часа. Нужно ми е време, за да събера вещите му.

Кимам, неспособна да говоря заради риданията, заседнали в гърлото ми. Веднага щом

вратата зад Лидия и Трей се затваря, аз избухвам в сълзи.

Кал ме прегръща и ме притегля към себе си.

— Благодаря ти — хлипам аз. — О, боже мой, нямам думи да ти благодаря.

Усещам, че той клати глава.

— Не, Обърн, аз съм този, който трябва да ти благодари.

Не уточнява защо ми благодари, но аз не мога да не се надявам, че виждайки как синът

му се е пожертвал заради нас двамата, той ще има сили да направи това, което е длъжен да

стори.

Глава 24

ОУЕН

Когато влизам в стаята и виждам лицето на баща ми, а не Обърн, сърцето ми замира. Не

съм я виждал и не съм говорил с нея вече двайсет и четири часа. Нямам представа какво се е

случило и дали тя е добре.

Сядам срещу баща ми, макар че изобщо не ме интересува какво иска да обсъди с мен.

— Знаеш ли къде е Обърн и дали е добре?

Той кимва.

— Тя е добре — отвръща и думите му тутакси ме успокояват. — Всички обвинения

срещу теб бяха снети. Ти си свободен да си тръгнеш.

Не помръдвам, защото не съм сигурен, че правилно съм го разбрал. Вратата се отваря и

някой влиза в стаята. Полицаят ми дава знак да се изправя и когато ставам, ми сваля

белезниците.

— Имате ли лични вещи, които трябва да получите, преди да си тръгнете?

— Портфейла ми — отвръщам и разтривам китките си.

— Когато свършите тук, се обадете и аз ще подпиша документите за освобождаването.

Поглеждам отново баща си и той несъмнено вижда изумлението, изписано на лицето

ми.

— Бива си я, нали? — усмихва се той.

Аз се усмихвам в отговор, защото … как го постигна, Обърн?

Светлината се е върнала в очите на татко. Светлината, която не съм виждал от нощта на

злополуката. Не го знам, но някак си разбирам, че Обърн има нещо общо с това. Самата тя,

като светлина, неволно осветява най-тъмните кътчета на човешката душа.

В мен напират безброй въпроси, но ги преглъщам, докато подпишат документите за

освобождаването ми и ние излизаме на улицата.

— Как? — изтръгва се от мен, преди вратата да се е затворила зад нас. — Къде е тя?

Защо той е оттеглил обвиненията?

Татко отново се усмихва и в този миг осъзнавам колко много ми е липсвало това.

Неговата усмивка ми липсваше почти толкова силно, колкото ми липсва мама.

Той махва на едно такси зад ъгъла. Когато колата спира, татко отваря вратата и казва

нейния адрес на шофьора. После отстъпва крачка назад.

— Мисля, че трябва да зададеш всички тези въпроси на Обърн.

Аз го стрелвам предпазливо с поглед, питайки се дали да се кача в колата и да се

отправя към Обърн, или да проверя дали баща ми няма треска. Той ме притегля в обятията си

и сякаш не иска да ме пусне.

— Прости ми, Оуен. За толкова много неща — проронва. Ръцете му ме стискат здраво и

аз чувствам молбата за прошка в прегръдката му. Татко се отдръпва и разрошва косата ми,

като че ли съм дете.

Като че ли съм негов син.

Като че ли той е мой баща.

— Няколко месеца няма да се виждаме — продължава той. — Заминавам за известно

време.

Долавям в гласа му нещо, което никога досега не съм чувал. Сила. Ако трябваше да го

нарисувам в тази минута, щях да го нарисувам точно в същия зелен оттенък като очите на

Обърн.

Татко отстъпва няколко крачки назад и ме изпраща с поглед, докато влизам в таксито. Аз

се взирам в него през прозореца и се усмихвам. Калахан Джентри и неговият син ще бъдат

добре.

* * *

Да се сбогувам с него беше почти толкова трудно, колкото и този момент. Да стоя пред

апартамента й, събирайки кураж да й кажа „здравей“.

Вдигам ръка и чукам на вратата.

Чувам стъпки.

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя и чакам вратата да се отвори. Имам чувството,

че тези две минути са като цели два живота. Избърсвам длани в дънките си. Когато вратата

най-сетне се отваря, очите ми се свеждат към този, който стои на прага.

Той е последният човек, когото съм очаквал да заваря тук. Да го видя на вратата на

апартамента на Обърн със засмяно лице, определено е моментът, който някой ден ще

нарисувам.

Не знам как си го постигнала, Обърн.

— Здрасти! — широко се усмихва Ей Джей. — Аз те помня.

Аз му се усмихвам в отговор.

— Здрасти, Ей Джей — отвръщам. — Майка ти у дома ли е? Ей Джей поглежда през

рамо и отваря по-широко вратата.

Преди да ме покани, той свива пръст, молейки ме да се наведа. Подчинявам се, а той се

ухилва и шепне:

— Сега мускулите ми са големи. Не съм казал на никого за палатката. — Притиска

длани към устата. — И тя все още е тук.

Засмивам се, а той се обръща при звука от приближаващите й стъпки.

— Скъпи, никога не отваряй входната врата без мен — чувам я как нежно го гълчи. Той

разваря по-широко вратата и очите на Обърн срещат моите.

Стъпките й мигом спират.

Не мислех, че ще ми е толкова тежко да я видя. Боли ме всяка част от мен. Болят ме

ръцете, копнеещи да я прегърнат. Болят ме устните, жадуващи да докоснат нейните. Боли ме

сърцето от любов към нея.

— Ей Джей, иди в стаята и нахрани новата си рибка.

Гласът й е строг и непоколебим. Досега тя нито веднъж не се е усмихнала.

— Вече я нахраних — отвръща Ей Джей.

Очите й се отвръщат от мен и тя поглежда надолу към него.

— Можеш да й дадеш още две гранули като закуска, нали?

Обърн сочи към стаята си. Той може би познава този поглед, защото незабавно се

запътва натам.

Веднага щом Ей Джей изчезва, аз отстъпвам крачка назад, защото тя се спуска към мен.

Връхлита в обятията ми толкова стремително и се увесва на шията ми, че съм принуден да

отстъпя още няколко крачки назад и да се подпра на стената зад мен, за да не паднем. Ръцете

й обвиват врата ми и тя ме целува жарко и безспирно, така както досега никой никога не ме е

целувал. Вкусвам сълзите и смеха й и това е невероятна комбинация.

Не знам колко дълго стоим в коридора и се целуваме, защото времето с нея отлита като

миг.

Краката й най-после се спускат на пода, ръцете й се сключват около кръста ми, а лицето

й се заравя на гърдите ми. Обвивам ръце около тила й и здраво я притискам към себе си

така, както възнамерявам да го правя всеки ден оттук нататък.

Тя плаче, но не защото е тъжна, а защото не знае как да изрази това, което чувства. Знае,

че няма думи, с които може да се опише този миг.

И двамата мълчим, защото аз също не мога да намеря подходящите думи. Притискам

буза към темето й и оглеждам апартамента. Погледът ми се спира на картината върху стената

във всекидневната. Усмихвам се, припомняйки си нощта, когато влязох в апартамента й и я

видях за пръв път. Знаех, че тя пази някъде картината, но да я видя във всекидневната, беше

невероятно преживяване. Беше нереално. През онази нощ исках да й разкажа всичко за тази

картина. Исках да й разкажа за моята връзка с нея.

Ала не го направих и никога няма да го сторя, защото това не е мое признание. И аз не

мога да го споделя.

Това признание принадлежеше на Адам.

ОУЕН

Пет години по-рано

Седя на пода в коридора до болничната стая на татко. Виждам как тя излиза от

съседната стая.

— Ти просто ги изхвърляш? — пита невярващо. Думите й са насочени към жената, която

тя току-що е последвала в коридора. Знам, че жената се казва Лидия, но все още не зная

името на момичето. Не че не се опитах да го узная.

Лидия се извръща и аз виждам, че в ръцете си държи кутия. Свежда поглед към

съдържанието й, сетне го насочва към момичето.

— Той не е рисувал от седмици. Те повече не са му нужни, а само заемат място. —

Лидия се обръща и оставя кутията върху бюрото на сестрите. — Можете ли да ги изхвърлите

някъде? — пита тя дежурната сестра.

Преди сестрата да отговори, Лидия влиза обратно в стаята и след няколко секунди се

връща с няколко празни платна. Оставя ги върху бюрото до кутията, в която, както сега

разбирам, има принадлежности за рисуване.

Момичето стои и се взира в кутията, дори след като Лидия се връща в болничната стая.

Изглежда тъжно. Като че ли да се сбогува с вещите му е също толкова трудно, както да се

сбогува с него.

Наблюдавам я няколко минути, докато емоциите й започват да се просмукват навън във

вид на сълзи. Тя ги избърсва и вдига поглед към сестрата.

— Нужно ли е да ги изхвърляте? Не можете ли просто… не можете ли поне да ги дадете

на някого?

Сестрата долавя тъгата в думите й. Тя се усмихва топло и кимва. Момичето кимва в

отговор, сетне се обръща и бавно се запътва обратно към болничната стая.

Аз не я познавам, но навярно щях да реагирам по същия начин, ако някой искаше да

изхвърли вещите на баща ми.

Досега никога не съм се опитвал да рисувам, но понякога скицирам по нещо.

Неочаквано за себе си ставам и приближавам до бюрото на сестрата. Гледам кутията, пълна с

всевъзможни бои и четки.

— Може ли…

Думите още не са излезли от устата ми, когато сестрата побутва кутията към мен.

— Заповядай, вземи я. И без това не знам какво да правя с всичко това — казва тя.

Грабвам пособията за рисуване и ги отнасям в стаята на татко. Оставям ги върху

единственото свободно кътче от болничния шкаф. Останалата част от стаята е изпълнена с

цветя и растения, които бяха донесени през последните няколко седмици. Навярно трябва да

направя нещо с тях, но все още се надявам, че той скоро ще се събуди и ще ги види всичките.

След като смествам пособията за рисуване, отивам до стола край леглото на татко и

сядам.

Гледам го.

Гледам го с часове, докато ми писва, ставам и се опитвам да намеря нещо друго, в което

да се взирам. Понякога дълго не откъсвам поглед от празното платно върху шкафа. Дори не

знам откъде да започна, затова прекарвам целия следващ ден, разделяйки вниманието си

между татко, платното и кратките разходки из коридорите на болницата.

Не знам колко още такива дни ще мога да издържа. Сякаш не мога както трябва да

тъгувам, докато той не сподели мъката с мен. Ненавиждам това, че щом се събуди — ако се

събуди— ще се наложи да преживея отново с него всяка подробност от онази нощ, когато

единственото, което искам, е да я забравя.

— Никога не гледай телефона си, когато шофираш, Оуен — наставлява ме татко.

— Гледай пътя — обажда се брат ми от задната седалка.

— Използвай мигачите. Дръж ръцете правилно върху волана. Изключи радиото.

Бях съвсем нов в шофирането и всяко наставление, изречено от тях, ми го напомняше. А

трябваше да ме предупредят най-вече за едно-единствено нещо.

Пази се от пияни шофьори.

Ударът дойде откъм пасажерската седалка, точно когато светофарът превключи на

зелено и аз навлязох в кръстовището. Злополуката не беше по моя вина, но ако бях по-

опитен, щях да знам, че първо трябва да се огледам наляво и надясно, въпреки че светофарът

ми дава разрешение да продължа напред.

Брат ми и мама загинаха на място при удара. Татко се намира в критично състояние.

Аз съм съсипан от момента, когато всичко това се случи.

Прекарвам повечето си дни и нощи тук и колкото повече седя и го чакам да се събуди,

толкова по-самотен се чувствам. Посещенията на роднините и приятелите спряха. От

седмици не съм ходил на училище, но това е най-малката ми тревога. Аз просто чакам.

Чакам го да помръдне. Чакам го да примигне. Чакам го да заговори.

Обикновено в края на деня съм толкова изтощен от всичко, което не се случва, че ми е