– Най-сетне тук е – възвести г-жа Либи с шепнещия си глас – нашият почетен гост. Убедена съм, че всички споделяте мнението ми, че твърде дълго му отне да прекоси водата, за да ни предложи своя талант.

Клод се усмихна, объркан. Това беше израз, който чуваше за пръв път: „водата“. Ще го запомни. Гостите го аплодираха и продължиха да разговарят. Г-жа Либи им предостави възможността да се възхитят на гледката. А на Франсин каза:

– Много се радвам да видя, че изглеждаш толкова добре. Години минаха откакто имах удоволствието да ми гостувате с Александър. Колко тъжно, че той вече не е сред нас, но на деветдесет човек очаква, че краят ще дойде – тя погледна към небесата и добави: – Скоро ще бъде мой ред.

– Съмнявам се – бързо я репликира Клод, – със сигурност не сте стигнали тази възраст.

Тя му се усмихна за първи път, изпълнена с удоволствие:

– От седемдесет нагоре човек никога на нищо не може да разчита.

– Добре тогава, значи имате дълъг период на сигурност пред себе си.

Майка му, извън полезрението на г-жа Либи, подбели очи.

Едит Либи пак се усмихна.

– Ще помоля секретарката си Каръл да ви покаже колекцията ми. Междувременно, моля, запознайте се с онези от гостите ми, които не познавате. Тази вечер, на среднощната ни вечеря, сме шестнайсет и след като всички са тук, аз трябва да ида да се консултирам с готвача си.

Тя пресече стаята с дребни, забързани стъпки и изчезна през вратата от резбовано дърво.

Клод и Франсин се разделиха, за да идат да поздравят останалите гости. Познаваха Уилям Розен, разбира се, и концертния импресарио на Клод. Хората пиеха, разговаряха и грабваха по някой ордьовър от таблите, които обслужващият персонал разнасяше. Докато обикаляше, Клод търсеше с поглед Мариана. Зърна я в сянката на отсрещната страна на стаята. Тя се бе облегнала на прозореца с питие в ръка и се вглеждаше надолу в просветващите светлинки на града. Изглеждаше много самотна. Застиналата й поза, обърната с гръб към гостите, не приканваше към разговор. Облекчен, че в крайна сметка е дошла, Клод трябваше да прехвърли вниманието си към един мъж до себе си, който му се представи като член на борда на Линкълн Сентър.

– Поздравления – рече той. Клод не успя да долови името му, – трябва да сте горд, ние трябва да сме горди с вас. Толкова се възхищавам на сонатите на Брамс.

– Да, чудни са, нали? Не беше ли програмата малко дългичка?

– Не и за мен. Ако беше написал още произведения за чело и пиано, бих изслушал и тях с удоволствие. Брамс е бил пианист, разбира се – не е нужно да ви казвам това, – но е разбирал виолончелото, нали? Изпитвал е, или поне на мен тъй ми се струва, особена симпатия към регистъра на челото – и това не е нужно да ви казвам – и сонатите са сред най-симпатичните му творби...

Веднага щом успя да се отскубне, Клод се запъти към Мариана, приближи откъм гърба й и се загледа в панорамата иззад рамото й. Лицето му се отразяваше в стъклото, както и нейното. Усещаше деликатното ухание на парфюма й.

Мълчаливо, тя направи крачка към него и се обърна с лице. Очите им се срещнаха и останаха така няколко мига, после той се отдръпна и й се усмихна.

– Толкова си хубава, колкото баща ти винаги е твърдял – тя все още не продумваше. – Кажи ми, Мариана, одобри ли как свирих тази вечер? Усещах, че свиря в памет на баща ти, в негова чест. Но свирех и за теб, като знаех, че си там. За мен има голямо значение да знам какво мислиш?

– Да, баща ми би одобрил – рече тя хладно. – Очевидно е бил изключително горд с теб – тя сведе очи и отпи от питието си.

– А, казваш това, защото ми даде Сребърния лебед или защото ти е говорил за мен?

– Баща ми говореше почти единствено за себе си.

Разочарован, но несломен, Клод си каза, че тя не е искрена.

Беше убеден, че е имал привилегията да има уникални взаимоотношения с Александър Фелдмън и че е спечелил уважението на своя учител.

– Виждам, че майка ти е тук с теб – рече тя присмехулно. – Баща ти също ли е в града?

– Не, баща ми не дойде. Той си има собствена натоварена програма и тъй като аз участвам в страшно много концерти, не следи кариерата ми така отблизо, както майка ми. – Засмя се. – Освен това баща ми е много евроцентричен, не смята един концерт в Ню Йорк за особено съществен, не и колкото онези, които изнасям в европейските столици. Дори да свирех концерта на Дворжак с нюйоркската филхармония, той пак не би дошъл. Просто не обича Америка.

– Сякаш майка ти не споделя неговото мнение.

– Тя би дошла навсякъде с мен, ако й позволя. Напоследък няма много работа. Но понякога предпочитам компанията на жени, различни от майка ми.

И преследвайки докрай онова, което сметна за пробив, той продължи:

– А аз много те харесвам, Мариана. Ти си красива жена.

Тя постави празната си чаша на перваза на прозореца и извърна поглед. Клод хвана ръката й.

– Много ли се натъжи, като видя тази вечер Лебеда в ръцете на друг, а не на баща ти?

– Знаех, че това ще се случи някой ден – рече тя и спря. – Но винаги съм смятала, че аз ще съм човекът, който ще избере въпросния челист.

– И си разочарована от избора му ли?

Тя отново го изгледа, без да отговори. Зад тях се появи една жена.

– Ето ви и вас! Аз съм Каръл, секретарката на г-жа Либи. Тя ме помоли да ви разведа из апартамента, да ви запозная с произведенията на изкуството. Колекцията й е много специална.

Каръл беше прехвърлила петдесетте – стегната и делова. Протегна ръка. Клод притегли Мариана до себе си и каза:

– Ще ни доставите удоволствие. – Каръл се обърна и попита: – Да поканим ли и майка ви с нас? Тя винаги се е наслаждавала на картините.

– Не е необходимо – отвърна Клод. – Разбирам, че няколко пъти е била тук с Александър Фелдмън. Нека сме само тримата.

Той стисна ръката на Мариана по-силно и когато се обърна към нея, улови някаква тъга дълбоко в тъмните й очи.

– Той беше от Мейн; имаха къща на Соъмс Скуеър. Аз лично едва го познавах – когато дойдох да работя тук, той вече умираше, – но винаги е казвал, че Хоумър му говори.

Мариана мълчеше, обвила ръце около кръста си. Клод я гледаше втренчено, като се преструваше, че разглежда изкуството по стените, а всъщност изучаваше профила й и силно изрязаното виолетово деколте. Тя омекна малко.

Имаше също портрети на предците на семейство Либи –облечени в бели ризи с рюшчета и черни палта. Имаше една танцьорка на Дега, един decoupage на Матис. Каръл влизаше в изтощителни подробности за това кой кога какво е купувал – откъде и от кой търговец.

Появи се прислужник, който се поклони леко и обяви:

– Дами и господа, вечерята е сервирана.

В трапезарията декоративен полилей в злато и стъкло блестеше над масата и между картините с цветя на Реноар и Фантен Латур висяха старинни златни скоби за свещи. Масата бе сервирана с луксозни ленени комплекти, сребърен сервиз, който сякаш бе изработен за гиганти, кристални винени чаши и изискан порцелан, чиито флорални мотиви отразяваха тематиката на маслените платна наоколо. Щом влязоха в трапезарията, Каръл се оттегли, преди да са имали дори възможност да й благодарят.

Двамата Розел заеха места от двете страни на г-жа Либи, вече настанена начело на масата, миниатюрна в троноподобния си стол. На лицето й бе застинала усмивка, а около него се виеше огромен ореол от неподвижна руса коса. Клод с неудоволствие установи, че Мариана е настанена в другия край на масата; по-нататъшен разговор беше невъзможен. Поне можеше да я гледа, може би да улавя погледа й от време на време. Зачуди се дали и тя би искала да е настанена до него. Г-жа Либи се приведе и потърси вниманието му. Оттатък, отдясно на Френсин, седеше известната руска челистка Зина Падрова, вече над осемдесетгодишна. Отдавна оттеглила се от сцената, тя се радваше на голямо уважение като учител. Той веднага я позна. Беше видял как прегръща Мариана, преди да седнат за вечеря. Фелдмън му беше разказвал безумни истории за Падрова. Беше буйна, шумна и пълна с първична, непотушима жизнена сила, на която Фелдмън се възхищаваше. Виждаше се, че сигурно е била изключително привлекателна. Вече бе подхванала някакъв виц – „...и аз му казах: никога вече!“. Всички около нея избухнаха в смях.

Г-жа Либи помоли за тишина и благодари на гостите, че са дошли, после предложи тост an die music и за „нашите почетни гости“.

Щом свърши, Клод стана и благодари на домакинята за приема и вечерята, която предстоеше. Той вдигна чаша към нея, после се обърна към Мариана и я повдигна още малко, срещайки погледа й.

Вечерята започна. Прислугата, понесла сребърни подноси, бързо влизаше и излизаше със saumon en galee, агнешки бут, пюре от орехи и табла с блестящи препечени зеленчуци. Тези сложни ястия в поканата бяха описани като проста, следконцертна вечеря. Но пък, спомни си Клод развеселен, г-жа Либи бе нарекла и апартамента си „високо гнезденце“. Очевидно имаше проблем с чувството за пропорция. Това можеше да се дължи, помисли си той, или на възрастта, или на богатството.

Сега г-жа Либи втренчи очи в Клод и не ги отместваше. Майка му изобщо не му помогна. Тя беше потънала в разговор със Зина Падрова за Александър. Щеше му се да може да чуе какво си говорят, толкова напрегнато се водеше той. От време на време Клод хвърляше поглед към другия край на масата, докато учтиво отговаряше на въпросите на г-жа Либи: да, все още живее в Лугано, да, възхищава се от вила Сербелони в Беладжио и разбира се, от вила „Д’Есте“. В един момент забеляза, че очите на майка му са плувнали в сълзи и мадам Падрова й предлага салфетка. Не можеше да си представи какво са си говорили. Майка му рядко плачеше в негово присъствие, но след смъртта на Фелдмън често бършеше сълзи от бузите си.

– Трудно е – казваше му – да загубиш такъв стар приятел. Един ден ще видиш. Човек се чувства толкова сам.

Клод забеляза, че в другия край на масата Мариана с лекота бъбри, смее се и позволява на сервитьорите многократно да й пълнят чашата. В един момент разказа някаква история за баща си – за времето, прекарано с Пабло Казалс в Прад, и за това как ядосал маестрото, като флиртувал със селските девойки и ги водел на пикник на връх Канигу. Всички се заливаха от смях. Тя не беше срамежлива, нито пък й липсваше самоувереност. И категорично не желаеше да срещне погледа му отново.

Когато приключиха с десерта, Уилям Розен попита дали някой е забелязал, че флоралната аранжировка на масата странно съвпада с тази на картините по стените.

– А, вие разкрихте тайната ми – възкликна г-жа Либи и плесна с ръце. – Винаги изчаквам да видя дали някой ще забележи. Флористката има постоянна заповед да възпроизвежда Реноар и Латур. Това е моят малък тест и вие, сър, тази вечер печелите.

Всички аплодираха пианиста и разгледаха красивите цветя – както на масата, така и на стените. Тогава г-жа Либи се изправи и даде ясен знак, че е изтощена, че е готова да се раздели с тях. Клод погледна часовника си. Беше два часът след полунощ.

При вратата на асансьора той приближи до Мариана и й каза:

– Имам още няколко дни в Ню Йорк, преди да тръгна на турнето. Бих искал да те опозная по-добре, Мариана. Чувствам как животът на двама ни се преплете благодарение на Лебеда и на всички неща, които споделяме. Ще вечеряш ли с мен утре вечер?