И все пак сега, когато го познаваше по-добре, Тринити усещаше понякога, че не това беше животът, който му харесваше. Тя не можеше да не почувства, че ако човек задълбаеше достатъчно в суровата му природа, щеше непременно да открие тъга в истинската му същност, а може би дори празнота.

Веднъж, след вечеря, той я заведе в мансардния си апартамент и се забавлява доста, като наблюдаваше как тя реагира на отчайващо модерното обзавеждане. Апартаментът се простираше на последния етаж на един от най-новите и най-луксозни жилищни блокове в Далас. Дебел бял килим се разстилаше между стените от тъмно стъкло. Ултрасъвременни парчета опушено стъкло и бляскав хром подчертаваха чистите линии на белите, правени по поръчка дивани. Стаята притежаваше истинска красота, постигната с изобилие от бели свещи и смесица от бронзови скулптури, а неутралният цвят на стените осигуряваше фон за артистичните цапаници в множеството картини, окачени по стените.

Самата Тринити се изненада, че всичко това й хареса. Едно дете не би могло да бъде отглеждано и да има някаква свобода в такова обкръжение. Ето защо не би искала да живее тук. Но стаята бе обзаведена с вкус и подхождаше на Чейс — такъв, какъвто тя го познаваше. От нея лъхаше на сдържана изисканост и елегантна строгост.

Спалнята му се оказа откритието на вечерта. Най-много място в нея заемаше масивното легло в средата, поставено на подиум със стълбички. То беше покрито с пищна светлосива кожа. Откъм горния му край нямаше дъска, а само възглавници — дузина възглавници с различни размери и форми, струпани една върху друга, със смели цветове — наситено синьо, яркочервено и огненооранжево.

Най-ефектно в стаята обаче беше голямото огледало на тавана, поставено точно над леглото. Тринити обиколи леглото, като гледаше огледалото от различни ъгли. Накрая се обърна към Чейс с лека усмивка.

— Как го почистваш?

Смехът му, нисък и гърлен, отекна в стаята и ускори пулса на Тринити. Чейс се смееше толкова рядко, че когато наистина го правеше, смехът му трябваше да се съхрани като рядко съкровище. Той я притегли към себе си:

— Никой, освен теб, Тринити — Ан Уорънтън, не би помислил да зададе такъв въпрос.

— От чисто практически интерес.

— Моята служба по чистотата — увери я той — сигурно не смята, че е трудно, защото никога не са се оплаквали.

— Служба по чистотата? Ти наричаш хората, които ти чистят апартамента, „служба по чистотата“? Колко безлично! Дори не им знаеш имената. Ако имаш прислужница, можеш поне името й да знаеш. Някой ден може да й налетиш и да попиташ…

— Млъкни, Тринити! — любезно я посъветва Чейс.

Той я вдигна и заедно с нея се тръшна на леглото.

— Какво правиш? — изненадано извика тя.

— Ще ти покажа, мило мое красиво и диво създание, какви са предимствата да имаш огледало на тавана — осведоми я той и се наведе над нея. Започна да търка устни в нейните напред-назад, докато накрая тя сама посегна и хвана главата му, за да притисне устни в неговите. Целувката бе страстна и продължителна и по тялото й плъзна топлина, която я обля чак до пръстите на краката.

Чейс разкопча блузата й и я съблече. Тринити не се възпротиви. Той прокара длан по гърдите й и те се втвърдиха, пулсиращи от желание да ги целуне. Но той не го направи. Вместо това, без да откъсва очи от Тринити, той разкопча ризата си и я свали. После, полугол, легна нежно върху нея.

Тринити безпомощно изстена от удоволствие.

Като осъзна, че от гърлото й излизат приглушени вопли на удоволствие и че се извива подканващо като дъга под Чейс, Тринити си каза, че трябва да спре.

— Чейс… не…

Той се отдръпна от нея, но продължи да гали нежно гърдите й.

— Погледни към тавана — тихо й нареди той. — Виждаш ли как ръката ми те гали и как тялото ти се стреми към моето.

Тринити не се сдържа и погледна към огледалото над тях. Двамата представляваха вълнуваща еротична гледка. Усети, че Чейс я наблюдаваше. Той се подпря на лакът, преметна единия си крак върху нейните и се сгуши до нея.

— Виждаш ли как пръстите ми пълзят по кожата ти и стигат до гърдите ти? — Изкусителният му кадифен глас сякаш нежно я обгръщаше. — Усещаш ли докосването ми под лъжичката си, докато гледаш ръката ми?

— Чейс… — задъхано изрече Тринити. Искаше да протестира, но вместо това се получи мъчителен шепот.

— Усещам как тялото ти трепери под ръката ми, Тринити. То откликва на моето, както на никое друго, признай.

— Не — изстена Тринити.

Той продължи да й въздейства коварно.

— Представи си как бихме изглеждали съвсем голи, красотата на гъвкавото ти тяло и силата на моето.

— Чейс… недей!

Той галеше гърдите й с пръстите си. Тринити полудяваше от желание. Беше невъзможно да отрече.

— Отначало ще започна бавно, докато поискаш…

— Спри… — извика тя.

— А после движенията ми ще бъдат бързи…

Тринити дишаше учестено, но не можеше да откъсне очи от огледалото, което така добре ги отразяваше. Той продължаваше настойчиво.

— Виждаш ли, усещаш ли?

Разбира се, че усещаше и че виждаше, но със сигурност знаеше, че повече не може да издържи.

Пронизителният звън на телефона в някоя от другите стаи отвлече вниманието на Тринити, като й предостави нужната възможност. Тя се претърколи под ръката му и грабна блузата си. Притиснала я до гърдите си, задъхано попита:

— Какво се опитваше да направиш с мен?

Чейс седна и спокойно посегна към ризата си.

— Същото, което ти правиш с мен — отговори резервирано той. — Да те подлудя от желание.

— Обеща, че…

— Нищо не съм обещавал — категорично заяви той. Очите му отново излъчваха ледена студенина, а гласът му я проряза като току-що наточен нож. — Това, което казах, бе, че няма да се опитвам да те вкарам насила в леглото си, поне за известно време. — Той стана и облече ризата си. — И не съм се опитвал.

— А това, което току-що се случи? Как ще го наречеш?

— Не съм те молил за позволение да правим любов, нали? — почти безразлично каза той.

— Не беше нужно. Кадифеният ти глас рисуваше такива еротични картини в съзнанието ми, че те бяха повече от достатъчни, за да пламне въображението ми. Скоро няма да ме хванеш насаме.

Той едва се усмихна, но очите му блеснаха закачливо.

— Чудесно. Ако настояваш, ще те заведа да вечеряме сред тълпа от хора.

И през почивните дни той направи точно това.



До Далас пътуваха сред изумителния лукс на реактивния хеликоптер, който Чейс използваше толкова често, колкото Тринити колата си.

Тъй като пилотираше самият Чейс, Тринити седеше отпред до него и наблюдаваше наоколо, докато той караше хеликоптера със същата увереност и вещина, с която бе карал ламборгинито. В кабината беше така тихо, че можеха да разговарят, без да викат и без да използват слушалки. Това промени погрешното схващане, което Тринити си бе изградила за хеликоптерите. Но пък знаеше, че това не е обикновен хеликоптер.

От момента, в който изкачи стъпалата и стъпи на плюшения килим, Тринити разбра, че влиза в един свят на власт и богатство, където най-важно беше времето за пътуване да се съкрати максимално, но да се съчетае с лукс и удобство, а парите не бяха от значение.

Зад кабината на пилота имаше пет седалки, облечени в тъмночервена кожа, поставени в кръг, сякаш се намираха в някой клуб. Имаше безжичен радиотелефон, индивидуални регулатори на температурата, специално барче, флуоресцентно осветление и прозорци от тъмно стъкло — всичко, което можеше да се купи с пари за удобство на пътника.

Със сто и петдесет мили в час те стигнаха Лав Фийлд след четиридесет и пет минути.

— Това е по-добро, отколкото да се справяш с оживеното движение по пътищата — каза Чейс, като кацнаха, и Тринити трябваше да се съгласи с него.

Качиха се в син кадилак, който бе паркиран на летището за тях. Отидоха до стадион „Тексас“, където имаше специално място за паркиране, оградено с въжета. Чейс представи някаква карта на униформения служител и той им позволи да паркират много близо до входа. С асансьор стигнаха до първата площадка с ложи.

Дълъг, постлан с килими коридор водеше към тях и въпреки че играта бе започнала, все още влизаха и излизаха хора. Някои поздравиха Чейс, но той почти не им обърна внимание, а само леко кимна и отведе Тринити до врата с някакъв номер.

Въведе я в дълга и тясна ложа на две нива. На по-ниското имаше столове, наредени покрай прозореца за наблюдаване на играта. По-високото ниво беше и по-широко и имаше напълно зареден бар, столове и кушетка. В средата безупречно подредена маса с ленена покривка ги очакваше за вечеря.

Осветлението в ложата беше слабо, но погледът на Тринити бе привлечен от огромно стъкло, покриващо откритото пространство, което гледаше към игрището. Тя знаеше, че в другите ложи няма такова осветление и се засмя.

— Мисля, че Лари беше прав. Ти си по-голям тексасец от тексасците. Как успя да закупиш една от тези ложи, и то на трийсет и, пет метра височина.

— Не знаеше ли, че с достатъчно пари и умения човек може да притежава и света? Не беше проблем за мен да получа тази ложа, уверявам те.

— Не било проблем! Чух, че струват милиони, ако имаш късмет да получиш възможност да я купиш. Те са знак за високо обществено положение.

Устата му присмехулно се изкриви.

— И въпреки това сериозно се съмнявам, че си впечатлена.

— Затова ли ме доведе тук? За да ме впечатлиш?

— Може би — уклончиво отвърна той.

Беше облечен в зелени вълнени панталони и красиво спортно сако рибена кост, с лек пуловер. Не беше честно! Този мъж бе просто убийствено сексапилен. Денем можеше да се смее на любезните му ходове, но нощем, след като я изпратеше вкъщи, тя често плачеше, защото тялото й изпитваше болезнена необходимост от неговото. Тринити се отърси от обезпокоителните си мисли.

На овалния стадион пред тях се завихряше феерия от багри и какофония от гърмящи звуци, които пулсираха в говорителите, вградени в стената.

— Защо си поставил стъклена преграда? Никой друг не го е направил.

Чейс отиде до някакво командно табло и натисна две копчета. Звукът изведнъж изчезна.

— Обичам своето уединение.

Тази вечер, на интимната светлина на свещите и под звуците на нежна музика, те вечеряха сред крещяща тълпа от шейсет и пет хиляди човека в пълна усамотеност.


Беше златен есенен ден и Тринити правеше неохотно опити да събере с греблото шумата, накапала по моравата пред къщата. Тя предпочиташе да остави красивите есенни багри, които природата мъдро бе сътворила, по местата им. Обаче Трей прекарваше следобеда с нея и Стефани и тя събираше листата на купчина заради тях.

— Добре, кой е следващият? — Тринити се огледа и откри, че Трей преценяваше да се приземи точно в средата на една купчина листа. Стефани го последва и скоро двете деца се търкаляха в листата и пищяха от удоволствие.

— Ти си добра майка.

Тихата забележка прозвуча точно зад гърба й. Тринити изхълца и се обърна инстинктивно.

— Чейс! Боже мой, уплаши ме.

— Не съм дошъл крадешком — усмихна се той. — Просто се забавлявах да те наблюдавам как се занимаваш с децата.

— Не чух колата. Откъде дойде?

— Дотичах от къщи.

— Дотича! — възкликна шеговито тя. — Искаш да кажеш, че си използвал двата си крака. Какво се е случило? Да не се е развалило ламборгинито? Или свърши бензинът на линкълна? Предполагам, че кадилакът е още в Далас, нали, но би могъл да долетиш с хеликоптера.

— Тринити — предупреди я Чейс, — не започвай!

— Е, наистина, Чейс, можеше да дойдеш тук за минутка. Помисли само колко време щеше да си спестиш.

— Добре, добре. Печелиш точка. — Той се засмя. — Мислиш, че преувеличавам, когато става въпрос за транспорт. Но аз го правя бързо и безопасно и със сигурност много по-добре, отколкото ти с тази развалина, която караш.

Тринити не можеше да спори по този въпрос. Той беше напълно прав. Но беше вече изплатила колата си, а не можеше да си позволи нова. Освен това денят бе прекалено хубав, за да спори за каквото и да е било.

Чейс носеше сиво-черна грейка, бе леко изпотен, но изглеждаше възбуждащо здрав и жизнен. Сребристата му коса беше разчорлена, а сините му очи я обгръщаха с топлина.

— Мамче, мамче! — Тя се обърна и видя, че Стефани и Трей бяха дошли при тях. — Трябва ни Антъни! Трябва ни!

Тринити се засмя на преувеличението на дъщеря си.

— Защо, мила?

Отговори Трей:

— Трябва ни някой, когото да заровим в листата.

— Защо не се редувате — първо единия, после другия?

— Не е интересно — запротестира Трей, сложил топчестите си ръчички на кръста, явно убеден, че леля му Тринити не разбира напълно положението. — Искаме да го направим заедно.

— О! — Тя се позамисли над последната дума, а после се обърна към Чейс, като едва се сдържаше да не се засмее: — Сигурна съм, че господин Колфакс с удоволствие ще поиграе с вас и ще ви позволи да го покриете с листа.