сълза се търкаляше по бузата й и бавно се спускаше към брадичката.

Тя ме чува или може би ме вижда да стоя до нея, защото изтрива страната си с опакото

на ръката и поема дълбоко дъх. Изглежда смутена, че картината й е подействала така. Или

може би просто я е срам, задето съм усетил силната й връзка с творбата ми.

Вместо да я попитам какво мисли за изкуството ми или защо плаче, аз просто се взирам

в платното заедно с нея. Пазех тази картина в продължение на една година и едва вчера

реших да я включа в днешната изложба. Обикновено не задържам произведенията си толкова

дълго, но по непонятни на мен причини, ми беше по-трудно да се разделя с тази творба,

отколкото с другите.

Може би се боя, че щом веднъж ме напуснат, картините ще бъдат неправилно разбрани.

Или недооценени.

— Беше наистина много бърз душ — изрича тя.

Опитва се да смени темата, макар че ние нищо не сме обсъждали на глас. И двамата

знаем, че въпреки мълчанието ни, през последните няколко минути предметът на нашето

внимание са били сълзите й и коя е причината за тях. И защо толкова много ти хареса тази

картина, Обърн?

— Аз винаги вземам бързи душове — уточнявам и осъзнавам, че отговорът ми не я

впечатлява. И защо изобщо се опитвам да я впечатля? Извръщам се с лице към нея и тя

прави същото, но първо свежда поглед надолу, защото все още е смутена от това, че съм

видял как й е подействало изкуството ми. Харесва ми, че тя първо погледна надолу, защото

стеснителността й ми е приятна. Човек се смущава, когато за него е важно мнението на

другите.

Това означава, че тя се интересува от мнението ми, дори и да е само отчасти. И това ми

харесва, защото очевидно ме вълнува мнението й за мен. Иначе нямаше тайничко да се

надявам, че тя няма да каже или направи нещо, което да ми напомни за Хана Палиндрома.

Обърн бавно се извръща и аз се опитвам да измисля нещо по-впечатляващо, което да й

кажа. Обаче няма много време, защото очите й вече срещат моите. Изглежда, тя се надява, че

ще имам достатъчно увереност, за да заговоря пръв.

И аз заговарям пръв, макар да не мисля, че увереността има нещо общо с това.

Свеждам поглед към китката си, за да проверя колко е часът — аз дори не нося часовник

— и бързо почесвам несъществуваща пъпка, за да не изглеждам неуверен.

— Отваряме след петнайсет минути, затова трябва да ти обясня какво ще правим.

Тя издиша дълбоко, изглежда по-облекчена и спокойна, дори още преди думите да се

отронят от устата ми.

— Звучи добре — съгласява се Обърн.

Аз приближавам към Ти не съществуваш, Господи и соча към признанието, залепено на

стената.

— Признанията са заглавията на картините. Цените са написани на гърба. Твоята работа

е да регистрираш покупката, да помолиш клиента да попълни информационната карта за

доставка на картината и да прикрепиш признанието към картата за доставка, за да знам къде

да я изпратя.

Тя кимва и се втренчва в признанието. Явно иска да го види по-отблизо, затова го свалям

от стената и й го подавам. Наблюдавам я, докато чете признанието, преди да обърне

картичката.

— Мислиш ли, че хората някога купуват собствените си признания?

Знам, че го правят. Някои клиенти са ми доверявали, че те са написали признанието.

— Да, но аз предпочитам да не го знам.

Тя ме поглежда сякаш съм луд, но в същото време изглежда очарована и заинтригувана,

така че го приемам.

— Защо не искаш да знаеш? — пита тя.

Свивам рамене и очите й се свеждат към рамото ми и може би за миг се задържат върху

шията ми. Това ме кара да се зачудя какво си мисли, когато ме гледа така.

— Сещаш ли се, когато чуеш някоя група по радиото и си представиш музикантите във

въображението си? — подхващам аз. — Но после виждаш тяхна снимка или видео и

разбираш, че то няма нищо общо с действителността? Не е задължително представата да е

по-добра или по-лоша, просто е различна?

Тя кима разбиращо.

— Същото е, когато завърша една картина и някой ми споделя признанието, което я е

вдъхновило. Когато рисувам, аз създавам своя история в главата си, представям си какво е

подбудило това признание и кой го е оставил. Но когато открия, че образът, създаден във

въображението ми, докато рисувам, не пасва на действителната личност, стояща пред мен,

това някак си обезсилва изкуството ми.

Тя се усмихва и отново свежда поглед надолу.

— Има една песен, която се казва „Дръж се“ на група Алабама Шейкс — казва тя,

обяснявайки причината за поруменелите си страни. — Слушах тази песен повече от месец,

преди да видя видеото и да разбера, че певецът е жена. И на това ако не му се вика

объркване.

Аз се смея. Тя отлично разбира за какво говоря и аз не мога да престана да се усмихвам,

защото зная тази група и ми е трудно да повярвам, че някой ще си помисли, че певецът е

мъж.

— Тя казва името си в песента, нали?

Обърн свива рамене и сега аз се втренчвам в рамото й.

— Мислех, че той има предвид някой друг — промърморва тя, продължавайки да говори

за изпълнителя в мъжки род, макар вече да знае, че е жена.

Тя отмества поглед, заобикаля ме и се запътва към щанда.

Все още държи признанието в ръка и аз й позволявам да го отнесе.

— Мислил ли си някога да позволиш на хората да купуват картините анонимно?

Аз приближавам към другия край на щанда и се накланям напред, по-близо към нея.

— Не мога да кажа, че ми е хрумвало.

Обърн прокарва пръсти по плота, калкулатора, информационните карти, моите визитни

картички. Взема една и я обръща.

— Трябва да напечаташ признанията на гърба.

Веднага щом думите излизат от устата й, тя стиска устни в тънка линия. Смята, че съм

се обидил от предложението й, но аз не съм.

— И какво ще спечеля, ако покупките са анонимни?

— Ами — подхваща внимателно тя, — ако аз бях от хората, написали една от тези —

вдига картичката в ръката си — щеше да ме е срам да купя картината. Щях да се страхувам,

че ти ще знаеш, че аз съм написала признанието.

— Мисля, че тези, които пишат признанията, много рядко идват на изложбата.

Най-накрая тя ми подава картичката с признанието, после скръства ръце върху щанда.

— Дори и да не съм написала признанието, ще съм прекалено притеснена да купя

картината от страх, че ти може да предположиш, че аз съм авторът му.

В думите й има смисъл.

— Смятам, че признанието добавя елемент на реалистичност към картините ти, което

отсъства в другите видове изкуства. Ако някой човек влезе в галерията и види картина, с

която се чувства свързан, може да я купи. Но ако човек влезе в галерията ти и види картина

или признание, свързани с него, може да не желае тази връзка да бъде разкрита. Но тя

съществува. И те се срамуват, задето са вдъхновили картина за майка, признаваща, че може

да не обича собственото си дете. И когато подават картичката с признанието на този, който

регистрира покупката им, все едно му казват: „Аз съм свързан с това ужасно признание за

вина“.

Изпълвам се с благоговение към нея, но се старая да не я зяпам с такова очевидно

възхищение. Изправям се, но не мога да се отърся от внезапното желание да проникна в

главата й. Да прочета мислите й.

— Умееш да спориш.

Обърн ми се усмихва.

— А кой спори?

Не и ние. Определено не и ние.

— Тогава нека го направим — решавам аз. — Ще сложим номер под всяка картина и

хората ще ти носят тези номера, вместо картичката с признанието. Това ще им създаде

чувство на анонимност.

Докато заобикалям щанда и пристъпвам към нея, забелязвам и най-незначителната

подробност от реакцията й. Тя сякаш става малко по-висока и леко поема дъх. Протягам ръка

към нея, вземам картичката, а сетне се пресягам през нея за ножицата. Докато правя всички

тези неща, не я гледам, но чувствам погледа й и желанието й да срещне моя.

Оглеждам залата и започвам да броя картините, но тя ме прекъсва с думите:

— Двайсет и две. — Изглежда почти засрамена, че знае броя на картините, защото се

извръща настрани и прочиства гърлото си. — Преброих ги преди малко… докато беше под

душа. — Взима ножицата от ръцете ми и започва да реже хартията. — Имаш ли черен

маркер?

Вадя един и го оставям на щанда.

— Защо смяташ, че трябва да напечатам признанията върху визитните си картички?

— Признанията грабват вниманието — отвръща Обърн, докато продължава старателно

да изрязва квадратчета. — Те отличават твоето ателие от всички останали. Ако върху

визитните ти картички има признания, това ще събуди интерес.

Тя отново е права. Не мога да повярвам, че досега не ми е хрумвало. Сигурно страшно я

бива в бизнеса.

— С какво изкарваш прехраната си, Обърн?

— Подстригвам коси в един фризьорски салон на няколко пресечки оттук. — В отговора

й липсва гордост. Става ми тъжно заради нея.

— Би трябвало да ръководиш някакъв бизнес.

Тя не отговоря и аз се боя, че може би съм обидил професията й.

— Не че подстригването на коса е нещо, с което не би трябвало да се гордееш — бързо

додавам. — Просто мисля, че имаш нюх за бизнес. — Вземам черния маркер и започвам да

пиша номера върху квадратчетата, от едно до двайсет и две, защото това е броят на

картините, които тя каза, че са окачени по стените, и аз й се доверявам достатъчно, за да не

ги броя.

— Колко често организираш изложби? — Обърн изцяло пренебрегва моята обида/

комплимент относно професията й.

— В първия четвъртък на всеки месец.

Обърн ме гледа озадачено.

— Само веднъж месечно?

Кимам.

— Казах ти, че това всъщност не е истинска галерия. Не излагам творбите на други

художници, затова рядко отварям. Започнах да се занимавам с това едва преди няколко

години и работата потръгна, особено след като миналата година се озовах на първата

страница на „Далас Морнинг Нюз“. Явно съм достатъчно добър, за да мога да се издържам

само с една изложба на месец.

— Браво на теб! — възкликва тя, искрено впечатлена. Никога досега не съм опитвал да

направя впечатление, но тя ме кара малко да се гордея със себе си.

— Винаги ли имаш достатъчно количество картини?

Харесва ми, че тя е толкова заинтригувана.

— Не. Веднъж, преди около три месеца, изложбата се състоеше само от една картина.

Обърн се обръща и ме зяпва слисано.

— Защо само една?

Свивам рамене, опитвайки се да се правя на непукист.

— През този месец нямах вдъхновение.

Това не е съвсем вярно. Тогава започнах да се срещам с Хана Палиндрома и прекарах по-

голяма част от времето през онзи месец вътре в нея, опитвайки се да се съсредоточа върху

тялото й, като игнорирах факта, че помежду ни нямаше никакъв духовен контакт. Но нямаше

нужда Обърн да знае за това.

— Какво беше признанието?

Поглеждам я въпросително, тъй като не съм сигурен какво има предвид.

— За картината, която си нарисувал през онзи месец — пояснява тя. — Какво

признание я вдъхнови?

Припомням си онзи месец и единственото признание, което изглежда съм пожелал да

нарисувам. Въпреки че не беше мое признание, някак си сега усещам, че тя ме моли да й

споделя нещо съкровено и лично, което ме е вдъхновило през онзи месец.

— Картината се наричаше Когато съм с теб, мисля за всички велики неща, които бих

могъл да постигна без теб.

Тя се взира съсредоточено в мен и веждите й се смръщват, сякаш се опитва да отгатне

моята история чрез това признание.

После изражението й се отпуска и продължава да се смекчава, докато накрая добива