В този момент Лари влезе в стаята.

— Хей, сладур, трябва да вървя. Извадих последните курабийки от фурната и ги дадох на децата.

Тринити усети, че Чейс замръзна зад гърба й. Лари спря като закован, щом разбра, че не е сама.

— Лари, бих искала да те запозная с Чейс Колфакс. Чейс, това е Лари Брийдлав.

— Да не сте Лорънс Брийдлав, писателят? — попита Чейс и учтиво подаде ръката си.

Лари кимна в потвърждение и почти веднага отдръпна ръката си. Явно бе предубеден, особено сега, когато знаеше, че Тринити може да е обвързана с този мъж.

— Чувал бях, че живеете някъде тук. Харесвам книгите ви. — Чейс беше резервиран, но искрен.

— Винаги е приятно човек да се запознае с почитател — кратко, но любезно отвърна Лари, като придърпа Тринити към себе си и я целуна по бузата. — Ще ти се обадя довечера. Ще се оправиш ли?

Тя усети подтекста във въпроса му.

— Разбира се — успокои го тя.

Лари се обърна и като целуна Джошуа по главата, излезе.

— Внимавай как караш — извика Тринити след него. Когато се обърна отново към Чейс, от сините му очи и гласа му лъхаше студенина.

— Струва ми се, че каза, че не живееш с мъж.

— Така е — каза раздразнено тя. Рядко се ядосваше, но при несправедливо обвинение никога не оставаше спокойна. Този път обаче реши да изясни нещата навреме. — Лари ми е зет. Отиват със Сиси в Далас, за да се срещне с посредника си и аз ще трябва да гледам момчетата им.

— А защо е нужно да ти се обажда довечера?

Сега вече чашата преля. Зелените й очи стрелнаха гневно спокойния Чейс.

— Отговорете си сам, господин Колфакс. Какво изобщо ви интересува това? — Тя стисна несъзнателно Джошуа, но бебето продължи да дъвче доволно мерителната лъжичка.

— През деня ще бъда в Далас — един мускул трепна на изсечената му сякаш с длето челюст, — но довечера ще бъда отново тук. Искам да вечеряш с мен.

Ето защо бе с официален костюм, помисли си Тринити, и освен това я канеше на вечеря! Гневът й бързо се стопи. Това, че го познаваше от по-малко от дванайсет часа, не бе от особено значение за превъзбудените й сетива.

Джошуа отново сграбчи кичур от косата на леля си и Чейс отново посегна и я освободи от юмручето му. И докато го правеше, този път нарочно смъкна презрамката на камизолката от рамото й. Приятен гъдел премина по гръбнака й и се разля в гърдите й. Стана й невъзможно да диша.

— Аз… не мога — започна да обяснява тя. Точно в този миг в кухнята се разнесе силна врява и Стефани изтича оттам с писък.

— Мамичко, мамичко! Трей боядисва Антъни с червена глазура.

— Успокой се, миличко, успокой се. Не съм чула някой да е умрял от подобно нещо. След минута ще се погрижа за него, а сега искам да се запознаеш с един наш съсед. Господин Колфакс, Чейс, това е дъщеря ми, Стефани.

Чертите му се смекчиха незабележимо и той кимна на прекрасното момиченце с оцапана с жълта глазура блузка. Стефани се шмугна зад майка си, като само надничаше иззад дългите й крака и се усмихваше срамежливо на високия елегантен мъж.

Тринити се засмя разочаровано не защото дъщеря й се бе показала неочаквано срамежлива, а защото едва ли можеше войната между децата в кухнята да избухне в по-неподходящ момент — сега, когато Чейс Колфакс стоеше във всекидневната и изглеждаше така привлекателно мъжествен, че й се завиваше свят.

— Добре — въздъхна тя, — върни се и кажи на Трей веднага да спре да боядисва Антъни, защото идвам. — Тринити връчи Джошуа на смаяния Чейс. — Ето, подръж го, докато се оправя с тях. О, не така! Това е бебе, а не пушка. Така!

Тя нагласи Джошуа в силната непозната прегръдка и тръгна към кухнята. Не обърна внимание на рязкото „Чакай малко“, но трепна, като чу нещастния хленч на Джошуа.

Тя се обърна и се усмихна успокоително:

— Недей, недей, аз не те оставям, Джошуа. Обичам те и ще се върна веднага. А ти се дръж добре с господин Колфакс, чуваш ли?

Като с магическа пръчка личицето на Джошуа се проясни и той започна да гука, като не пропускаше да чеше венците си с пластмасовата лъжичка.

Тринити се завъртя и влезе в кухнята. Там Трей държеше четка, от която капеше боя. Той критично оглеждаше Антъни, който „случайно“ носеше червена блузка със същия бонбонен цвят и в момента пищеше с колкото сила имаше.

— Трей, засрами се! — укори го тя и вдигна малкия му брат. — Антъни! Толкова си червен и хубав! — Тя го целуна пет-шест пъти по лицето и поверително му каза: — А на вкус си страшно сладък!

Антъни спря да плаче и с интерес заразглежда леля си. Като използва моментното затишие, Тринити отиде до мивката и изми лицето, ръцете и шията му, а накрая му издуха нослето.

— Не си пропуснал нито едно местенце, нали, Трей? — попита тя смразяващо строго. Ъгълчетата на устните му бяха увиснали, но тя знаеше, че не съжалява, задето бе боядисал брат си, а по-скоро за това, че обикновено любящата го леля му беше ядосана.

Тринити не можеше да се съсредоточи между дисциплината и възпитателните мерки, тъй като умът й бе изцяло зает с Чейс. Усещаше как мъжкото му присъствие изпълва съседната стая, затова омекна и каза на Трей:

— Излезте навън да си поиграете със Стефани. Ще сложа двете бебета да си подремнат, затова не вдигайте шум.

Трей видимо засия и задърпа Стефани да ходят навън, преди леля му да промени решението си.

Тринити занесе вече чистия Антъни в стаята на Стефани, смени пеленката му и го сложи на леглото сред цял куп плюшени животни. Той веднага си взе едно раздърпано розово зайче, въздъхна дълбоко, обърна се по корем и заспа.

Като се усмихваше на себе си при спомена за нацапаното личице на Антъни, Тринити се върна във всекидневната, но на прага се спря.

Чейс бе седнал в любимия й люлеещ се стол и здраво държеше в скута си очарования Джошуа. Като видя Тринити, на лицето му се изписа облекчение. Бебето бе изцяло погълнато от въртенето на сапфира, по всяка вероятност истински, върху златната му игла за вратовръзка.

— Сега го взимам — каза Тринити. — Нуждае се от смяна на пелените и малко сън. Направи ми услуга, донеси ми торбичката с пелени, която е на пода до масата в кухнята.

Тя занесе Джошуа в спалнята си, сложи го на леглото и разкопча гащеризончето му.

Чейс доста послушно отиде в кухнята, помисли си Тринити, но имаше нещо в изражението му, което й подсказа, че не бе свикнал да изпълнява нареждания от когото и да било. В края на краищата ако това, което Лари й беше казал, беше вярно, Чейс Колфакс беше един доста богат човек, който не бе отговорен пред никого.

Този, който изпълваше мислите й, влезе в спалнята с въпросната чанта пелени и сковано седна на леглото да я наблюдава как нежно говори на Джошуа, докато го преоблича.

— Много си добра с децата — отбеляза той малко неохотно. — Не зная много за тях, но пък и никога не съм се задържал край деца за по-дълго.

— Основното, което трябва да се знае за децата, е, че те са като сюнгер по отношение на обичта, която могат да приемат. Човек не може да прекали с нея. — Тя се усмихна на малкото момченце, което й отвърна посвоему. — Така ли е, Джошуа?

Тринити постепенно осъзна, че Чейс не се чувстваше неудобно нито от нея, нито от женското присъствие, което се усещаше в слънчевожълтата й спалня. По-скоро се стараеше да стои настрана от атмосферата в дома й. Изглежда, нямаше намерение да свиква много с топлината на един дом, в който имаше любов и деца.

От друга страна, не можеше да сдържи любопитството си.

— Защо се върна, след като ми беше дала бебето и почти бе излязла от стаята?

Тринити го погледна. Колко сложна личност беше само. За зло или за добро, интересът й към него растеше неимоверно бързо.

— Защото Джошуа ми вярва и аз исках да се уверя, че той разбира, че не го изоставям. Може и да не е разбрал думите ми, но тона ми не може да сбърка.

Чейс я погледна така, сякаш никога досега не бе срещал човек като нея, а после тихо заяви:

— Той мирише на теб.

— Моля?

— Бебето. Сигурно си го държала толкова дълго, че е поело миризмата на парфюма ти. Докато те нямаше в стаята, твоят мирис беше с мен.

— О! — беше единственото нещо, което Тринити успя да каже в отговор.

После сложи Джошуа и биберона с млякото върху купчината наредени юргани до леглото и подреди около него възглавници, за да не падне.

— Хайде да излезем на верандата — посочи пътя Тринити, като несъзнателно даде на Чейс ново нареждане.

Вече на верандата, тя пое дълбоко от свежия, наситен с боров аромат въздух и се опита да забрави за мъжа, който я бе последвал навън. Листата започваха вече да променят цвета си и скоро щеше да настъпи сиромашкото лято, едно от любимите й времена през годината.

— Защо не можеш?

При звука на гласа му тя се обърна и срещна очите му. Всички нейни преценки за него от предната нощ бяха точни. Онова, което Лари й беше казал, само ги потвърди.

Чейс беше предпазлив човек и странеше от хората около себе си. Освен от нея. Тя въздействаше на първичното у него, както и той на нея.

А очите му! Те бяха ледено сини. Беше ги видяла да горят от желание. Възможно ли бе някога да се стопи ледът в тях и те да излъчват нежност?

— Защо не мога какво?

— Да дойдеш на вечеря с мен.

— Казах ти. Ще гледам момчетата.

— Ще наема някого, който да бъде с тях, докато те няма.

Какво бе казал той снощи? О, да. Установил бил, че повечето неща, които желае, си имат цена.

— Не!

Чейс я погледна замислено. Погледът му се плъзна по чувствените й устни… после надолу към улейчето, което се откриваше от ниското деколте на камизолката й.

— Тогава утре вечер.

Въпреки твърдото си намерение, Тринити отново се хвана, че мисли за целувките му от предната вечер. Те бяха като бавен огън, който я възпламеняваше цялата. Питаше се на какво още бе способен той, когато прави любов.

— Добре — отстъпи тя.

Чейс нежно прокара пръст по шията й.

— Защо момиче като теб се е погребало тук?

Гласът му! О, този глас! Колко остър бе понякога, а можеше да се превръща в кадифен — хипнотизиращо кадифен.

— Не съм погребана — дрезгаво отговори тя. — Жива съм и ми харесва да живея тук. Нямам никакви ограничения. Не мога да си представя да отглеждам деца в града. Тук те имат пълна свобода, като не забравяме и опита, който трупат, когато живеят във ферма.

Чейс се загледа продължително надолу към езерото. Когато отново погледна към Тринити, очите му я пронизваха като синкавогорещ лазерен лъч.

— Ще те взема утре вечер в 7.30 — глухо каза той. — Но дотогава ще трябва да се задоволя с това.

Изведнъж Тринити осъзна, че несъзнателно бе чакала Чейс да я вземе в прегръдките си и той със сигурност нямаше да я разочарова. Целувката му произведе страшен ефект върху вече възбудените й сетива. Той жадно се нахвърли на устните й, сякаш сигурен, че ще бъдат негови. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, надолу, чак до заоблените й меки части, притеглиха я към себе си и тя усети невероятната му възбуда.

— Виж какво правиш с мен, диво създание! — прошепна дрезгаво той в устата й.

Тринити не можеше да говори, камо ли да мисли, защото езикът му игриво се бореше с нейния и накрая победи с негласното съгласие и на двамата.

Не бе имала друг след Стефан. Беше излизала на срещи, но без да се задълбочава. Живееше сама, но не беше самотна.

А сега се появи Чейс. Взаимното физическо привличане, което изпитваха, не можеше да се отрече. Връзката им имаше възпламенителния потенциал на чистия нитроглицерин. Тринити често бе чувала, че се случват такива неща, но сега, когато това ставаше с нея, не знаеше как да се справи.

В този момент обаче нищо нямаше значение и ръцете й се заровиха в гъстата му сребриста коса, за да притеглят още по-силно устата му към нейната. Тя усети пръстите му в процепа, на камизолката си.

Тринити инстинктивно се сгуши в него, водена от някакъв първичен копнеж и желание. Ако в този момент бяха сами, не се знаеше докъде биха стигнали с целувките. Но топуркането на Трей и Стефани откъм задната страна на къщата ги отдели един от друг.

Чейс пое дълбоко въздух да успокои дишането си, хвърли един последен поглед към нея и се спусна по стъпалата на верандата към колата си.

Тринити го наблюдаваше как профуча с екзотичната си червена кола, като едновременно се закопчаваше с треперещи пръсти. Лари сигурно е прав, помисли си тя. Трябваше да стои настрана от Чейс Колфакс.

Но той бе излязъл от сребърното сияние на луната и бе нахлул в спокойствието на живота й с възпламеняваща сила, която не можеше да пренебрегне. А сега й предстоеше утрешната вечер с нейните лъжливи надежди.

Лари се беше оказал прав и за друго нещо. Тя беше смела, но излизаше, че сега се нуждае от всичката смелост, която можеше да събере, ако смята тази връзка да продължава.

Може би беше глупаво, но беше и любопитно. Този мъж притежаваше нещо, което тя не можеше точно да определи — следи от прикривана чувствителност, които й се искаше да изследва. Не знаеше докъде щеше да я доведе всичко това.