обърна в противоположна посока, без да говоря с него. Той ще разбере, сигурна съм.

Той навярно изпитва същата вътрешна борба, защото и двамата сме спрели щом се

забелязахме. Нито един от нас не проговаря. Нито един от нас не си тръгва.

И двамата просто се взираме един в друг.

Цялото ми тяло чувства погледа му и аз усещам физическа болка във всяка своя клетка.

Главната причина, поради която се съмнявах в случващото се между мен и Трей, стои точно

пред мен, напомняйки ми какви трябва да са истинските чувства към мъжа, когото харесваш.

Оуен се усмихва и аз внезапно съжалявам, че не се намираме на пътека, която чистят,

защото някой трябва със сила да ме измете от това място.

Той поглежда наляво и после надясно, преди погледът му отново да се спре върху мен.

— Пътека тринайсет — изрича с насмешка. — Сигурно е съдба.

Аз се усмихвам, но усмивката ми се стопява при звука от гласа на Ей Джей.

— Мамо, виж! — възкликва той радостно и хвърля две играчки в количката. — Трей

каза, че мога да взема и двете.

Трей.

Трей, Трей, Трей, който навярно в момента стои зад мен, съдейки по реакцията на Оуен.

Той се сковава и се изправя, стискайки количката си с двете ръце. Очите му са вперени в

някого зад мен.

Една ръка се обвива около кръста ми и собственически ме стиска. Трей стои до мен и аз

усещам как се взира в Оуен. Ръката му се плъзва надолу, после устните му се притискат към

бузата ми. Затварям очи, защото не искам да видя изражението на Оуен.

— Да вървим, бебче — казва Трей и ме побутва, за да се обърна. Той никога досега не ме

е наричал „бебче“. Знам, че използва думата пред Оуен, за да изглеждат отношенията ни

много по-близки, отколкото са в действителност.

След поредното дърпане на ръката ми, аз най-сетне се обръщам и тръгвам с Трей.

Ние привършваме с малкото останали покупки в списъка. Трей не ми продумва нито

дума през цялото време, докато пазаруваме. Разговаря само с Ей Джей, но аз виждам, че е

ядосан. Стомахът ми е свит на топка от нерви, защото досега той никога не е мълчал с мен и

аз не знам какво да очаквам.

Мълчанието продължава, докато стоим на опашката пред касата и по пътя до колата му.

Той прибира покупките в багажника, докато аз закопчавам Ей Джей в детското столче на

задната седалка. Когато свършвам, се обръщам и се натъквам на Трей, който се е облегнал на

колата и ме гледа. Той е толкова неподвижен, че сякаш дори не диша.

— Разговаря ли с него?

Клатя глава.

— Не. Тъкмо завих зад ъгъла, преди двамата с Ей Джей да се появите.

Трей е скръстил ръце пред гърдите си, със стисната челюст.

Няколко секунди гледа над рамото ми, преди отново да насочи поглед към мен.

— Чукала ли си се с него?

Аз се изправям, стъписана от въпроса му. Особено когато стоим пред вратата на Ей

Джей. Поглеждам в колата, но цялото внимание на Ей Джей е приковано в играчките и той

дори не ни забелязва. Когато отново извръщам поглед към Трей, мисля, че съм много по-

ядосана от него.

— Не можеш да ми се сърдиш, задето случайно съм срещнала някого в магазина, Трей.

Аз не определям кой да пазарува тук.

Опитвам се да мина покрай него, но той сграбчва ръката ми и ме блъска към колата,

притискайки гърдите си към моите. Ръката му се вдига към главата ми и той приближава

уста към ухото ми. Сърцето ми замира, защото нямам представа какво смята да прави.

— Обърн — изръмжава той с дълбок, заплашителен шепот. — Той е бил в апартамента

ти. Бил е в спалнята ти. Бил е вътре с теб в онази тъпа, шибана палатка. А сега искам да ми

кажеш дали е бил вътре в теб.

Клатя отрицателно глава, опитвайки се да го успокоя, защото Ей Джей се намира само

на половин метър вътре в тази кола. Той стиска китката ми с дясната си ръка, очаквайки да

му отговоря с думи. Изричам това, което съм длъжна да кажа, за да съм сигурна, че Трей

няма да избухне точно сега.

— Не — прошепвам. — Нещата не стоят така. Аз почти не го познавам.

Трей се отдръпва с няколко сантиметра и ме гледа в очите.

— Добре — успокоява се той. — Защото начинът, по който те гледаше, ме накара да си

помисля друго. — Той притиска устни към челото ми и отпуска леко хватката на китката ми.

Усмихва ми се нежно, но усмивката му има обратен ефект. Ужасена съм, че настроението му

може да се мени толкова бързо, както в момента. Трей ме притегля в обятията си и притиска

лице към косата ми. Вдишва и бавно издишва.

— Извинявай — прошепва. — Да се махаме оттук.

Отваря пасажерската врата за мен и я затваря, след като се качвам в колата. Въздъхвам с

облекчение, че моментът е отминал, но отлично разбирам, че реакцията му е един огромен,

червен предупредителен флаг.

И сякаш някой е призовал вниманието ми, погледът ми попада върху колата в другия

край на паркинга. Оуен стои до нея и се взира в моята посока. По изражението на лицето му

става ясно, че е видял всичко, което току-що се случи. Все пак от другия край на паркинга

сцената може да е приличала на нежен момент между двама влюбени, а не това, което беше в

действителност. Което можеше да обясни болката, изписана върху лицето на Оуен.

Той отваря вратата на колата си в същия момент, в, който Трей отваря своята. Очите ми

са приковани достатъчно дълго в Оуен, за да видя как вдига ръка до сърцето си и я свива в

юмрук. В съзнанието ми изплуваха думите му, когато ми сподели колко много му липсват

майка му и брат му. Има дни, когато ми липсват толкова силно, че ме боли ето тук. Като че

ли някой стиска сърцето ми с мощта на целия проклет свят.

Трей потегля от паркинга и миг преди Оуен да изчезне от погледа ми, аз незабележимо

вдигам юмрук към гърдите си. Очите ни остават приковани един в друг, докато вече е

невъзможно.

* * *

Никой повече не спомена вчерашната случка в магазина. Трей и Ей Джей прекараха

вечерта в моя апартамент и Трей се държа така, все едно нищо не е станало, докато

приготвяше на Ей Джей палачинки с шоколад. Всъщност Трей беше в изключително добро

настроение. Не знам дали беше разкаяние заради гневния му изблик на паркинга, или

наистина му е приятно да прекарва с нас времето си.

Внезапното му добро настроение може би се дължеше на факта, че той нямаше да ме

види през следващите четири дни и не искаше да се разделим скарани. Тази сутрин

заминаваше на конференция в Сан Антонио и мога да кажа, че когато миналата нощ се

сбогуваше с мен, изглеждаше притеснен да ме остави. Няколко пъти ме попита за графика

ми и какви планове имам за почивните дни. Лидия заминаваше с Ей Джей в Пасадена на

гости на семейството си. Ако днес не бях на работа, щях да отида с тях.

Но аз не заминах и сега бях свободна през целия уикенд; мисля, че точно това изнервяше

Трей. Той очевидно имаше проблеми е доверието, когато ставаше дума за Оуен.

И с основание. В крайна сметка, два часа след като Трей бе напуснал Далас, аз стоя

пред ателието на Оуен. Всеки ден минавам покрай сградата и незабелязано пускам по едно

листче в процепа. През изминалите няколко седмици съм оставила повече от двайсет

признания. Знам, че той е отрупан с признания, така че няма откъде да разбере кои са моите.

Но когато ги оставям, се чувствам по-добре. Повечето от признанията са банални неща,

които нямат нищо общо е него. Обикновено са свързани с Ей Джей и аз никога не ги пиша по

такъв начин, че Оуен да разбере, че съм била аз. Сигурна съм, че той никога няма да се

досети, че аз ги пускам. Но за мен това е като терапия.

Поглеждам към признанието, което току-що съм написала.

Мисля за теб всеки път, когато той ме целува.

Сгъвам го и го пъхвам в процепа, преди да съм размислила. След вчерашната ни среща в

магазина, аз все още усещам присъствието му. Искам отново да чуя гласа му. Искам отново да

видя усмивката му. Не спирам да се убеждавам, че това признание е просто затваряне на

страницата, един окончателен завършек, за да продължа напред е Трей, но знам, че го правя

по чисто егоистични причини.

Измъквам друго листче от чантата и бързо надрасквам думите.

Този уикенд той е извън града.

Мушвам листчето в процепа, дори без да го сгъвам. Веднага щом изчезва от погледа ми,

гърдите ми се стягат и аз мигом съжалявам, че съм го написала. Това не беше признание;

беше покана. Покана, която трябва да отменя. Веднага. Аз не съм такова момиче.

Защо го направих?

Опитвам се да промуша пръстите си през процепа, макар да знам, че бележката вече е

паднала на пода. Грабвам друго листче от чантата и пиша нещо, което да поправи

последното признание.

Не обръщай внимание на онова признание. Не беше покана. Не знам защо го написах.

Пъхам листчето през процепа и този път съжалявам още повече. Сега просто изглеждам

като пълна идиотка. Отново късам друг лист хартия и пиша, осъзнавайки, че някак си трябва

да си забраня да приближавам до хартия и химикалка.

Наистина би трябвало да намериш начин хората да си вземат обратно признанията,

Оуен. Например да им ги връщаш, ако на двайсет и втората секунда размислят.

Пъхам и тази бележка през процепа на вратата и натиквам хартията и химикалката в

чантата си.

Какво бях направила току-що?

Плъзгам дръжката на чантата върху рамото си и продължавам по пътя към салона. Кълна

се, че това е най-срамното нещо, което съм правила. Може би той няма да ги прочете до

понеделник и уикендът ще свърши.

* * *

Изминали са осем часа от сутрешния ми гаф, докато минавах покрай ателието на Оуен.

Имах на разположение доста време да помисля как изобщо ми бе хрумнало да му оставям да

чете нещо подобно. Знам, че това беше моментна слабост, но от моя страна не беше честно

да му го причинявам. Ако в него наистина са се появили чувства към мен за краткото време,

през което се познавахме, той с нищо не може да промени решението ми да не бъда с него. И

ето че сега аз се появявам и оставям глупави бележки, както правех през последните няколко

седмици, макар че днес за пръв път оставих признание, което засяга нас двамата.

Но аз вече взех решение и макар да не споделям чувствата на Трей, никога няма да го

предам. След като веднъж съм дала обещание някому, аз съм от тези хора, които го спазват.

С Трей бяхме обсъдили въпроса да не се срещаме с други хора, макар за мен това да не

означава непременно, че двамата с него сме заедно. Следователно, трябва да намеря някакъв

начин да забравя Оуен. Трябва да престана да се тревожа за него. Трябва да престана да

минавам край ателието му, след като знам, че мога да стигна до работата и по друг път.

Трябва да съсредоточа цялото си внимание и енергия върху отношенията ми с Трей, защото

ако искам Трей да присъства в живота на Ей Джей, съм длъжна да посветя всичките си сили

да направя тази връзка успешна.

А и Трей винаги е бил добър към мен. Вярно е, че вчерашният му пристъп на ревност на

паркинга много ме изплаши, но не мога да го виня. Гледката на нас двамата с Оуен заедно

навярно го е изпълнила с неувереност и е съвсем естествено да побеснее. Освен това той е

добър с Ей Джей. Може да ни осигури начин на живот, какъвто аз не мога. Не мога да посоча

нито една причина защо да не положа всички усилия между нас да се получи, с изключение

на собствения ми егоизъм.

— Аз тръгвам — казва Дона и надниква иззад ъгъла. — Имаш ли нещо против да

заключиш сама?

Дона е най-новата ни колежка и вече две седмици работи в салона. Тя вече има повече

клиенти от мен и работи много по-добре. Не че аз съм лоша в работата си, просто не съм