническо легло. Отпускам глава върху ръцете си и се връщам мислено към

уикенда, заради който се озовах тук. Уикенда, когато трябваше да направя всичко различно.

Само ако бях намерил сили в себе си да осъзная, че това, което правя, не защитава

никого. Не помага на никого.

Позволявам го и го правя от години. И сега плащам най-високата цена, защото това ми

струва твоята загуба, Обърн.

Три седмици по-рано

Свеждам поглед към телефона и стомахът ми се присвива, когато виждам номера на

баща си. Щом ми се обажда толкова късно, това може да означава само едно.

— Трябва да вървя — казвам, когато отказвам разговора и пъхам телефона обратно в

джоба си. Побутвам чашата към нея, виждам как лицето й помръква и тя кимва, но бързо се

извръща, за да скрие разочарованието си.

— Е, благодаря за работата — казва. — И за това, че ме изпрати до вкъщи.

Накланям се към барплота и отпускам глава върху дланите си. Разтривам лицето си,

когато всъщност ми се иска да се сритам. Точно сега нещата помежду ни вървяха толкова

добре, но в секундата, в която баща ми позвъни и аз отказвам разговора, всичко започва да

изглежда противоположно на това, което действително е.

Тя мисли, че си тръгвам, защото току-що ми се е обадило момиче. Нищо не е по-далеч

от истината и макар да се ненавиждам, задето току-що я разочаровах, ми харесва, че тя

ревнува. Хората не ревнуват, ако не изпитват никакви чувства.

Тя се преструва, че е заета с миенето на чашата ми за кафе и не забелязва, че стоя зад

нея.

— Не беше момиче — обяснявам. Близостта на гласа ми я сепва, тя се извърта и ме

гледа с широко отворени очи. Не казва нищо, затова пристъпвам още една крачка по-близо и

го казвам отново, за да съм сигурен, че тя разбира и ми вярва.

— Не искам да мислиш, че си тръгвам, защото ми се е обадило друго момиче.

Виждам облекчението в очите й и плахата усмивка, мярнала се върху устните й, но тя

отново се извръща към умивалника с надеждата, че не съм забелязал.

— Не е моя работа кой ти се обажда, Оуен.

Ухилвам се, макар че тя не може да ме види. Разбира се, това не е нейна работа, но тя

иска да бъде нейна не по-малко от мен. Скъсявам разстоянието помежду ни, като поставям

длани върху плота от двете й страни. Отпускам брадичка върху рамото й, искам да заровя

глава в шията й, да вдъхна уханието й, но стискам ръба на плота и не помръдвам от мястото

си. Става ми още по-трудно да контролирам желанието си, когато тя се обляга върху гърдите

ми.

Искам да направя толкова много неща в този миг. Искам да я притисна в обятията си. Да

я целуна. Да я вдигна на ръце и да я отнеса в леглото. Искам да й призная всички неща,

запечатани в душата ми като в бутилка, откакто тя се появи на прага ми.

Желая всичко това толкова отчаяно, че съм готов да сторя последното нещо, което

искам: да забавя темпото, за да не я изплаша.

— Искам да те видя отново — прошепвам.

Когато тя отвръща, добре“, ми е нужна цялата воля, за да не я сграбча и да не я завъртя

към мен. Някак си успявам да остана спокоен и овладян, дори когато тя ме изпраща до

вратата и двамата се сбогуваме.

И когато Обърн най-после затваря вратата за последен път, аз искам отново да почукам.

Искам да я отвори за четвърти път, за да мога да докосна с устни нейните, да почувствам