съвсем разстроен вид.

— Това наистина е много тъжно — въздъхва Обърн.

Извръща поглед — или се опитва да скрие, че това признание я притеснява, или иска да

скрие, че се опитва да ме разгадае чрез него. Захваща се да разглежда няколко от картините,

висящи най-близо до нас, за да не гледа директно към мен. Играем на криеница и картините

очевидно са началната и отправна точка на играта.

— Явно този месец си имал голямо вдъхновение, защото двайсет и две е много голямо

число. Това е почти по една картина на ден.

Искам да кажа: „Само почакай до следващия месец“, но се сдържам.

— Някои от тях са стари. Не всички са нарисувани през този месец. — Протягам се

отново към нея, този път, за да взема тиксото, но вече е различно. Различно е, защото

случайно докосвам ръката й. Всъщност до този момент нито веднъж не съм я докоснал. Но

сега наистина се докоснахме и тя е абсолютно реална и аз стискам по-здраво ролката тиксо,

защото жадувам за повече от този случаен допир.

Искам да попитам: „И ти ли усещаш същото?“, ала не го правя, защото виждам как

кожата на ръката й настръхва и искам да помилвам тези миниатюрни грапавинки, които

току-що създадох.

Тя се прокашля и бързо прави крачка назад в просторното помещение, разрушавайки

близостта ни.

Аз дишам дълбоко, облекчен от пространството помежду ни, създадено от нея. Тя

изглежда притеснена и честно казано, аз също започвам да се чувствам неловко, защото все

още се опитвам да осъзная факта, че тя наистина е тук.

Ако трябва да гадая, бих казал, че Обърн е интроверт. Човек, който не е свикнал да се

намира сред други хора, още по-малко напълно непознати. Тя, изглежда, прилича на мен.

Самотник, мислител, художник, рисуващ своя собствен живот.

Сякаш тя се бои, че аз ще променя платното й, ако ми позволи да се приближа твърде

много.

Тя няма защо да се безпокои. Чувството е взаимно.

* * *

През следващите петнайсет минути ние окачваме номерата под всяка картина.

Наблюдавам я как записва заглавието на всяко признание върху лист хартия и отбелязва

номера му. Работи уверено, сякаш го е правила милион пъти. Мисля, че тя навярно е един от

тези хора, които са добри във всичко, което правят. Обърн притежава талант за живот.

— Винаги ли идват хора на тези изложби? — пита, когато отново се връщаме при щанда.

Харесва ми, че тя няма ни най-малка представа за моето ателие или за изкуството ми.

— Ела тук. — Запътвам се към входната врата, усмихвайки се на наивността и

любопитството й. В мен нахлува носталгично чувство, когато си спомням онази нощ, преди

повече от три години, когато отворих за пръв път. Тя ми връща част от онова вълнение и аз

закопнявам винаги да бъде така.

Когато приближаваме до вратата, дръпвам едно от признанията, за да може Обърн да

надзърне навън. Виждам как очите й се разширяват, докато оглежда дългата опашка, която

знам, че се е образувала отвън. Не винаги е било така. Всичко започна миналата година, след

онази статия на първата страница на вестника. Мълвата се разнесе, потокът от посетители се

увеличи и на мен ми потръгна.

— Ексклузивност — шепне тя и отстъпва крачка назад.

Прикрепвам отново признанието върху прозореца.

— Какво искаш да кажеш?

— Ето защо се справяш толкова добре. Защото ограничаваш броя на изложбите и не

можеш да нарисуваш много картини за един месец. Това прави изкуството ти много по-

ценно за хората.

— Да не би да казваш, че се справям добре, но не заради таланта си? — подсмихвам се,

за да разбере, че се шегувам.

Тя ме смушква игриво в рамото.

— Знаеш какво имам предвид.

Искам отново да ме смушка в рамото, защото ми хареса усмивката й, когато го направи,

но вместо това тя се обръща с лице към ателието. Поема бавно въздух. Това ме кара да се

запитам дали всички онези хора отвън я правят нервна.

— Готова ли си?

Обърн кимва и се усмихва принудено.

— Готова съм.

Отварям вратите и хората започват да се стичат вътре. Тази вечер се е събрала огромна

тълпа и през първите няколко минути аз се страхувам, че това може да я изплаши. Но

независимо колко тиха и стеснителна изглеждаше, когато за пръв път се появи тук, сега тя е

пълна противоположност. Обърн разцъфва, сякаш се чувства напълно в свои води, въпреки че

навярно никога досега не се е озовавала в подобна ситуация.

Което обаче не би ми хрумнало, докато я наблюдавам.

През първия половин час Обърн се смесва с гостите и обсъжда картините и някои от

признанията. Разпознавам някои лица, но повечето посетители са ми непознати. Тя се държи

така, сякаш познава всички. Накрая се връща обратно към щанда в ъгъла, когато вижда как

някой сваля номер пет. Номер пет съответства на картината със заглавие Заминах за Китай

за две седмици, без да кажа на никого. Когато се върнах, никой не бе забелязал отсъствието

ми.

Тя ми се усмихва от другия край на залата, докато регистрира първата си продажба. Аз

продължавам да снова из помещението, смесвам се с хората, но не спирам да я наблюдавам с

крайчеца на окото. Тази вечер всички са се съсредоточили върху творчеството ми, но моето

внимание е приковано в нея. Тя е най-интересното творение в тази зала.

— Баща ти ще дойде ли тази вечер, Оуен?

Откъсвам поглед от нея, за да отговоря на въпроса на съдия Корли, поклащайки глава.

— Тази вечер е зает — лъжа аз.

Ако заемах важно място в живота му, щеше да дойде.

— Жалко — отвръща съдия Корди. — Аз преобзавеждам кабинета си и той ми предложи

да се отбия и да погледна творбите ти.

Съдия Корли едва ли е повече от метър и шейсет, но егото му е два пъти по-високо. Моят

баща е адвокат и прекарва много време в сградата на съда в центъра на града, където се

намира кантората на съдия Корли. Знам го, защото баща ми не е сред почитателите на съдия

Корли и въпреки явното внимание на съдията, аз съм сигурен, че той също не е фен на баща

ми.

Наричам това „повърхностни приятели“. Когато приятелството ви е просто фасада, а

всъщност сте врагове. Баща ми има множество повърхностни приятели. Мисля, че това е

страничен ефект на адвокатската професия.

Аз нямам такива приятели. И не желая да имам.

— Притежаваш изключителен талант, макар да не съм сигурен, че твоите творби са по

вкуса ми — отбелязва съдия Корли и ме заобикаля, за да види друга картина.

Един час минава много бързо. Тя е заета през по-голямата част от времето и дори когато

не е, намира какво да прави. Не седи просто зад щанда със скучаещ вид като Хана

Палиндрома. Хана бе усъвършенствала изкуството да скучае, пилейки ноктите си по време

на двете изложби, докато работеше за мен. Учуден съм, че накрая изобщо са й останали

някакви нокти.

Обърн не изглежда отегчена. Тя има вид, сякаш се забавлява. Когато не е зад щанда с

някой клиент, тя се смесва с тълпата, усмихва се и се смее на шегите на посетителите, макар

да съм сигурен, че ги смята за глупави.

Вижда как съдия Корли приближава до щанда с номер в ръка. Усмихва му се и му казва

нещо, но той само изсумтява. Когато тя поглежда към номера, виждам как устните й се

свиват, но бързо си лепва фалшива усмивка. Погледът й бързо се плъзва по картината със

заглавие Ти не съществуваш, Господи… и аз тутакси разбирам изражението на лицето й. Тя

знае също толкова добре като мен, че той не заслужава тази картина. Припряно си

проправям път към щанда.

— Станало е недоразумение.

Съдия Корли ме гледа раздразнено, а Обърн — с удивление. Вземам номера от ръката й.

— Тази картина не се продава.

Съдия Корли пухти гневно и сочи номера в ръката ми.

— Е, номерът все още е на стената. Мислех, че се продава.

Пъхам номера в джоба си.

— Беше продадена преди изложбата — осведомявам го. — Навярно съм забравил да

сваля номера. — Махам към картината зад гърба му. Една от малкото останали. — Може би

тази ще ви свърши работа?

Съдия Корли върти очи и прибира портфейла в джоба си.

— Не, няма — тросва се. — Хареса ми оранжевият цвят на другата картина. Пасва с

кожената тапицерия на дивана в кабинета ми.

Той я харесва заради оранжевия цвят. Слава богу, че я спасих от него.

Съдията махва към една жена, стояща на няколко метра от нас, и се отправя към нея.

— Рут — подвиква той, — нека утре се отбием в „Потъри Барн“. Тук нищо не ми

харесва.

Проследявам ги с поглед, докато се отправят към изхода и отново се извръщам към

Обърн. Тя се усмихва.

— Не можа да им позволиш да вземат твоето бебче, нали?

Аз изпускам облекчена въздишка.

— Никога нямаше да си го простя.

Тя гледа зад гърба ми към приближаващ клиент, аз се отдръпвам настрани и я оставям

да твори своята магия. Минава още половин час и повечето картини са купени, когато и

последният посетител изчезва в нощта. Заключвам вратата зад него.

Обръщам се, а Обърн все още стои зад щанда и оформя продажбите. Широка усмивка

озарява лицето й и тя дори не се опитва да я скрие. Каквото и да я бе тормозило, когато

прекрачи прага на ателието, вече го нямаше. В момента тя е щастлива и въодушевена.

— Продаде деветнайсет картини! — възкликва, почти пищейки. — ОМГ, Оуен!

Осъзнаваш ли колко пари си спечелил тази вечер? И осъзнаваш ли, че аз току-що използвах

инициалите ти в изречение?

Аз се смея, защото да, осъзнавам колко пари съм спечелил, и да, осъзнавам, че тя току-

що бе използвала инициалите ми в изречението. Но всичко е наред, защото тя беше

прекрасна, докато го правеше. Освен това навярно има вроден усет за бизнес, защото

напълно честно мога да заявя, че никога досега не съм продавал деветнайсет картини за една

вечер.

— И така? — питам, с надеждата, че това не е последният път, когато тя ми помага. —

Заета ли си следващия месец?

Тя се усмихва, но предложението ми за работа я кара да засияе.

— Никога не съм заета, когато става дума за сто долара на час.

Обърн брои парите и ги подрежда в отделни купчинки. Взема две банкноти по сто

долара и ги вдига с усмивка.

— Тези са мои. — Сгъва ги и ги пъхва в предния джоб на ризата си (или по-точно в

ризата на Хана Палиндрома).

Прекрасното ми настроение от вечерта започва да помръква в мига, в който разбирам,

че тя е приключила работата си и аз не знам как да я задържа още малко при мен. Не съм

готов да се разделя с нея, но тя прибира парите в чекмеджето и подрежда чековете върху

щанда.

— Минава девет — отбелязвам аз. — Навярно умираш от глад.

Питам, за да разбера дали тя иска да хапне нещо, но очите й тутакси се разширяват и

усмивката й изчезва.

— Вече минава девет? — Гласът й е пълен с паника, тя бързо се обръща и хуква към

стълбата. Взема по две стъпала наведнъж; нямах представа, че може толкова да бърза.

Очаквам я да хукне надолу по стъпалата със същата бързина, но тя не го прави, затова се

насочвам към стълбата. Когато стигам до горното стъпало, чувам гласа й, докато говори по

телефона:

— Съжалявам — казва тя. — Знам. Знам. — Мълчи няколко секунди, сетне въздъхва. —

Добре, всичко е наред, утре ще говорим.

Когато разговорът приключва, аз се изкачвам на площадката, изпълнен с любопитство

що за телефонно обаждане може да причини такава паника. Виждам я да седи притихнала до

бара, взряна в телефона в ръката си. Наблюдавам я как избърсва втора сълза за тази вечер и

мигом възневидявам този, с когото бе говорила. Не ми харесва човекът, който може да я