Нещо в прибързания му отговор я накара да продължи:

— Това, че ме привличаш, не означава, че съм едва ли не твоя. Входът за фермата ти е на мили разстояние от моя и до тях се стига от различни посоки. Макар част от земята ти да граничи с моята и да излиза на същото шосе, оттам нямаш вход. Кой знае, може да мине доста време, преди да се видим отново.

Това беше самата истина, но Тринити не можеше да прецени дали тя не предизвика у нея разочарование.

— Не разчитай на това, Тринити — Ан. Ще се видим отново. Ти си доста необикновена млада жена. Не се съобразяваш, нали?

— С какво? — изненада се на глас Тринити.

Той не отговори на въпроса й, а веднага зададе нов:

— Каза, че това е твоя земя.

— Да, само трийсет и два акра. Не е много в сравнение с твоята, но е всичко, от което се нуждая. Татко я завеща на мен и сестра ми, но тя ми прехвърли своя дял, тъй като съпругът й има земя от долната страна на пътя.

— Какво великодушие! — присмя се той. — Земята в Източен Тексас е много ценна дори само заради правото да се добиват полезни изкопаеми.

— Това е нещо повече от великодушие — настоя Тринити, като наблюдаваше отблясъците от луната върху косата му. — Нарича се обич.

— Наистина не бих могъл да зная за това — рязко отвърна той. — Сама ли живееш тук?

— Не.

— Значи… все пак се съобразяваш с условностите — провлечено каза той. Освен пренебрежение, в гласа му се долови нотка на разочарование. — Живееш с някой тип, така ли?

— Не — спокойно отговори Тринити. — Живея с тригодишната си дъщеря. — Знаеше какъв въпрос щеше да последва и какво точно щеше да му отговори.

— Имаш дете? Е, Тринити — Ан Уорънтън, току-що успя да ме изненадаш отново. Не мога да си спомня кога за последен път някой е успявал да го стори.

— Тогава животът ти сигурно е много скучен — сухо отбеляза тя.

— Това няма значение. Струва ми се, че каза, че не си омъжена.

Затова именно беше подготвена. Рано или късно хората стигаха все до този въпрос. Тринити го погледна право в очите и каза:

— Не съм омъжена и никога не съм била. Но все пак имам дъщеря.

Чейс пъхна ръце в джобовете на джинсите си и замислено се вгледа в нея със студените си сини очи. Може би не трябваше да му казва, но досега винаги беше откровена относно Стефани и нямаше намерение тепърва да започва да лъже. Ако нещо го смущаваше, това си беше негов проблем, а не неин.

Тринити наблюдаваше как Чейс Колфакс осмисляше последната информация. Колко странен беше само! Любопитното беше, че когато го видя, и през ум не й мина, че би могъл да я изнасили. Първото й впечатление беше, че е човек, който по-скоро би убил, отколкото да изнасили. След целувката му знаеше, че никога не би му се наложило.

Въпреки че беше с джинси и носеше пушка, той не приличаше на фермер от Източен Тексас. От което произлизаше и въпросът: Откъде бе той? Може би трябваше да го попита, да разбере също дали е женен. Нещо обаче й подсказваше, че не е.

В едно беше съвсем сигурна — досега не беше срещал жена, която да го развълнува дотолкова, че да разбуди нежността в него, ако изобщо съществуваше такава. Изглеждаше непреклонен във всяко отношение, твърд като тексаски гранит, без меки жилки, които да развалят здравината му.

Най-накрая Чейс проговори и прекъсна размишленията й. Този път изненаданата беше тя.

— Като те видях да летиш надолу по хълма с развята коса и едва докосвайки земята, ми заприлича на диво, неопитомено същество, освободено от всякаква земна принуда.

Докато го слушаше, й се стори, че за миг долови в гласа му по-особени нотки. Тринити не беше сигурна какво означаваха, защото изчезнаха много бързо. Когато продължи да говори, гласът му отново бе резервирано студен, но очите му така блестяха в нощта, че я смути силното желание, което гореше в тях. Краката й се подкосиха.

— А когато стигна кея, хвърли нощницата си и застана така, сякаш… вдишваше нощта, и знаеш ли какво си мислех?

— Не — прошепна с треперещ глас тя.

— Мислех си колко е красиво тялото ти и се питах какво ли бих изпитал, ако е под моето.

— Не говори такива неща — опита се да протестира Тринити.

Но беше късно за всякакъв протест, защото думите му бяха проникнали в съзнанието й и я бяха омагьосали. Когато той отново я прегърна, тя дори не помисли да се съпротивлява.

Целувката му не запали искри. Тринити вече беше пламнала от възбуда, представяйки си описаната от него картина. Престана да мисли и се остави на устните и ръцете му.

И луната да паднеше в този миг, не би я забелязала. Беше изцяло погълната от целувките му и горещите ръце, които усещаше върху влажната си нощница.

Не разбираше защо целувките му я възбуждаха така непоносимо. От него се носеше мирис на мускус и като се смесваше с парфюма й, ги омайваше двамата сладостно в прегръдката на нощта. Когато накрая се отдръпна рязко от нея, както бе сторил и първия път, тя се почувства напълно замаяна. Той я хвана за раменете, докато си възвърне равновесието.

Тринити вдигна очи към него — един напълно непознат мъж, на когото бе откликнала с необяснима страст още при първата им среща. Не беше много разумно от нейна страна. Искаше да поразмисли, и то далеч от въздействието на неговия магнетизъм.

— Трябва да се връщам вкъщи — задавено каза тя. Обърна се и побягна нагоре по склона. Не спря, докато не се озова в стаята си.

След няколко минути лежеше в леглото си и мислеше за смущаващата среща долу, при езерцето. Дали всичко се дължеше на изкусителното въздействие на луната? Наистина не знаеше. Но си спомняше ясно всяка подробност за Чейс Колфакс — вкуса на устните му, парфюма му, усещането, което изпита.

Тринити не беше глупава девойка, която за пръв път усеща бушуването на страстта. И преди беше изпитвала физическо желание, но не така истински. Очевидно между тях протичаше някаква биологична реакция, но не се знаеше дали щяха да изпитат същото бурно привличане, ако се срещнеха отново.

Срещата им, макар и скандална, беше я заинтригувала. Тринити заспа и засънува един непознат и суров мъж със сребристобяла коса и смразяващо сини очи.

Втора глава

На другата сутрин Тринити стана рано. Часове наред работи неуморно в старанието си да забрави мъжа, който така бе завладял сънищата й.

Докато миеше чиниите, тя наблюдаваше как русокосата й дъщеричка старателно изрязва звездички от тесто с формичка за сладки.

— Тази е наистина хубава, мила — разсеяно я окуражи тя.

Тринити не се бе отделяла от Стефани нито за минутка от самото й раждане. Беше й трудно да приеме, че малкото й момиченце бе вече почти на четири години. Тринити имаше диплома за учителка, но беше решила да не се отделя от дома си, докато Стефани не станеше на възраст за училище. Въпреки че детето нямаше баща, Тринити упорито се стараеше да му осигури колкото е възможно по-добър старт в живота.

— Кога ще глазираме тези сладки, мамче?

— Ще сложа една тава във фурната още сега — отговори Тринити и веднага изпълни казаното. — После, като дойдат момчетата, Трей може да ти помогне.

Тримата й племенника щяха да останат при нея тази нощ, защото сестра й отиваше по работа в Далас със съпруга си.

— Мисля, че не мога да чакам повече — важно й отговори Стефани. Тя се занимаваше със сладките от доста време. — Кога ще дойдат?

— Всеки момент.

И наистина, в същото време на задната врата се появи Лари. Изтънялата му кестенява коса бе сресана на крив път, а стъклата на очилата му с телени рамки бяха доста нацапани. Той носеше деветмесечния Джошуа под едната си мишница и двегодишния Антъни под другата.

— Здравей, сладурче. Готова ли си за малките чудовища?

— Ей, внимавай кого наричаш така. Те са мои племенници, а в нашето семейство имаме само ангелчета. Така ли е, Джошуа?

Тринити се усмихна на малкото момченце и го взе от баща му.

— Как е красивият ми приятел? — попита го тя, докато отиваше да седне на кухненската маса. Джошуа й се усмихна глуповато по бебешки. Беше много весело бебе и тя обичаше да го прегръща. И трите деца на сестра й се чувстваха много добре при Тринити, затова прекарваха доста време в дома й. Но и обратното беше вярно. Понякога Тринити си мислеше, че Стефани щеше да бъде много доволна, ако живееше постоянно със Сиси и нейното потомство.

Лари остави Антъни на пода и отиде до печката да си налее чашка кафе.

— Виждам, че на дневен ред са глазираните курабийки — ухили се Лари и надникна в съда за ръсене. Във всяко деление имаше различна на цвят глазура, която Тринити беше направила от пудра захар и органична боя. Малките четчици бяха отстрани на съда.

— Разбира се. Колко пъти ти казвам, че въпросът е да им създадеш занимание. — Кухнята й беше старомодна, но просторна и тя сложи сгъваема масичка в единия ъгъл за децата. — Къде е Сиси? Приготвя ли се за пътуването до големия град?

Името на сестра й беше Сабина. Родителите й много обичаха бавните тъжни реки на Източен Тексас и бяха нарекли дъщерите си на две от тях. Тринити беше пет години по-малка от сестра си и като бебе не можеше да произнася името Сабина. Така се появи и остана нежното Сиси.

— Вкъщи е и прави фондан. — Лари погледна многозначително нагоре.

— Пътуването я притеснява, нали? — снизходително се засмя Тринити.

И двамата знаеха, че когато сестра й беше разтревожена за нещо, неизменно правеше фондан.

— Е, познаваш сестра си. Знае, че ти се грижиш за момчетата толкова добре, колкото и тя самата, но не й се иска да се отделя от тях дори и за една нощ.

— Не се безпокой. Пътуването ще й подейства чудесно и веднага щом излезете на шосето, тя ще се почувства добре.

Лари беше преуспяващ писател криминалист и макар да обичаше усамотението на провинцията, което му помагаше да пише, налагаше се да пътува от време на време до Далас и да се среща с посредника си. Лари категорично отказваше да лети със самолет, затова посредникът отстъпваше пред исканията на своя известен клиент и при нужда долиташе в Далас от Ню Йорк. Все пак Лари беше важна личност.

Разговорът им бе прекъснат от петгодишния Трей, който влетя през задната врата, както винаги — преливаш от енергия. Трей беше прякор, тъй като малкото момче беше кръстено на баща си — Лорънс Брийдлав Втори, но всъщност се явяваше трети поред.

— Здравей, миличък. Как са кокошките? Взе ли всичките яйца? — попита Тринити, като видя малката кошничка в ръцете му. Трей проявяваше подчертан интерес към кокошките и винаги щом пристигнеше, първо надничаше в кокошарника. Обичаше да помага на Тринити да ги храни и да събира яйцата.

— Не, имаше още, но не можах да ги донеса всичките — осведоми я той и внимателно остави кошничката на плота.

— Добре, а сега ела и прегърни леля си Тринити. После можеш да помогнеш на Стефани да намаже курабийките с глазура.

Трей веднага изтича при нея и млясна една звучна целувка на бузата й, след което профуча към ъгъла на стаята, където Стефани седеше и старателно изрязваше курабийки, този път с формичка на палячо.

Тринити стана и пусна Джошуа в скута на баща му. Взе тавата с вече готовите курабийки и съда за ръсене и ги занесе на двете братовчедчета, като им даваше наставления.

— Хайде, деца. Стават хубави, ако глазурата се сложи, докато са горещи. Не забравяйте да сменяте четчиците за различните цветове.

На връщане към Лари Тринити грабна Антъни, който седеше на пода и си играеше с някакво камионче.

— Как си днес, бебчо? — попита го тя, а той се опита да й отговори на своя език.

— Тина… — каза той, като сочеше зачервеното си сополиво носле.

— О, не-е-е! Антъни е настинал?

Той енергично закима с глава, щастлив, че леля му се занимаваше с него.

— Сигурна съм, че няколко курабийки ще ти помогнат да оздравееш. Ти как мислиш?

— Бийки… — щастливо повтори Антъни.

— Добре. — Тринити го занесе до масичката в ъгъла. — Седни тук и гледай как Трей и Стефани глазират тези курабийки. Щом свършат, можеш да си вземеш една. — Тя му подаде метална формичка на Дядо Коледа и топка тесто да се залисва и отиде до печката да си налее чаша кафе.

— И така — тя погледна зет си предизвикателно, — какъв дяволски заплетен сюжет си замислил за следващата си книга? — Мистериите на Лари се отличаваха с чудати превратности и Тринити обичаше да го дразни с това.

— Идеалното престъпление! — вдигна вежди Лари. — Убиецът пробожда жертвата си с ледена висулка и когато тя се стопява — хоп! — оръдието на убийството го няма.

Тринити се престори на очарована.

— Гениално! Чакай! Не ми казвай, нека отгатна — намират, че камерата на хладилника в дома на заподозрения е пълна с ледени висулки.

— Ей, не е честно — запротестира Лари, а очите му се смееха иззад очилата. — Ставаш прекалено добра.

— Не мисля, че е много оригинално, скъпи. Заблуждаваш се. Мисля, че четох такова нещо преди години в наръчника „Как да убием зет си“.