Продължи да върви, запътена към „Бегдорф Гудмън“. Тежкото ухание на парфюми и мазила я обгърна, още щом влезе в магазина – облекчение от всепроникващата миризма на конски тор, която се разнасяше край Плаза. Тя се залута из първия етаж, наслаждавайки се на луксозния базар, докосваше и душеше, потръпваше при мисълта за дните, когато, само заради тръпката, бе пъхвала незабелязано в чантата си разни фалшиви бижута. Сега обаче бе решила да се поглези с целия комплект – с бельото, обувките „Заноти“ на остри като игли токчета, новата вечерна чантичка и парфюма. В крайна сметка, разсъждаваше тя, за какво иначе са кредитните карти? Ще си купи най-секси роклята, която открие в магазина. Този път няма да й е нужна широката, бухнала пола, необходимо изискване, за да свириш на виолончело. Ще си купи нещо прилепнало и фамозно, което Клод да отлепи от тялото й с дългите си пръсти.

Хайнрих Баум приближи до нея. Прегърна я с топлота.

– Толкова отдавна не сме се виждали, драга. Доволен съм, че челото на баща ти е в моя магазин – немският му акцент едва се долавяше. – Но още по-голямо задоволство ми доставя да видя другото му съкровище.

– Ласкател – рече тя и се наведе, за да докосне с устни бузата му.

– Не, Мариана, истината ти казвам. Като страдивариуса и ти ставаш все по-красива с всяка изминала година.

– Тогава – отвърна тя, – след около три хиляди години може и да придобия някаква стойност – и той също се засмя. После разговаряха за Александър и Баум сподели колко много им липсва той в „Баум и Фернан“, колко удовлетворен би бил, ако можеше да чуе протежето си да свири Брамс. – И си мисля, драга моя, колко милостива бе към него смъртта – толкова внезапна, без страдания.

Светлините във фоайето сигнализираха, че концертът започва, и тълпата се понесе към залата. Баум я хвана за ръката и прошепна:

– Но колко шокираща бе новината за Лебеда! И двамата загубихме много. Трябва да се срещнем и да разговаряме – после се отдалечи.

Мариана се настани на стола си, четвърти ред в центъра, с лице към все още празния стол на челиста. Забеляза, че един ред по-напред вдясно седи Франсин със старите приятели на Александър – семейство Камелманс. Светлината премигна два пъти, после намаля. След продължителна тишина и след като публиката се бе настанила по местата си, Клод излезе с енергични крачки на сцената, облечен във фрак и тъмносива риза. В едната си ръка държеше челото, а в другата – лъка. След него се появи Уилям Розен и двамата мъже се поклониха пред всяка от секциите на залата. Клод се усмихваше широко и лицето му излъчваше увереност, докато приемаше продължителните ръкопляскания. С добре отработено показно движение той седна на стола си, завъртя челото и го постави между коленете си. Тя вдигна поглед към него. Беше точно срещу нея, а челото му отразяваше светлината. Блестеше с плътния си червеникаво-златист нюанс. Охлювът на инструмента му хвърляше искри. Мариана пое дълбоко въздух. Само на пет-шест метра от нея солистът приведе къдравата си глава, сякаш се молеше, след това погледна към Розен, после вдигна лъка. Свиреше на Сребърния лебед.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Клод

След като изсвири и последния си бис, Клод, в радостна възбуда, се оттегли в Зелената стая. Опашка от мъже и жени се беше наредила в коридора. Самата стая бе претъпкана. Хората се придвижваха в колона напред, за да могат да го срещнат, да го похвалят или да го помолят за автограф върху програмите си, да се снимат с него или да вземат подписа му върху някое СD. В другия край на стаята Уилям Розен също стискаше ръце и разговаряше ентусиазирано. Франсин стоеше близо до Клод, порозовяла от гордост, и разговаряше с почитателите му. Клод бе плувнал в пот и свали сакото на фрака, като уви една кърпа около врата си. Той се смееше, често прегръщаше почитателите си, навеждаше се да ги поздрави и говореше едновременно на няколко езика. Лавров венец би му подхождал тази вечер. Беше свирил безупречно и нямаше за какво да съжалява, нито нота, която би коригирал. Сега можеше да се отпусне.

Хайнрих Баум дойде зад кулисите, за да го освободи от страдивариуса. Баум държеше челото в ъгъла до кутията му и го показваше, като същевременно разказваше неговата история. Неколцина го попитаха какво ще стане сега с Лебеда и по предварителна уговорка със семейство Розел, той отвръщаше: „Още не е решено. Или, все едно, още не са ме уведомили“. Клод, независимо от протестите на майка си, настояваше новината за невероятния му късмет да не се оповестява, докато не разговаря с Мариана, ако тя се съгласи да говори с него, а и не бе имало време да направят промени в отпечатаната вече програма. Следователно нямаше официално съобщение относно собствеността на Сребърния лебед. Когато получи съобщението на Мариана, че приема поканата му, той си каза, че ще свири за двамата, както за Александър, така и за дъщеря му. Нейното присъствие в залата щеше да валидизира и неговото собствено.

Зелената стая бавно се изпразни и останаха само Розен, жена му и, майка и син Розел. Хайнрих Баум се гласеше да занесе инструмента обратно в сейфа в офиса си.

– Очаквам да се чуем, преди да тръгнете на турне – рече търговецът, докато закопчаваше калъфа. – Трябва да уредим някои неща с Пиер. Можете ли да дойдете в магазина утре?

Клод с удоволствие прие. Докато Баум се отдалечаваше по коридора, той се обърна към Уилям Розен.

– Не знам как да ти благодаря – рече и стисна ръката му.

– Трябва пак да го направим, какво ще кажеш? Удоволствие беше да работим заедно.

– Ще помоля моят импресарио да се свърже с твоя. Нека двамата уговорят някакви бъдещи дати. Може би за следващата година? Сезонът след този?

– Задължително – Розен погледна часовника си. – Но сега закъсняваме за приема на Либи. Трябва да вървим. Както знаеш, ние имаме две малки деца и те се събуждат рано в неделя. Нямаме шанс да се успим...

– Вие тръгвайте. След няколко минути ще ви последваме.

Клод си смени ризата и среса косата си. Майка му му помогна с палтото.

– Кажи ми честно, маман, как ти се видя – на теб, най-строгия ми съдник? Какво ще разкажеш на татко?

Тя се разсмя и се повдигна, за да го целуне по бузата.

– Ще му кажа, че постигна триумф и че ми достави най-голямото удоволствие, което някога съм изпитвала.

– Добре – рече той, – в такъв случай съм щастлив – после спря и се смръщи. – Освен че имам една грижа – не съм видял Мариана. Тя не дойде в Зелената стая. Смяташ ли, че нещо не е наред?

Изражението на Франсин се промени.

– Нали си я поканил на приема. Не може да не присъства, тя не е невъзпитана. И не бива толкова да се притесняваш за нея. Ние едва я познаваме, а и на този етап да я опознаем по-добре, би означавало само да си довлечем неприятности. Твърде сложни са нещата около виолончелото.

– Но нима баща й не би искал да направим специални усилия заради нея? Нима не е била тази причината, че ни събра?

– Хайде, дай да вървим на приема. Абсолютно съм сигурна, че ще я завариш там, шери. Домакинята те очаква.

– Виж какъв кич!

Клод й направи знак да мълчи.

– Не се предполага да казваме подобни неща, маман. Това е Америка.

Тя сви рамене.

– Е, но е истина. Погледни фоайето.

Домакинята, г-жа Едит Либи, беше наследила огромно богатство. Вдовица на банкер, за нея се говореше, че притежава ценни произведения на изкуството. Софи знаеше за тази колекция и му беше поръчала да си отваря очите на четири.

– Легендарна е – беше му казала, когато го караше да внимава заради нея и да й докладва подробно. – Как ми се иска да можех да съм там с теб.

– А защо не? – попита я той. – Можеш да дойдеш за уикенда, само за нюйоркския рецитал.

– Знаеш, че не мога. Точно този уикенд е невъзможно.

Беше шейсетият рожден ден на майка й, празненство, което не можеше да пропусне.

– Да, знам. И обещавам да рапортувам за всичко, което видя.

Сега, когато се надяваше да прекара известно време с Мариана, чувстваше облекчение, че тя не бе дошла.

Г-жа Либи обитаваше тавански мезонет. Портиерът на асансьора следеше по един списък поканените гости и ги превозваше догоре. По време на дългото изкачване той стоеше с ръце, облечени в бели ръкавици и скръстени пред гърдите, и не проронваше нито дума. Когато вратите се отвориха, те слязоха директно във фоайето на апартамента на Либи и бяха посрещнати от домакинята. Г-жа Либи, миниатюрна, крехка женица с блеснал поглед – единственото нещо, което сякаш се движеше върху това лице, застинало в неподвижност от десетилетия пластични операции – разтърси ръцете им. Всичко у нея му приличаше на прахан – уязвимо за всяка случайна искра. Тя поздрави Франсин фамилиарно, после направи комплимент на Клод за изпълнението му и му довери колко голямо успокоение е намерила в музиката, след като съпругът й починал.

– Често стоя тук, в моето високо гнезденце, и с дни слушам музика. Трябва да разгледаш събраното тук изкуство. Може би майка ти също ще поиска да зърне пак картините ми. Г-н Фелдмън много ги харесваше. Такова удоволствие му доставяше да ги гледа, когато ми идваше на гости. Надявам се, че също ще ти бъдат интересни, Клод, ако мога така да те наричам? Един музикант трябва да има чувствителност и към визуалните изкуства. Винаги съм харесвала това у твоя ментор.

Зад нея се появи сервитьор, облечен не по-малко официално от самия Клод, и ги попита какво биха искали да пият. Клод помоли за много сухо мартини, а майка му – за чаша червено вино. Едит Либи ги придружи надолу по три застлани с килим стъпала към една огромна стая, чиито прозорци бяха обърнати на север и гледаха към Сентръл Парк. Когато влязоха, всички разговори спряха.