сълза се търкаляше по бузата й и бавно се спускаше към брадичката.
Тя ме чува или може би ме вижда да стоя до нея, защото изтрива страната си с опакото
на ръката и поема дълбоко дъх. Изглежда смутена, че картината й е подействала така. Или
може би просто я е срам, задето съм усетил силната й връзка с творбата ми.
Вместо да я попитам какво мисли за изкуството ми или защо плаче, аз просто се взирам
в платното заедно с нея. Пазех тази картина в продължение на една година и едва вчера
реших да я включа в днешната изложба. Обикновено не задържам произведенията си толкова
дълго, но по непонятни на мен причини, ми беше по-трудно да се разделя с тази творба,
отколкото с другите.
Може би се боя, че щом веднъж ме напуснат, картините ще бъдат неправилно разбрани.
Или недооценени.
— Беше наистина много бърз душ — изрича тя.
Опитва се да смени темата, макар че ние нищо не сме обсъждали на глас. И двамата
знаем, че въпреки мълчанието ни, през последните няколко минути предметът на нашето
внимание са били сълзите й и коя е причината за тях. И защо толкова много ти хареса тази
картина, Обърн?
— Аз винаги вземам бързи душове — уточнявам и осъзнавам, че отговорът ми не я
впечатлява. И защо изобщо се опитвам да я впечатля? Извръщам се с лице към нея и тя
прави същото, но първо свежда поглед надолу, защото все още е смутена от това, че съм
видял как й е подействало изкуството ми. Харесва ми, че тя първо погледна надолу, защото
стеснителността й ми е приятна. Човек се смущава, когато за него е важно мнението на
другите.
Това означава, че тя се интересува от мнението ми, дори и да е само отчасти. И това ми
харесва, защото очевидно ме вълнува мнението й за мен. Иначе нямаше тайничко да се
надявам, че тя няма да каже или направи нещо, което да ми напомни за Хана Палиндрома.
Обърн бавно се извръща и аз се опитвам да измисля нещо по-впечатляващо, което да й
кажа. Обаче няма много време, защото очите й вече срещат моите. Изглежда, тя се надява, че
ще имам достатъчно увереност, за да заговоря пръв.
И аз заговарям пръв, макар да не мисля, че увереността има нещо общо с това.
Свеждам поглед към китката си, за да проверя колко е часът — аз дори не нося часовник
— и бързо почесвам несъществуваща пъпка, за да не изглеждам неуверен.
— Отваряме след петнайсет минути, затова трябва да ти обясня какво ще правим.
Тя издиша дълбоко, изглежда по-облекчена и спокойна, дори още преди думите да се
отронят от устата ми.
— Звучи добре — съгласява се Обърн.
Аз приближавам към Ти не съществуваш, Господи и соча към признанието, залепено на
стената.
— Признанията са заглавията на картините. Цените са написани на гърба. Твоята работа
е да регистрираш покупката, да помолиш клиента да попълни информационната карта за
доставка на картината и да прикрепиш признанието към картата за доставка, за да знам къде
да я изпратя.
Тя кимва и се втренчва в признанието. Явно иска да го види по-отблизо, затова го свалям
от стената и й го подавам. Наблюдавам я, докато чете признанието, преди да обърне
картичката.
— Мислиш ли, че хората някога купуват собствените си признания?
Знам, че го правят. Някои клиенти са ми доверявали, че те са написали признанието.
— Да, но аз предпочитам да не го знам.
Тя ме поглежда сякаш съм луд, но в същото време изглежда очарована и заинтригувана,
така че го приемам.
— Защо не искаш да знаеш? — пита тя.
Свивам рамене и очите й се свеждат към рамото ми и може би за миг се задържат върху
шията ми. Това ме кара да се зачудя какво си мисли, когато ме гледа така.
— Сещаш ли се, когато чуеш някоя група по радиото и си представиш музикантите във
въображението си? — подхващам аз. — Но после виждаш тяхна снимка или видео и
разбираш, че то няма нищо общо с действителността? Не е задължително представата да е
по-добра или по-лоша, просто е различна?
Тя кима разбиращо.
— Същото е, когато завърша една картина и някой ми споделя признанието, което я е
вдъхновило. Когато рисувам, аз създавам своя история в главата си, представям си какво е
подбудило това признание и кой го е оставил. Но когато открия, че образът, създаден във
въображението ми, докато рисувам, не пасва на действителната личност, стояща пред мен,
това някак си обезсилва изкуството ми.
Тя се усмихва и отново свежда поглед надолу.
— Има една песен, която се казва „Дръж се“ на група Алабама Шейкс — казва тя,
обяснявайки причината за поруменелите си страни. — Слушах тази песен повече от месец,
преди да видя видеото и да разбера, че певецът е жена. И на това ако не му се вика
объркване.
Аз се смея. Тя отлично разбира за какво говоря и аз не мога да престана да се усмихвам,
защото зная тази група и ми е трудно да повярвам, че някой ще си помисли, че певецът е
мъж.
— Тя казва името си в песента, нали?
Обърн свива рамене и сега аз се втренчвам в рамото й.
— Мислех, че той има предвид някой друг — промърморва тя, продължавайки да говори
за изпълнителя в мъжки род, макар вече да знае, че е жена.
Тя отмества поглед, заобикаля ме и се запътва към щанда.
Все още държи признанието в ръка и аз й позволявам да го отнесе.
— Мислил ли си някога да позволиш на хората да купуват картините анонимно?
Аз приближавам към другия край на щанда и се накланям напред, по-близо към нея.
— Не мога да кажа, че ми е хрумвало.
Обърн прокарва пръсти по плота, калкулатора, информационните карти, моите визитни
картички. Взема една и я обръща.
— Трябва да напечаташ признанията на гърба.
Веднага щом думите излизат от устата й, тя стиска устни в тънка линия. Смята, че съм
се обидил от предложението й, но аз не съм.
— И какво ще спечеля, ако покупките са анонимни?
— Ами — подхваща внимателно тя, — ако аз бях от хората, написали една от тези —
вдига картичката в ръката си — щеше да ме е срам да купя картината. Щях да се страхувам,
че ти ще знаеш, че аз съм написала признанието.
— Мисля, че тези, които пишат признанията, много рядко идват на изложбата.
Най-накрая тя ми подава картичката с признанието, после скръства ръце върху щанда.
— Дори и да не съм написала признанието, ще съм прекалено притеснена да купя
картината от страх, че ти може да предположиш, че аз съм авторът му.
В думите й има смисъл.
— Смятам, че признанието добавя елемент на реалистичност към картините ти, което
отсъства в другите видове изкуства. Ако някой човек влезе в галерията и види картина, с
която се чувства свързан, може да я купи. Но ако човек влезе в галерията ти и види картина
или признание, свързани с него, може да не желае тази връзка да бъде разкрита. Но тя
съществува. И те се срамуват, задето са вдъхновили картина за майка, признаваща, че може
да не обича собственото си дете. И когато подават картичката с признанието на този, който
регистрира покупката им, все едно му казват: „Аз съм свързан с това ужасно признание за
вина“.
Изпълвам се с благоговение към нея, но се старая да не я зяпам с такова очевидно
възхищение. Изправям се, но не мога да се отърся от внезапното желание да проникна в
главата й. Да прочета мислите й.
— Умееш да спориш.
Обърн ми се усмихва.
— А кой спори?
Не и ние. Определено не и ние.
— Тогава нека го направим — решавам аз. — Ще сложим номер под всяка картина и
хората ще ти носят тези номера, вместо картичката с признанието. Това ще им създаде
чувство на анонимност.
Докато заобикалям щанда и пристъпвам към нея, забелязвам и най-незначителната
подробност от реакцията й. Тя сякаш става малко по-висока и леко поема дъх. Протягам ръка
към нея, вземам картичката, а сетне се пресягам през нея за ножицата. Докато правя всички
тези неща, не я гледам, но чувствам погледа й и желанието й да срещне моя.
Оглеждам залата и започвам да броя картините, но тя ме прекъсва с думите:
— Двайсет и две. — Изглежда почти засрамена, че знае броя на картините, защото се
извръща настрани и прочиства гърлото си. — Преброих ги преди малко… докато беше под
душа. — Взима ножицата от ръцете ми и започва да реже хартията. — Имаш ли черен
маркер?
Вадя един и го оставям на щанда.
— Защо смяташ, че трябва да напечатам признанията върху визитните си картички?
— Признанията грабват вниманието — отвръща Обърн, докато продължава старателно
да изрязва квадратчета. — Те отличават твоето ателие от всички останали. Ако върху
визитните ти картички има признания, това ще събуди интерес.
Тя отново е права. Не мога да повярвам, че досега не ми е хрумвало. Сигурно страшно я
бива в бизнеса.
— С какво изкарваш прехраната си, Обърн?
— Подстригвам коси в един фризьорски салон на няколко пресечки оттук. — В отговора
й липсва гордост. Става ми тъжно заради нея.
— Би трябвало да ръководиш някакъв бизнес.
Тя не отговоря и аз се боя, че може би съм обидил професията й.
— Не че подстригването на коса е нещо, с което не би трябвало да се гордееш — бързо
додавам. — Просто мисля, че имаш нюх за бизнес. — Вземам черния маркер и започвам да
пиша номера върху квадратчетата, от едно до двайсет и две, защото това е броят на
картините, които тя каза, че са окачени по стените, и аз й се доверявам достатъчно, за да не
ги броя.
— Колко често организираш изложби? — Обърн изцяло пренебрегва моята обида/
комплимент относно професията й.
— В първия четвъртък на всеки месец.
Обърн ме гледа озадачено.
— Само веднъж месечно?
Кимам.
— Казах ти, че това всъщност не е истинска галерия. Не излагам творбите на други
художници, затова рядко отварям. Започнах да се занимавам с това едва преди няколко
години и работата потръгна, особено след като миналата година се озовах на първата
страница на „Далас Морнинг Нюз“. Явно съм достатъчно добър, за да мога да се издържам
само с една изложба на месец.
— Браво на теб! — възкликва тя, искрено впечатлена. Никога досега не съм опитвал да
направя впечатление, но тя ме кара малко да се гордея със себе си.
— Винаги ли имаш достатъчно количество картини?
Харесва ми, че тя е толкова заинтригувана.
— Не. Веднъж, преди около три месеца, изложбата се състоеше само от една картина.
Обърн се обръща и ме зяпва слисано.
— Защо само една?
Свивам рамене, опитвайки се да се правя на непукист.
— През този месец нямах вдъхновение.
Това не е съвсем вярно. Тогава започнах да се срещам с Хана Палиндрома и прекарах по-
голяма част от времето през онзи месец вътре в нея, опитвайки се да се съсредоточа върху
тялото й, като игнорирах факта, че помежду ни нямаше никакъв духовен контакт. Но нямаше
нужда Обърн да знае за това.
— Какво беше признанието?
Поглеждам я въпросително, тъй като не съм сигурен какво има предвид.
— За картината, която си нарисувал през онзи месец — пояснява тя. — Какво
признание я вдъхнови?
Припомням си онзи месец и единственото признание, което изглежда съм пожелал да
нарисувам. Въпреки че не беше мое признание, някак си сега усещам, че тя ме моли да й
споделя нещо съкровено и лично, което ме е вдъхновило през онзи месец.
— Картината се наричаше Когато съм с теб, мисля за всички велики неща, които бих
могъл да постигна без теб.
Тя се взира съсредоточено в мен и веждите й се смръщват, сякаш се опитва да отгатне
моята история чрез това признание.
После изражението й се отпуска и продължава да се смекчава, докато накрая добива
"Споделени тайни" отзывы
Отзывы читателей о книге "Споделени тайни". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Споделени тайни" друзьям в соцсетях.