нужна малка почивка. През първите две седмици вечерите бяха най-тежкото време от

денонощието за мен. Най-вече, защото това означаваше, че свършва още един ден, през който

нямаше никакво подобрение. Но напоследък вечерите се превърнаха в нещо, което очаквам с

нетърпение.

И трябва да благодаря на нея за това.

Може би е заради смеха й, но мисля също, че заради любовта й към този, когото тя

посещава, аз се чувствам изпълнен с надежда. Тя идва при него всяка вечер от пет до седем.

Адам, така мисля, че се казва.

Забелязвам, че когато тя идва, останалите членове на семейството му излизат от стаята.

Предполагам, че Адам предпочита така, за да може да остане насаме с нея. Понякога се

чувствам виновен да седя тук, в коридора, подпрян на стената между неговата врата и вратата

на татко. Но няма друго такова място, където мога да отида и да почувствам същото, което

изпитвам, когато чувам гласа й.

Само когато тя го посещава, го чувам да се смее. Всъщност с нея той говори много

повече, отколкото с останалите. През последните седмици чух откъм стаята му достатъчно

разговори, за да знам каква е съдбата му. Затова фактът, че той е в състояние да се смее,

когато е с нея, е твърде красноречив.

Мисля, че неминуемата му смърт е още нещо, което ми вдъхва малко надежда. Знам, че

звучи ужасно, но предполагам, че двамата с Адам сме навярно на една и съща възраст, затова

когато започвам да се самосъжалявам, се поставям на неговото място. Кое е по-добре: да се

намирам на смъртно легло и да ми остават само няколко седмици живот или в сегашното си

трудно положение?

Но има и лоши дни, когато си спомням, че никога повече няма да видя брат си, тогава

ми се струва, че е по-добре да съм на мястото на Адам.

Ала в онези моменти, когато чувам как тя му говори, тогава си мисля, че имам късмет,

задето не съм на неговото място. Защото все още имам шанс някой ден и аз да бъда така

обичан. Тогава ми е жал за Адам, който знае колко силно го обича тя и знае какво оставя зад

себе си. Това трябва да е много тежко за него.

Но това означава, че той е имал щастието да я срещне, преди времето му на тази земя да

е изтекло. Това навярно прави смъртта малко по-поносима, дори и за кратко.

Връщам се в коридора и се плъзгам на пода, очаквайки да чуя тазвечерния й смях, ала

напразно. Прокрадвам се по-близо до вратата, отдалечавайки се от стаята на татко и се чудя

защо сегашното й посещение е различно. Защо тазвечерната среща не е от най-щастливите.

— Но предполагам, че имам предвид и нашите родители, защото не ни разбират —

чувам Адам да й казва. — Защото не ми позволиха да имам единственото, от което се нуждая

тук и сега.

Щом разбирам, че това е тяхното сбогуване, сърцето ми се къса за нея и Адам, макар че

не ги познавам. Слушам още няколко минути и го чувам да изрича:

— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. Нещо, което мога да запазя за

себе си.

Чувствам, че тези признания принадлежат само на тях двамата. Че ако чуя едно от тях,

Адам няма да може да го запази за себе си, защото и аз щях да зная. Затова ставам и се

отдалечавам, макар че повече от всичко на света искам да узная тайните й.

Отивам в чакалнята до асансьорите и се отпускам на една седалка. В този миг вратата

на асансьора се отваря и от кабината излиза братът на Адам. Знам, че това е неговият брат и

се казва Трей. Знам също, само от кратките му посещения при брат му, че не го харесвам.

Виждал съм го няколко пъти да я изпраща в коридора и никак не ми се нрави начина, по

който се обръща и зяпа след нея.

Той гледа часовника си и забързано се запътва към стаята, където тя и Адам си шепнат

прощалните слова. Не искам той да чуе техните признания и не искам да прекъсне

сбогуването им. Без да се усетя тръгвам след него и го моля да спре. Той завива зад ъгъла,

преди да осъзнае, че говоря на него. Обръща се и ме измерва преценяващо с поглед.

— Дай им още няколко минути — моля го аз.

Съдейки по погледа му, разбирам, че съм го ядосал. Нямах това намерение, но той

изглежда е от тези младежи, които кипват по всеки повод.

— Кой, по дяволите, си ти?

В този миг го възневидях. Не ми харесва и това, че той изглежда много гневен, защото

очевидно е по-възрастен, по-едър от мен и много по-озлобен от мен.

— Оуен Джентри. Аз съм приятел на брат ти — лъжа. — Аз просто… — Соча надолу по

коридора към стаята, в която са тя и Адам. — Той има нужда от още няколко минути насаме

с нея.

На Трей изглежда не му пука от колко минути се нуждае Адам с нея.

— Е, Оуен Джентри, тя трябва да хваща самолет — отвръща, раздразнен, че само му

губя времето. Продължава надолу по коридора и влиза в стаята. Чувам риданията й. За пръв

път я чувам да плаче и нямам сили да го понеса. Обръщам се и се връщам в чакалнята.

Чувствам как нейната болка и тази на Адам разкъсват гърдите ми.

Следващото, което чувам, е молбата й за още малко време и нейното „обичам те“, докато

Трей я влачи за ръка надолу по коридора.

Никога досега в живота си не съм изпитвал такова неистово желание да нараня някого.

— Престани — тросва се Трей, ядосан, че тя се опитва да се върне в стаята на Адам.

Обвива ръце около кръста й и този път я привлича към себе си, за да не може тя да се

отскубне. — Съжалявам, но трябва да вървим.

Тя се оставя в ръцете му, но аз знам, че в момента е прекалено съсипана, за да се

възпротиви. Но начинът, по който ръцете му се плъзват надолу, ме принуждават да се вкопча

в подлакътниците на стола, за да не се спусна и със сила да я изтръгна от обятията му. Тя е с

гръб към мен, а това означава, че той е с лице към мен, докато ръцете му са обвити около

нея. Когато вижда гнева ми, малка самодоволна усмивчица се мярва в ъгълчето на устата му

и тогава той ми смигва.

Копелето току-що ми смигна.

Когато вратите на асансьора най-после се отварят, той я пуска и тя поглежда обратно

към стаята на Адам. Виждам колебанието й, докато Трей чака тя да влезе първа в кабината.

Тя прави крачка назад, иска да се върне при Адам. Изплашена е, защото знае, че никога

повече няма да го види, ако влезе в този асансьор. Поглежда умолително към Трей.

— Моля те. Позволи ми да му кажа сбогом. За последен път. — Тя шепне, защото знае,

че ако се опита да говори по-високо, гласът й няма да я послуша.

Трей клати глава и отсича:

— Вие вече си казахте сбогом. Трябва да вървим.

Този тип няма сърце.

Държи вратата отворена и тя стои в нерешителност. Но в следващата секунда се извръща

и хуква в противоположната посока. Сърцето ми се радва за нея, защото искам тя да може

още веднъж да се сбогува с него. Знам, че и Адам го иска. Знам колко много ще означава за

него да я види да се втурва отново в стаята му, макар и за последен път, да му подари

последната целувка, да му позволи да й прошепне за последен път: Винаги ще те обичам.

Дори и когато не мога.

Виждам в очите на Трей, че той е твърдо решен да я спре. Обръща се, за да хукне след

нея, да я довлече обратно, но аз внезапно заставам пред него, препречвайки му пътя. Той ме

бута и аз го фрасвам силно с юмрук. Осъзнавам, че не е редно, но го правя, макар да знам, че

ще получа ответен удар. Но си струва, защото ще й дам достатъчно време да се върне в стаята

на Адам и отново да му каже сбогом.

Веднага щом огромният му юмрук се забива в челюстта ми, аз се строполявам на пода.

По дяволите, адски боли.

Той ме прекрачва и се спуска след нея. Аз го сграбчвам за глезена и дърпам,

наблюдавайки го как пада. Медицинската сестра чува гюрултията и притичва иззад ъгъла,

точно когато той ме рита в рамото и ми крещи да вървя на майната си. Той отново е на крака

и тича надолу по коридора, а аз се изправям.

Вече почти стигам до вратата на татковата стая, когато я чувам да казва на Адам:

— И аз винаги ще те обичам. Дори и когато не бива.

Това ме кара да се усмихна, макар че устата ме боли и кърви.

Влизам в стаята на татко и отивам право в ъгъла, където са струпани пособията за

рисуване. Грабвам празното платно и ровя в кутията, оглеждайки останалите

принадлежности.

Кой би си помислил, че първият ми бой с момче ще бъде заради момиче, което дори не е

мое?

Чувам я да плаче, докато отново я влачат по коридора. Знам, че сега наистина е за

последен път. Сядам на стола и се взирам в кутията, пълна с принадлежности за рисуване.

Започвам да вадя всичко едно по едно.

* * *

Изминали са осем часа и вече почти се разсъмва, когато най-после завърших картината.

Оставих я настрани, за да изсъхне, и заспах. Когато се събуждам, вече е тъмно. Знам, че тази

вечер тя няма да бъде в стаята му и ми става тъжно за тях двамата и макар да е малко

егоистично, и за мен самия.

Преди да почукам, известно време стоя пред вратата му, за да се уверя, че брат му не е в

стаята. След като се ослушвам няколко минути, чукам тихо на вратата.

— Влез — откликва той, въпреки че тази вечер гласът му е толкова слаб, че се налага да

се напрегна, за да го чуя. Отварям вратата и правя няколко крачки в стаята. Когато ме вижда и

не ме познава, той се опитва да се надигне с няколко сантиметра. Личи си, че му е много

трудно.

Господи, той е толкова млад.

Искам да кажа, знам, че е на моята възраст, но приближаващата смърт го прави да

изглежда по-млад за годините си. Смъртта би трябвало да идва само при старите хора.

— Здравей — поздравявам, докато бавно пристъпвам в стаята. — Извинявай, че те

притеснявам, но… — Поглеждам към вратата, а после отново към него. — Това е странно,

затова направо ще го кажа. Аз… направих нещо за теб.

Държа платното в ръка, страхувам се да го обърна, за да може той да го види. Погледът

му се насочва към гърба на платното и той поема дълбоко дъх, опитвайки се да се повдигне

от леглото.

— Какво е това?

Пристъпвам по-близо към него и соча стола, молейки за разрешение да седна. Адам

кимва. Не му показвам веднага картината. Чувствам, че първо трябва да обясня или поне да

се запознаем.

— Аз съм Оуен — представям се и сядам на стола. Кимам към стената зад главата му. —

От няколко седмици баща ми лежи в съседната стая.

Адам ме гледа за миг, после пита:

— Какво му се е случило?

— Той е в кома. Автомобилна злополука.

Очите му тутакси се изпълват със съчувствие и аз незабавно го харесвам. Сега разбирам,

че той изобщо не прилича на брат си.

— Аз шофирах — додавам.

Не знам защо му го обяснявам. Може би, за да му покажа, че макар да не умирам, и моят

живот не е за завиждане.

— Устата ти — отбелязва Адам и немощно сочи синината, образувала се след снощната

ми схватка в коридора. — Ти ли си се сбил с брат ми?

Стъписвам се за миг, смаян, че той знае за това. Кимвам.

Той леко се засмива.

— Сестрата ми разказа за случката. Каза, че си се спречкал с него, когато се е опитвал да

попречи на Обърн да се сбогува още веднъж с мен.

Усмихвам се. Обърн, мисля си. От три седмици се чудех как се казва. Разбира се, че ще е

Обърн. Никога досега не съм чувал някой да има такова име; идеално й подхожда.

— Благодаря ти за това — казва Адам. Думите му са едва доловим, мъчителен шепот.

Съвестно ми е, че го принуждавам да говори толкова много, когато знам, че това му

причинява болка.

Повдигам картината малко по-високо и свеждам поглед към нея.

— Снощи, след като тя си тръгна — подхващам аз, — предполагам, ти би казал, че съм