Излъгах в автобиографията си. Нямам диплома за завършено висше образование. От

пет години работя за работодателя си, но никой нито веднъж не ме помоли да я покажа.

Ченето ми увисва и очите ми се разширяват, докато стоя и чета всички признания, до

които достига погледът ми. Все още нямам представа каква е тази сграда, нито какво мисля

за всички тези признания, лепнати на показ пред целия свят, но докато ги чета, се изпълвам с

усещане за нормалност. Ако всички тези неща са истина, може би животът ми не е чак

толкова лош, колкото ми се струва.

След по-малко от петнайсет минути приближавам към втория прозорец. Прочела съм

по-голяма част от признанията от дясната страна на вратата, когато тя изведнъж се отваря.

Отстъпвам назад, за да не ме удари, като в същото време се боря с непреодолимото желание

да заобиколя вратата и да надникна вътре в сградата.

Една ръка се протяга навън и дръпва табелката НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ. Чувам

скърцането на маркера, който се плъзга по пластмасовата табела, докато стоя зад вратата. С

намерението да видя кой пише или да разбера какво е това място, понечвам да заобиколя

вратата, когато ръката отново провесва табелката НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ върху

прозореца.

Прихвам, когато чета промените в надписа. Може би това е съдба. Аз самата отчаяно се

нуждая от втора работа, а този някой отчаяно се нуждае от помощ.

Вратата се отваря по-широко и аз ненадейно се озовавам под изпитателния поглед на две

очи, за които гарантирам, че имат повече оттенъци на зеленото, отколкото мога да открия по

изцапаната с боя риза на непознатия. Косата му е черна и гъста и той използва и двете си

ръце, за да я отметне от челото, разкривайки още от лицето си. Очите му са широко отворени

и пълни с тревога, но след като ме оглежда, той въздъхва. Сякаш се уверява, че стоя тъкмо

там, където трябва да бъда, и той е облекчен, че най-сетне съм тук.

Мъжът съсредоточено се взира в мен няколко секунди. Аз пристъпвам от крак на крак и

отмествам поглед настрани. Не защото се чувствам неловко, а защото начинът, по който той

ме изучва, ми действа някак странно успокояващо. Навярно за пръв път, откакто съм

пристигнала в Тексас, долавям, че някой се радва да ме види.

— Дошла си да ме спасиш ли? — пита той, отново привличайки вниманието ми към

очите му. Мъжът се усмихва, придържайки отворената врата с лакът. Оглежда ме

преценяващо от глава до пети и аз неволно се чудя какво си мисли.

Поглеждам към табелата с надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ и в главата ми се

превъртат милион сценария какво би могло да се случи, ако отговоря на въпроса му с „да“ и

го последвам вътре в сградата.

Най-лошият сценарий, който ми хрумва, е този, който приключва с убийството ми.

Тъжно, ала това не е достатъчно, за да ме възпре, имайки предвид месеца, който бях

преживяла.

— Ти ли предлагаш работа? — питам аз.

— Ако ти си тази, която се кандидатира.

Гласът му е открито дружелюбен. Аз не съм привикнала на открита дружелюбност и не

знам как да я възприема.

— Имам няколко въпроса, преди да се съглася да ти помогна — заявявам, горда от себе

си, че не изглеждам толкова изгаряща от желание да бъде убита.

Той грабва табелката с надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ и я сваля от прозореца.

Захвърля я вътре, притиска гръб към вратата, разтваряйки я докрай, и с жест ме подканва да

вляза в сградата.

— Всъщност нямаме време за въпроси, но ако това ще те успокои, обещавам, че няма да

те измъчвам, изнасилвам или убивам.

Гласът му все още е приятен, въпреки казаното. Както и усмивката му, разкриваща два

реда почти идеални зъби и леко крив горен ляв централен резец. Но този незначителен

недостатък в усмивката му всъщност най-много ми харесва в него. Това, както и пълното

пренебрежение към въпросите ми. Мразя въпросите. Може да се окаже, че тази работа няма

да е чак толкова лоша.

Въздъхвам и се промушвам покрай него, за да вляза в сградата.

— В какво се забърквам? — мърморя под нос.

— В нещо, от което няма да искаш да се измъкнеш — заявява той. Вратата зад нас се

затваря, блокирайки цялата естествена светлина в помещението. Това не би било проблем,

ако имаше вътрешно осветление, но такова отсъства. Само лека светлина се процежда откъм

това, което прилича на коридор в другия край на стаята.

Тъкмо сърцето ми започва да тупка по-силно в гърдите, предупреждавайки ме колко съм

глупава да вляза в някаква сграда с един пълен непознат, когато лампите зажужават и

оживяват.

— Извинявай. — Гласът му прозвучава толкова близо, че аз рязко се извъртам точно в

мига, когато първата луминесцентна лампа светва с пълната си мощ. — Обикновено не

работя в тази част на ателието, затова не включвам осветлението, за да пестя енергия.

Сега, когато цялото пространство е осветено, аз бавно обхождам с поглед залата.

Стените са съвършено бели, украсени с различни картини. Не мога да ги разгледам добре,

защото всички са разположени на няколко метра от мен.

— Това художествена галерия ли е?

Той се засмива, което ми се струва необичайно и аз се извръщам с лице към него.

Той ме наблюдава с любопитство, присвил очи.

— Смятам, че „галерия“ е доста силно казано. — Обръща се, заключва предната врата и

минава покрай мен.

— Какъв ти е размерът?

Мъжът прекосява просторното помещение на път към коридора. Аз все още не

проумявам защо съм тук, но фактът, че той пита какъв ми е размерът, ме кара да се чувствам

малко по-обезпокоена, отколкото бях само допреди две минути. Дали се чуди в какъв размер

ковчег ще се побера? Или какъв размер да са белезниците?

Добре де, доста съм обезпокоена.

— Какво имаш предвид? Какъв размер дрехи нося?

Той се извръща с лице към мен и продължава да върви заднишком към коридора.

— Да, какъв размер дрехи носиш. Не можеш да се появиш тази вечер с това одеяние. —

Той сочи към дънките и тениската ми. Кимва ми да го последвам и се обръща, за да поеме по

стълбата, водеща към стаята над нас. Може и да си падам по симпатичен, леко крив преден

зъб, но да следвам непознати в неизвестна посока е вече прекалено. Време е да тегля

чертата.

— Почакай! — подвиквам и спирам в подножието на стълбата. Той спира и се

извръща. — Не може ли поне да ми обясниш за какво е всичко това? Защото започвам да

преосмислям идиотското си решение да се доверя на един напълно непознат.

Той поглежда през рамо към посоката, накъдето води стълбата, а сетне отново към мен.

Въздъхва раздразнено, преди да слезе с няколко стъпала. Присяда и ме гледа право в очите.

Опира лакти на коленете, накланя се напред и спокойно се усмихва.

— Казвам се Оуен Джентри. Аз съм художник и това е моето ателие. Имам изложба след

по-малко от час и се нуждая от някой, който да се занимава с продажбите, а гаджето ми

скъса с мен миналата седмица.

Художник.

Изложба.

След по-малко от час.

И гадже? Не е моя работа.

Пристъпвам от крак на крак, оглеждам още веднъж ателието зад гърба си, сетне

отмествам поглед към него.

— Не трябва ли да имам някаква подготовка?

— Знаеш ли как да си служиш с калкулатор?

Въртя очи.

— Да.

— Смятай се подготвена. Ще ми трябваш най-много за два часа, после ще ти дам две

стотачки и можеш да си вървиш по пътя.

Два часа.

Две стотачки.

Нещо не се връзваше.

— Къде е уловката?

— Няма уловка.

— Защо ти е нужна помощ, след като плащаш по сто долара на час? Трябва да има

уловка. Тук би трябвало да гъмжи от желаещи.

Оуен прокарва длан по брадичката си, движейки я напред-назад, сякаш се опитва да

отнеме напрежението.

— Гаджето ми пропусна да спомене, че напуска и работата си в деня, когато скъса с

мен. Обадих й се преди два часа, когато не се появи да ми помогне да се подготвим за

изложбата. В случая става дума за търсене на служител в последната минута. Може би ти

просто си се озовала на подходящото място в подходящото време. — Той става и се обръща.

Аз не помръдвам от мястото си в подножието на стълбата.

— Ти си направил от гаджето си своя служителка? Това никога не е добра идея.

— Аз направих от своята служителка гадже. Още по-лоша идея. — Той се спира в горния

край на стълбата, извръща се и поглежда надолу към мен. — Как се казваш?

— Обърн.

Погледът му се отмества към косата ми, което е разбираемо. Всички предполагат, че съм

наречена Обърн заради цвета на косата ми, но в най-добрия случай той може да се определи

като ягодоворус. Червен е доста силно казано.

— А какви са презимето и фамилията ти, Обърн?

— Мейсън Рийд.

Оуен бавно отмята глава назад, сякаш издишва въздух към тавана. Аз проследявам

погледа му и поглеждам нагоре, но там няма нищо, освен бели тавански плочи. Той повдига

лявата си ръка, докосва челото си, после гърдите и продължава движението от едното рамо

към другото, като че ли се прекръства.

Какво, по дяволите, прави? Моли се?

Бъдещият ми работодател се вторачва отново надолу към мен с усмивка на уста.

— Мейсън истинското ти презиме ли е?

Кимвам. Доколкото знам, Мейсън не е чак толкова необичайно презиме и аз недоумявам

защо той изпълнява религиозни ритуали.

— Имаме еднакви презимена — оповестява Оуен.

Аз го изучавам мълчаливо, обмисляйки правдоподобността на отговора му.

— Сериозно ли говориш?

Той небрежно кима, пъха ръка в задния си джоб и вади портфейла си. Слиза още веднъж

по стълбата и ми подава шофьорската си книжка.

[2]

ОМГ .

Опитвам се да сподавя смеха си, но ми е трудно, затова закривам уста, с надеждата, че

няма да се забележи.

Оуен пъхва портфейла обратно в джоба си. Веждите му се повдигат и той ме стрелва

подозрително с поглед.

— Толкова ли си съобразителна?

Сега вече раменете ми се тресат от потиснатия смях. Чувствам се толкова ужасно.

Ужасно ми е жал заради него.

Той върти очи и изглежда малко смутен, задето се опитва да скрие собствената си

усмивка. Изкачва се отново по стълбата, този път не толкова уверено.

— Ето защо никога не казвам на никого презимето си — мърмори той.

Чувствам се виновна, задето го намирам толкова смешно, но притеснението му най-

сетне ми вдъхва кураж да изкача останалата част от стъпалата.

— Наистина ли инициалите ти са ОМГ? — Прехапвам бузата си от вътрешната страна,

за да сдържа усмивката, която искам да скрия от него.

Стигам до горната площадка. Без да ми обръща внимание, той се отправя към един

скрин. Отваря едно чекмедже и започва да ровичка вътре, а аз получавам възможността да

огледам огромната стая. В дъното е разположено голямо легло. В противоположния ъгъл се

намира напълно оборудван кухненски бокс, а от двете му страни се виждат две врати, водещи

към други стаи.

Аз съм в апартамента му.

Моят домакин се извръща и ми подхвърля нещо черно. Улавям го и го разгръщам. Оказва

се пола.

— Това би трябвало да свърши работа. Изглеждаш приблизително един и същ размер с

предателката. — Отива до гардероба и сваля бяла риза от закачалката. — Виж дали ще ти

стане. Обувките ти са подходящи.

Аз вземам ризата от ръцете му и поглеждам към двете врати.

— Къде е банята?

Той сочи вратата вляво.

— Ами ако не ми станат? — питам, разтревожена, че той няма да приеме помощта ми,

ако не съм облечена професионално. Двеста долара не се получават толкова лесно.

— Ако не ти станат, ще ги изгорим ведно с всичко друго, което е оставила.

Аз се засмивам и се запътвам към банята. Щом се озовавам вътре, не губя време да