— Какво се е случило между теб и Обърн? — пита Харисън.

Свивам рамене.

— Обичайното?

Клатя глава.

— Доста далеч от това.

Той повдига вежда.

— Леле! — изумява се. — Това е за пръв път. Сигурен съм, че искам да чуя

продължението на тази история. — Грабва бутилка бира и я плъзва през бара към мен.

Накланя се и отваря с пукот капачката. — Всъщност по-добре ми разкажи съкратената

версия. Затварям след няколко часа.

Засмивам се.

— Това е лесно. Тя е причината за всичко, Харисън.

Той ме гледа объркано.

— Ти каза съкратената. Това е съкратената версия.

Харисън клати глава.

— Е, в такъв случай, размислих. Искам пълната версия.

Усмихвам се и поглеждам телефона си. Вече минава десет.

— Може би следващия път. Вече два часа вися тук. — Оставям парите на бара и за

последен път отпивам от бирата. Той ми махва за довиждане, преди да се запътя към

ателието. Картината с портрета й, която довърших по-рано, вече трябва да е изсъхнала.

Мисля, че това може би ще е първата картина, която ще окача в спалнята на апартамента си.

Вадя ключа от джоба си и го пъхам в ключалката, но вратата не е заключена.

Сигурен съм, че я заключих. Никога не излизам, без да заключа.

Бутам вратата и когато тя се отваря, целият ми свят застива. Оглеждам се наляво. После

надясно. Пристъпвам навътре в ателието и се завъртам, взирайки се в щетите, нанесени върху

всичко, което притежавам. Всичко, върху което съм работил.

Стените, подовете, всяка една картина на долния етаж, всичко е залято с червена боя.

Първото, което правя, е да изтичам до една от най-близките картини. Докосвам боята по

платното, и установявам, че вече е изсъхнала. Вероятно е била излята преди около час. Този,

който го е направил, е чакал тази вечер да изляза от ателието.

Когато се сещам за Трей, ме обзема истинска паника. Хуквам нагоре по стълбите и се

запътвам право към работната стая. Щом отварям вратата, се навеждам и опирам ръце на

бедрата си. Издишвам от облекчение.

Не са я докоснали.

Който и да е бил тук, не е докоснал портрета й. Давам си няколко минути, за да се

възстановя, изправям се и приближавам към картината. Въпреки че не е докосната, има нещо

различно.

Нещо липсва.

И тогава забелязвам. Признанието, което тя беше оставила върху възглавницата ми.

Изчезнало е.

Глава 19

ОБЪРН

— Очакваш ли някого? — питам Емъри. Някой чука на вратата и аз свеждам поглед към

екрана на телефона. Минава десет.

Съквартирантката ми клати глава.

— Не е за мен. Хората не ме обичат.

Аз се смея и се запътвам към вратата. Когато надниквам през шпионката и виждам Трей,

тежко въздъхвам.

— Който и да е, изглеждаш разочарована — отбелязва Емъри безстрастно. — Сигурно е

гаджето ти. — Тя става и се отправя към стаята си, а аз съм благодарна, че най-после е

научила значението на думата „насаме“.

Отварям вратата и го пускам да влезе. Малко съм смутена защо е тук. Минава десет

вечерта, а той бе казал, че до утре ще отсъства от града.

Щом вратата се отваря, Трей нахълтва в апартамента. Целува ме бегло по бузата и казва:

— Трябва да използвам тоалетната.

Забързаната му поява ме обърква за секунда, докато наблюдавам как сваля вещите си от

колана. Пистолет, белезници, ключовете от колата. Оставя ги върху плота и от погледа ми не

убягва потта, която се стича по слепоочието му. Изглежда нервен.

— Натам — соча към тоалетната. — Чувствай се като у дома си.

Трей се запътва право към тоалетната и когато отваря вратата, ме връхлита паника.

— Почакай! — подвиквам и се спускам след него. Той отстъпва от вратата и аз се

мушвам вътре покрай него. Отивам до умивалника и прибирам всички сапунчета. Излизам от

тоалетната, а той гледа с любопитство ръцете ми.

— И с какво ще си измия ръцете? — пита недоумяващо.

Кимам към шкафчето.

— Там има течен сапун — отвръщам и местя поглед към ръцете си. — Тези не са за

гости.

Трей захлопва вратата пред лицето ми, а аз отнасям сапунчетата в стаята си, чувствайки

се малко нелепо.

Имам сериозни проблеми.

Оставям сапунчетата върху нощното шкафче и вземам мобилния си телефон. Имам

няколко пропуснати съобщения и само едно е от майка ми. Преглеждам ги и виждам, че

всички са от Оуен. Започвам да чета от долу нагоре.

Обади ми се.

Добре ли си?

Важно е.

Месна рокля.

Моля те, обади ми се.

Ако до пет минути не ми отговориш, идвам у вас.

Аз тутакси му отговарям.

Не идвай, Трей е тук. Аз съм добре.

Натискам бутона „изпрати“ и му пиша нов есемес.

Добре ли си?

Телефонът мигом сигнализира получаването на есемес.

Тази вечер някой е нахлул в ателието ми. Всичко е унищожено.

Ръката ми се стрелва към устата ми и аз ахвам.

Взел е признанието ти, Обърн.

Сърцето ми се качва в гърлото и аз бързо вдигам глава, за да се уверя, че Трей не стои на

вратата. Не искам да види реакцията ми в момента, защото ще пожелае да узнае с кого си

пиша. Бързо изпращам на Оуен друг есемес.

Обади ли се в полицията?

Отговорът му пристига в секундата, когато чувам отварянето на вратата на банята.

И да им кажа какво, Обърн? Да дойдат да разчистят бъркотията, която са оставили?

Чета два пъти съобщението му.

Тяхната бъркотия?

Моментално натискам бутона за изтриване на всички есемеси. Оставям телефона и се

опитвам да си придам невъзмутим вид, но последното съобщение на Оуен не спира да се

върти в главата ми. Той мисли, че Трей го е направил?

Искам да кажа, че Оуен греши. Искам да кажа, че Трей не е способен на подобно нещо,

но вече не знам на какво или на кого да вярвам.

Трей се появява на прага и аз се опитвам да открия отговора в очите му, но срещам само

безизразния му поглед.

Усмихвам му се.

— Върнал си се по-рано.

Той не отвръща на усмивката ми. Сърцето ми сякаш се опитва да изхвръкне от гърдите

ми, но не от радостно вълнение.

Трей влиза в стаята ми и сяда на леглото. Смъква обувките си и ги изригва настрани.

— Какво стана с онази котка? — пита той. — Как беше казала, че се казва? Спаркълс?

Преглъщам. Защо ме пита за котката на Оуен?

— Избяга — отвръщам спокойно. — Емъри страда цяла седмица.

Той кима и движи челюстта си назад-напред. Протяга ръка и сграбчва моята. Аз

свеждам поглед, когато той ме придърпва към себе си. Падам върху гърдите му, скована като

дърво. Трей ме прегръща и ме целува по темето.

— Липсваше ми, затова се върнах по-рано.

Той е мил. Прекалено мил. Аз съм нащрек.

— Знаеш ли какво? — пита той.

— Какво?

Ръката му гали главата ми и пръстите му се заравят в косата ми.

— Днес намерих къща.

Отдръпвам се и го поглеждам, точно когато той затъква кичур коса зад ухото ми.

— Не знаех, че търсиш друга къща.

Трей се усмихва.

— Мислех, че не би било зле да купя някоя по-голяма. Сега, когато мама се премести да

живее тук, реших, че може да й оставя сегашната къща, която и без това е нейна. А и във

всеки случай навярно е по-добре да разполагаме с повече лично пространство. Къщата, която

избрах, има заден двор с ограда. Намира се в квартал „Бишоп“, близо до парка. Районът

наистина е много добър.

Не казвам нищо, защото думите му звучат така, като че ли днес е намерил дом за нас.

Дори самата мисъл за това ме ужасява.

— Мама ме придружи, за да я разгледаме. Тя наистина я хареса. Каза, че и на Ей Джей

много ще му хареса.

Не мога да си представя Лидия да каже, че Ей Джей ще хареса нещо, което не е нейно.

— Наистина ли е казала това?

Трей кимва и аз се улавям, че си представям какво би било да живея в един дом с Ей

Джей, в хубав квартал, в къща с двор. Никога няма да обичам Трей, така както обичах Адам и

никога няма да почувствам с него близостта, която имам с Оуен, но Адам и Оуен не могат да

ми дадат единственото, което искам в живота си. Само Трей може да го направи.

— Какво искаш да кажеш, Трей?

Той ми се усмихва и в този момент осъзнавам, че може би Оуен е сгрешил. Ако Трей

беше отговорен за погрома в ателието на Оуен, той нямаше да е тук и да говори всички тези

неща. Щеше да бъде бесен, защото щеше да знае, че онова признание е мое.

— Казвам, че за мен това не е игра, Обърн. Аз обичам Ей Джей и имам нужда да знам,

че ме подкрепяш. Че сме заедно.

Той се придвижва по-близо, навежда се и ме целува. Ние се срещаме повече от два

месеца, но никога досега не съм му позволявала друго, освен целувка. Все още не съм готова

да стигна по-далеч, но знам, че той е повече от готов. Знам, че търпението му е на път да се

изчерпи.

Той простенва и езикът му нахлува по-дълбоко в устата ми. Стискам здраво очи и се

ненавиждам, задето се насилвам да се преструвам, че нямам нищо против. Но вътрешно

просто се опитвам да спечеля време, за да премисля какъв да е следващият ми ход, тъй като

есемесът на Оуен все още не ми дава мира. Да не споменавам факта, че Оуен може би вече е

на път за насам.

Ръцете на Трей стават все по-настойчиви, докато ме стискат и опипват. Устата му грубо

притиска моята и той продължава да ме целува, а едната му ръка започва да разкопчава

копчетата на ризата ми.

Искам да му кажа да спре, но всичко се случва толкова бързо, че не мога да намеря

подходящ момент, за да го отблъсна. Ръката му се придвижва към дънките ми и пръстите му

нахлуват под бикините и аз не мога да издържа нито секунда повече. Забивам пети в матрака

и го отблъсвам с все сили, опитвайки се да го изтласкам от леглото.

Той се отдръпва за няколко секунди и ме гледа, но думите отказват да се отронят от

устните ми. Когато не казвам нищо, устата му отново завладява моята, този път още по-грубо

и настойчиво. Той не е получил устно „не“ и за него това означава „да“.

Отново го отблъсквам.

— Трей, спри.

Той тутакси спира да ме целува и притиска лице към възглавницата. Изпъшква

разочаровано, а аз не знам какво да кажа по-нататък. Знам само, че току-що го вбесих.

Ръката му е все още в дънките ми и макар че не го целувам, той продължава да я плъзга

по-навътре и аз най-сетне намирам сили да я избутам. Трей притиска длан върху леглото до

мен и се надига, докато лицето му не се озовава само на сантиметри от моето. Очите му са

пълни с гняв, но не този гняв ме плаши.

А отвращението.

— Можеш да се чукаш с брат ми, когато беше на петнайсет, но не можеш да се чукаш с

мен като зряла жена?

Думите му ме нараняват. Болката е толкова силна, че затварям очи и се извръщам от

него.

— Не съм се чукала с Адам — проговарям. Бавно се извръщам към него и го гледам

право в очите. — Любих се с Адам.

Трей накланя лице, докато устата му докосва ухото ми. От жаркия му дъх кожата ми

настръхва.

— А когато Оуен те чукаше в леглото си? И това ли беше любов?

Поемам пресекливо дъх.

Цялото ми тяло се напряга. Знам, че ако се опитам да избягам, той ще ме спре. Знам

също, че ако не се опитам да избягам, той най-вероятно ще ме нарани.

Никога не съм била толкова изплашена.

Той остава отгоре ми, с уста притисната до ухото ми. Повече не проговаря, но не е

нужно. Ръката му достатъчно красноречиво издава намеренията му и той отново я пъха

навътре в дънките ми.

За частица от секундата се замислям дали да му позволя да продължи. Ако замълча и го

оставя да вземе това, което иска, може би това ще бъде достатъчно, за да ми прости за