– Тримата ли? – тя го изгледа от упор.

Той се приближи още и прошепна, тъй като майка му идваше.

– Не. Ще резервирам за двама там, където пожелаеш.

Сега тя не се поколеба.

– Кафе „Люксембург“ в седем и половина.

– Благодаря, Мариана. A demain.

ПЕТА ГЛАВА

Мариана

След като си тръгна от партито в два и петнайсет, Мариана даде бакшиш на портиера, който и извика такси, пъхна се в него и се тръшна на тапицираната с винил задна седалка. „Копеле“, промърмори тя неколкократно. „Абсолютно копеле.“ Шофьорът, разтревожен, я изгледа в огледалото за обратно виждане. Без да му се извини, тя му даде адреса си. Колко очевидно беше, че Франсин Розел е идвала често в Америка с баща й, че двамата са имали общи приятели и любими ресторанти, а вероятно и хотели в града. А той й беше писал, че тя никога не е идвала тук. Лъжи – дори когато е писал последното си писмо до нея!

Дали изобщо е обичал някого истински? Сещаше се само за един човек, към когото Александър се бе отнасял с абсолютно уважение и нежност. Това беше собствената му майка, баба й Роза. Към нея беше всеотдаен. Когато тя беше жива, пътуваха, цялото семейство, за да я посещават в старческия дом в Олбъни, който той плащаше. Виждаха я толкова често, колкото позволяваше натоварената му програма. Тръгваха с колата и излизаха от града по Труей, оставаха само за следобеда. Мариана се чувстваше тъжна и уплашена в старческия дом. Старци в инвалидни колички по коридорите се бореха за вниманието й или пък спяха с увиснали беззъби ченета. Самата Роза беше с бистър мозък, макар че към края на осемдесетте си години беше ослепяла.

– Всичкото онова плетене от младостта й на лоша светлина... – оплакваше се гневно Александър на Пилар. – Баща ми я карал да работи непрекъснато, за да събере капитал за бизнеса си.

Той сядаше до нея, държеше й ръката, разказваше й за концертите си и й четеше на глас рецензиите. Невиждащите очи на Роза винаги се пълнеха със сълзи, когато идваше време да си тръгват. Александър й казваше точно кога ще дойдат пак и тя винаги му отговаряше:

– Дано имам късмета да съм още тук.

Може би наистина бе обичал майка си, помисли си тя. Но не беше съвсем сигурна.

Спомни как Клод бе дошъл зад гърба й на партито предната вечер. Напорист беше, прелъстителен и самоуверен – качества, които винаги й се струваха неустоими. Приятно й беше да я докосва някой привлекателен мъж, преди още да му е дала разрешение за това. Край прозореца предишната нощ тя направи стъпка назад и се притисна в него. Усети как той се вдърви. Гледайки лицето му, отразено в стъклото, едва се сдържа да не се обърне и да го целуне. Направо пощръкля, излезе от контрол, макар че външно остана хладна към него. Сега, когато го извика в съзнанието си, дишането й се учести. Прокара ръце по голото си тяло под завивките. След време се насили да стане от леглото, за да си направи кафе.

Клод щеше да занесе Лебеда в Швейцария, след като Фернан приключеше с реставрирането му. Беше и казал това. Зачуди се колко ли дълго ще отнеме да свърши тази работа. Възможно ли е никога повече да не успее да свири на него? Това не биваше да се случва. Обладана от копнеж, тя вдигна телефона и звънна в „Баум и Фернан“, за да си направи уговорка.

Същия следобед Мариана взе метрото до Петдесет и седма улица и тръгна пеша на изток към магазина на търговеца. Влезе в магазина и веднага усети опияняващата му миризма. Като дете често посещаваше тези помещения. И сега, за миг, усети колко силно й липсва баща й – да го държи за ръката, да стои близо до него и да слуша странния акцент, злободневния брътвеж за стари и нови търговци в Европа и Америка, за цената на инструментите по аукционите, за стойността на определени цигулки, виоли, виолончела; за това кой е реставрирал или „опраскал“ нечий инструмент и в коя работилница. Имаше смях и клюки, мнения за пукнатини в тялото и пренагласяне на звука, за качеството на поправките. И Мариана, слушайки, се беше обучила.

Младата секретарка, която си слагаше червило, вдигна очи и потвърди, че я очакват, че може директно да влезе в личния кабинет на Баум. Той я поздрави. Облечен бе безупречно в тъмносин блейзър.

Гледаше я настойчиво с очевидно съчувствие. Но тя реши да не говори повече. Той отиде в задната част на работилницата и скоро дойде с инструмента в ръка.

– Ела – каза й, – запазил съм ти една празна стая.

И тя го последва по притъмнелите коридори.

Когато прие поканата, Александър й обясни:

– Знаеш ли, Мариана, публичността тук само ще увеличи стойността на Лебеда. Да се свири на нея в галерия „Мартенс“, когато всички дарители гледат, качва нивото с още една степен в очите на колекционерите. Макар че самият аз не се вълнувам от рекламата, трябва да сторя това заради теб. Ако някога решеш да се разделиш с него, ще получиш още по-висока цена. Трябва да осигуря бъдещето ти.

– Не прави това заради мен, татко – въздъхна Мариана, – вече си сторил предостатъчно.

Александър не долови ирония в отговора й.

– Ти, естествено, също ще дойдеш там. Настоявам.

В онази ясна зимна вечер кураторът на колекцията Андрю Макинтош произнесе уводните думи към събитието, а Александър седеше с наведена глава и Мариана, до него, с разперен сребърен тоалет. Той стана и започна да говори.

– И сега, най-сетне, ето го магическия Лебед – каза той, отстрани кадифената драперия от инструмента и го понесе напред. – Все още е мистерия за нас – която може би никога няма да разбулим – защо точно тази форма и точно тази дебелина на дървото е била изчислена, за да произведе такава акустична звучност. Никой от експертите не е успял задоволително да го обясни и никой не е направил нещо по-добро. Нека ви изсвиря няколко ноти.

Той се обърна към Мариана й и каза:

– Ела, скъпа, ела седни до мен. Да дадем на слушателите си тази вечер възможността да сравнят сами. Ще им изсвирим първата част от Сюитата на Бах в ре минор, както съм я учил при Казалс.

Той затвори очи и изчака да млъкнат. Когато вдигна лъка, и тя вдигна своя и заедно засвириха, с идеален унисон в тона, в апликатурата и движението на ръката. Когато стигнаха до финалната нота, Александър отпусна лъка си край тялото и наведе брадичка до гърдите си. Мариана, с блеснали по бузите сълзи, се пресегна и хвана ръката му. Вдигна я и целуна пръстите му, докато публиката ставаше на крака.

Той я покани да седне.

– Кафе?

– Не, благодаря.

После, сякаш подхващайки отново разговора, който бе наченал във фоайето на „Тъли Хол“, Баум се приведе над бюрото си и каза:

– Какво разочарование и за двама ни, че баща ти остави челото на този човек, Розел. Не това си представяхме, нали?

Мариана поклати глава.

– Александър винаги ми е казвал, че ще остави Лебеда на теб – продължи той. – И когато ти спря да свириш, той съвсем конкретно ме помоли да ти помогна и да посреднича за печеливша продажба. Той ми се доверяваше и искаше сам да се занимая с тази транзакция. Аз, разбира се, вече се бях захванал със задачата да намеря купувач. Всъщност – тук Баум се наведе още и сниши глас – споделям доверително, че действително направих контакт с един джентълмен от чужбина, който се интересуваше от цялата колекция – Лебеда и всичките му копия, – нищо по-малко. И сега този подарък за Розел идва като истинска изненада. Клиентът ми ще бъде разочарован, макар още да не съм му казал, че сделката се проваля. Ти също сигурно си доста нещастна.

Нещо в държанието му я караше да не му вярва.

– Баща ми предварително разговаря с мен по този повод – излъга тя. – Нямам какво друго да кажа. Разбрах неговото желание да сложи инструмента в ръцете на един добър изпълнител.

– И – продължи Баум – когато той ми върна парите, които му дадох назаем, за покупката на Лебеда, аз му предложих да ги задържи и по някакъв начин да споделим собствеността. Тогава той настоя, че не може да го стори, защото Лебеда ще бъде твой един ден, Мариана, и ще ти даде финансова сигурност. Каза, че не може да направи компромис с това.

Мариана сведе поглед и не пророни дума.

– Наградата за моята щедрост, твърдеше баща ти, щяла да дойде след неговата смърт, когато стана твой посредник при продажбата на виолончелото.