Децата изпискаха от удоволствие.

— Наистина ли? Наистина ли? — Те започнаха да обикалят в кръг около двамата. — Хайде! Хайде!

Лицето на Чейс се изкриви в привидно възмущение:

— Някой ден, съвсем скоро, Тринити — Ан Уорънтън, аз ще… — закани се той и размаха ръце.

— Да, господин Колфакс? — невинно запита тя и в същото време го стисна за ръката и го придърпа до най-близката купчина листа.

След около час Тринити се строполи изтощена до могилата от листа, която представляваше проснатият Чейс. Той се беше държал изненадващо естествено с двете деца, бе играл като равен с тях и тя бе изпълнена със задоволство.

— Къде отидоха децата? — попита го задъхана.

— Вероятно тръгнаха да си търсят нова жертва, която да тормозят — каза многострадално Чейс.

— Идиот! — Тя се гушна в него с глава на рамото му. Защо не можеха да бъдат така спокойни винаги? Защо бе това напрежение между тях? — Между другото защо дойде? Да не си останал без другарчета в игрите у вас?

— Това е проблемът! — нацупи се Чейс. — Ти отказваш дори да дойдеш там отново, а Магнус не е забавна компания. Той винаги ме поощрява по възможно най-учтивия начин, разбира се, или да отида да потичам, за да забравя разочарованието си, или да отлетя обратно в Далас. Всъщност намекна, че напоследък трудно живее с мен.

— Е, това не го разбирам наистина.

— Тихо, Тринити! Дойдох, за да ти кажа, че има един официален прием, на който искам да отидем утре вечер.

— Нищо ново под слънцето — оплака се Тринити отегчено, вгледана в балдахина от листа над главите им. — Тези хора в Далас водят такъв напрегнат светски живот, че се чудя как намират време да правят пари.

— И на мен, както и на теб, това не ми харесва — увери я Чейс, — но то донякъде е необходимо. Именно на такива приеми сключих няколко от най-големите си сделки. — Той се обърна към нея и дъхът му погъделичка ухото й.

— Но само кажи и ще си останем у дома, утре вечер… сами… пред бумтящ огън.

Езикът му бе започнал да рисува кръгове в ухото й.

— Ще отидем! — решително заяви Тринити, скочи и хукна да търси Трей и Стефани.

Това споразумение, което спазваха през последните няколко седмици, не можеше да продължава вечно, разбира се. Рано или късно щеше да настъпи моментът, в който трябваше да се вземат някакви решения. И двамата знаеха това много добре.



На другата вечер Тринити облече дълга зеленикава рокля от истински копринен шифон, която бе скроила веревно и превърнала в истинско полинезийско „паро“. Платът бе подарък от Лари и Сиси и беше изискано впечатляващ. Поради ефирността му и кройката беше невъзможно да носи нещо отдолу, без да прозира, затова реши да сложи само бикини и високи обувки с позлатени каишки.

Тринити никога не се опитваше да блесне сред жените на тези официални приеми. Нямаше нито средствата, нито желанието за това. Но нейните семпли, понякога саморъчно направени дрехи винаги привличаха възхитени погледи и комплименти, а тази вечер не беше изключение.

Тринити се разхождаше из голямата зала, роклята изкусително се полюляваше и подчертаваше линията на едрия й изправен бюст. Цепката отпред, която стигаше на височината на бедрата, показваше дългите й крака със златистокафяв загар.

През последните седмици тя се беше запознала с много от познатите и приятелите на Чейс. Повечето от тях бяха открити и доброжелателни хора, които случайно бяха забогатели, и Тринити лесно намираше какво да говори с тях. Тя отстояваше позициите си, независимо на каква тема говореха, а Чейс обикновено я подкрепяше.

Единственият признак, че не бе забравил кого бе довел със себе си, бяха очите му. Напрегнат и замислен, сините му очи следяха всеки неин жест или дихание, наблюдаваха всяко потрепване на коприната с цвят на нефрит.

Тринити се спря в единия ъгъл да поговори с възрастна двойка, към която особено се бе привързала. Те имаха много внуци и двамата показваха особен интерес към обясненията на Тринити за изработката на юргана, върху който работеше в момента. Тя въодушевено рисуваше шарките му във въздуха, когато Чейс стисна здраво ръката й под мишница.

— Извинете ни, Кловис, Хектор. Ние двамата трябва да тръгваме вече.

Бързината, с която той я изведе навън, а после с асансьора до подземния гараж, беше зашеметяваща.

— Чейс! Защо, за бога, направи това? Кловис и Хектор тъкмо щяха да ми поръчат юрган.

— По дяволите, Тринити! Този човек е председател на управителния съвет на една от най-големите тексаски банки. Освен това не е необходимо да шиеш юргани, за да си изкарваш прехраната.

— Нямам никаква представа за какво говориш, Чейс. Казвала съм ти колко добре ми идват тези допълнителни приходи.

— Ще говорим за това, когато стигнем у дома.

Неговата сърдита заповед я накара да мълчи по пътя за „дома“, който се оказа неговият апартамент.

Там Тринити отиде и седна на дивана, след което поклати отрицателно глава в отговор на неговото нервно: „Нещо за пиене?“

Чейс отпи голяма глътка скоч и остави чашата. Обърна се и бавно тръгна към нея. Спря на две-три крачки разстояние. Мушнал ръце в джобовете на черния си смокинг, той гледаше замислено Тринити.

Най-сетне, тихо и сдържано, започна:

— Нито едно от нещата, които извърших през последните седмици, не те впечатли ни най-малко, нали?

Тринити не отговори. Усети интуитивно, че това бе риторичен въпрос. Изчака, без да отмести яснозелените си очи от него.

— Отказваш подаръците ми. По дяволите! Отказваш половината цветя, които ти изпращам. — Чейс започна да крачи напред-назад пред нея. Обвинителните му думи режеха въздуха и я пробождаха в сърцето. — Живееш в стопанството сама, без ничия помощ, едва изкарваш прехраната си и въпреки това отхвърляш всичко, което се опитвам да ти дам. Водя те в най-скъпите ресторанти, на най-изтънчените вечери, на най-новите места и ти не само успяваш да се внедриш сред хората, но караш най-богатите в тази област да правят каквото поискаш.

Чейс спря на място и я погледна с пронизващ поглед.

— И си също толкова далеч от леглото ми, колкото беше преди седмици.

Той пое дълбоко въздух, без да откъсва очи от нея, и сякаш внимателно подбра следващите си думи:

— Желая те повече от всякога, Тринити, и искам да ти прехвърля голяма сума, достатъчна да те направи независима до края на живота ти, ако се върнеш при мен. Парите могат да бъдат, в каквато сметка пожелаеш най-късно до утре на обяд.

Тринити скочи от дивана и бързо отиде до огромния прозорец. Великолепният изглед със светлините на нощния Далас се замъгли пред очите й. Знаеше, че в стаята се поддържа умерена температура, но изведнъж усети студ, истински пронизваш студ. Започна да търка раменете си с ръце, за да се постопли, и чу стъпките на Чейс зад себе си. Спря нервните си движения и зачака следващия му удар.

— Тринити? — Гласът му бе измамно нежен. Той я обърна с лице към себе си. — Имам голяма власт и още по-голямо богатство. Ела при мен и ти обещавам, че ще използвам и двете, за да те направя щастлива.

Отначало Тринити не беше сигурна дали ще може да говори. Сълзите съвсем я бяха задавили. Сълзи, причинени от огромна скрита болка. Когато най-сетне проговори, гласът й беше неузнаваем. Беше толкова напрегната, че почти изграчи:

— За колко време?

— Не зная — през зъби каза той. — Зная само, че щом веднъж съм бил с теб, трябва да те имам отново.

— Разбирам. И любовта не влиза в сметките.

— Любовта е ученическа измислица. Не съм сигурен, че вярвам в нея.

— В какво вярваш, Чейс?

— В теб… в мен… и в това, което изпитваме заедно. — Той посегна и погали страната й с опакото на ръката си.

Тринити се сви и се отдръпна до средата на стаята.

— А брака, Чейс! Вярваш ли в брака?

— Аз пътувам много бързо през живота. Знаеш това, Тринити. Не желая и не се нуждая от излишен багаж. Ако го направим, както желая аз, мога да дам на теб и Стефани осигуровка, каквато наистина заслужавате, без купища задължения, които да ни обвързват.

Тринити се обърна към него. Надяваше се, че бе успяла да прикрие колко дълбоко наранена беше. Тихо, но ясно тя изрече само една дума:

— Не.

Чейс не каза нищо. Не беше необходимо. Очите му говореха вместо него. Бяха студени като арктическа зима, а ледът в тях бе като от глетчер. Той я гледа в продължение на една безкрайно дълга минута, след което напусна стаята и внимателно затвори вратата след себе си.

Не беше минало много време, Тринити все още стоеше в средата на стаята, когато в апартамента влезе непознат за нея мъж.

Висок и интелигентен на вид, той се обърна официално към нея:

— Госпожица Уорънтън? Аз съм Джон Филипс, главен секретар на господин Колфакс. Той току-що ми се обади в офиса в долния край на коридора. Ако ме последвате, ще ви заведа у дома ви.

Така и направи. Мълчаливо и компетентно той я откара обратно в Източен Тексас с хеликоптера. Не бе необходимо да й казва, че няма да види отново Чейс. Това бе повече от ясно.

Пета глава

Следващите седмици не бяха от най-лесните, които Тринити бе преживявала, но все пак ги преживя. Стефани, стопанството и изработката на юргана запълваха времето й и макар за пръв път дните да й се струваха лишени от съдържание, тя се опитваше да не обръща внимание на това.

Една сутрин, като пиеха кафе с Лари, Тринити не издържа и му разказа за всичко, което се бе случило между нея и Чейс от първата нощ край езерцето до последния им сблъсък, когато той й бе предложил голяма сума. За нейна изненада и огорчение, Лари прие разказа по-невъзмутимо, отколкото бе очаквала.

— И ти отказа? — Веждите му се вдигнаха въпросително и в гласа му прозвучаха весели нотки.

— Разбира се, че отказах! — гневно го изгледа Тринити, която не виждаше нищо смешно в цялата работа. — Какъв всъщност си мисли, че е Чейс Колфакс? Ако бях приела парите му, нямаше да съм по-различна от проститутка, а ако откажех парите, но изпълнех желанието му…

— Тогава какво? — Сега Лари наистина се усмихваше.

— Не зная! — извика тя. Изведнъж се почувства беззащитна и напълно объркана. И впоследствие направи единственото логично нещо, което бе могла — изкара си го на Лари: — Защо не си идеш вкъщи и не убиеш някого в последната си книга, вместо да се мотаеш тук и да ми досаждаш!

Лари гръмко се засмя и я целуна за довиждане. Последната му задявка: „Може би Чейс Колфакс най-сетне си е намерил майстора“, остана неясна за нея и тя не си направи труд да измисля отговор.



През първата седмица на декември Стефани се разболя сериозно от грип и получи усложнения, които доведоха до бронхит. Тя се чувстваше така зле, че не позволяваше на Тринити да я остави за миг. Отпускаше се само когато майка й я държеше на ръце и разбира се, Тринити правеше всичко за нея — болката на детето беше и нейна болка.

Бедата беше в това, че откакто дишането на Стефани беше затруднено, тя не можеше да спи достатъчно и се задоволяваше само да подремне, ако й се удадеше такава възможност.

Затова когато един мрачен следобед телефонът иззвъня, тя едва се довлече до него.

— Да?

— Какво е станало? — Плътният кадифен глас на Чейс за миг я парализира. Би се обзаложила на последния си цент, че Чейс няма да й се обади отново.

— Какво искаш?

От другия край последва явна пауза.

— Звучиш ужасно! Какво има, болна ли си?

— Не аз — въздъхна уморено Тринити, — а Стефани. Болна е от около седмица, а досега не й помогнаха лекарствата, които лекарят предписа.

— Казала ли си му за това?

— Да. Вчера сутринта смени антибиотика и смята, че съвсем скоро трябва да има промяна в състоянието й. — Защо ли му говореше всичко това? Сигурно бе поуморена, повече отколкото си мислеше.

— Идвам веднага.

— Чейс! — Линията прекъсна със съвсем ясно щракване.

Дори не бе казал дали е в Далас или в имението си. Какво да прави сега? Къщата бе наопаки, а тя дори не си спомняше дали се бе сресала. Господи! Не беше се и облякла. Все още беше със стария зимен халат, който надяна сутринта. Точно когато смяташе, че може би ще има време поне да се облече, едно умолително „мамичко“ изтри тази мисъл от главата й и тя се върна при дъщеря си.

След пет минути ревът на ламборгинито й подсказа, че Чейс се бе обадил от имението си и сега бе пристигнал в нейното.

Той влезе, суров и сдържан, свеж и самоуверен, облечен в тъмни джинси и син пуловер. Погледна я и нареди:

— Отивай в леглото, преди и ти да си се разболяла.

Тринити немощно поклати глава.

— Чейс… — Гласът й замря.

Тя наистина не знаеше какво да каже.

Чертите на лицето му се смекчих по невиждан досега от нея начин, а гласът му прозвуча мило и успокоително. Той взе Стефани от ръцете й.

— Върви да си починеш. Аз ще се грижа за нея.