– Може би – хладно отвърна тя. – Всъщност аз знаех съвсем малко за намеренията на баща ми, както и за живота му. Той притежаваше огромен чар, мистериозен и противоречив.

Клод остана замислен.

– Може би това е в природата на големите артисти...

– Кое?

– Тази мистериозност, личният периметър – фокусирането върху собственото изкуство, което прави артиста недостъпен.

– Може би. А може просто да е бил едно манипулативно, егоистично копеле, което е искало да контролира всичко и всички. Това също ли влиза в природата на големия артист? – Тя се надяваше с това да го шокира.

Клод се усмихна самосъжалително.

– Е, ако случаят е такъв, аз винаги ще си остана и в най-добрия случай само посредствен артист.

С течение на вечерята Мариана постопли отношението си към него. Имаха за толкова много неща да говорят. Тя му предложи малко от пушената си сьомга, а той й даваше охлюви, издърпваше ги от потъналите им в масло черупки и ги поднасяше към устата й. Сервитьорът им наля Pouilly Fuisse. Обсъдиха вечерята на г-жа Либи от предишната вечер, колекцията й от произведения на изкуството, самомнителността на старата дама и очарованието на Зина Падрова.

– Знаеш ли, доста странно – довери й Клод, – майка ми плака, докато разговаряше с Падрова на вечерята. Никога не съм я виждал да плаче пред хора.

– Чудиш се какво я е разтърсило така?

– Да, донякъде. Но никога не бих попитал. Не ми е приятно да се намесвам в чужди работи.

Двамата продължиха да разговарят за музикалния свят, за кариерата на други челисти, какво е да се работи с Уилям Розен и за най-близките планове на Клод. След седмица той се впускаше в първото си концертно турне в Америка и щеше да свири концерта на Шуман в шест града. Докато споделяха порцията рибена чорба за двама, тя го разпита за взаимоотношенията между родителите му.

– На мен ми изглежда повече като работно сътрудничество, отколкото като брак, но те са си много близки, имам предвид, като приятели – той настойчиво се вгледа в нея. – Аз не бих се чувствал удовлетворен при такава липса на страст, но те май се наслаждават на свободата си.

– Чисто по швейцарски – рече Мариана и се усети, че може да го е засегнала. Разбира се, той не знаеше за „силната и страстна“ любовна афера, която майка му бе имала с Александър. Собственото й познание за това, тъй наскоро и шокиращо придобито, бе най-добре да си остане скрито.

Клод сипа още вино.

– Знам, че е деликатен въпрос, но искам да ти кажа, че съм наясно какво сте пожертвали двете с майка ти, за да може баща ти да купи Лебеда. Той често разказваше за похарчената огромна сума, за това как в продължение на години доходите ви до голяма степен са отивали, за да се изплати инструментът. Лебеда е бил член на вашето семейство.

– Не сме страдали – излъга тя.

– Сега много ли си огорчена от него – той хвана ръката й, – или пък от мен?

Тя отрече.

– Не се тормози от това. Защо пък да съм сърдита на теб? Макар че беше изненадващо, както навярно си забелязал в Бостън, знаех, че може да загубя Лебеда. Баща ми никога не е спазвал особено обещанията си.

– Аз нямах това впечатление.

– Поне го е оставил на теб, а не на някоя от метресите си. Тя почувства, че сълзите й напират, и се помъчи да звучи небрежно. Клод повдигна вежда, но не попита нищо повече. След дълго мълчание, тя продължи:

– Но имам само една молба към теб. Бих предпочела хората да си мислят, че баща ми и аз сме взели заедно решението да ти оставим челото. Че той се е съветвал с мен за това.

– Разбира се, но мога ли да попитам защо?

– Защото ще бъде изтощително хората непрекъснато да ме питат как се чувствам поради решението на Александър. Ако мислят, че то е взето от двама ни, това ще ги задоволи.

– В такъв случай ти давам дума, че точно това ще оповестя. И ще кажа на майка ми никога да не го обсъжда с никого. Просто ще й забраня – той вдигна ръка и я погали по бузата.

– Знам, че е смело от моя страна да ти задавам толкова много въпроси толкова скоро, но нямам търпение да те опозная, и то много добре. Щом още не искаш да ми разкажеш защо си спряла да се изявяваш пред публика, ще ми кажеш ли дали си била много влюбена в Пиетовски?

Мариана се стресна. Спря и го погледна в очите.

– Да, да, бях влюбена – отвърна тя. – Много.

– Ах – въздъхна той, – мъчително. Самият аз никога не съм се влюбвал истински. Не още. Беше ли ужасно, когато жена му...

– Достатъчно – прекъсна го Мариана.

– Права си. Достатъчно. Поне за тази вечер. Приближихме се до някаква степен на опознаване. Сега нека да разговаряме за нещо по-приятно от това.

– Да – отвърна тя. – Аз трябва да се прибирам, а ти трябва да се наспиш.

Мариана избута стола си. Импулсивно, той се наведе да я целуне, обгърна с ръце врата й и я придърпа към себе си. Тя не искаше да се дърпа.

– Нямам нужда от сън, Мариана. Знам от какво имам нужда. Трябва да си съберем нещата и да се върнем в хотела ми – той я целуна пак, по-бавно. – Да чакам ли за сметката, или направо да хукваме нататък?

– Плащай бързо, моля.

Розел помаха на сервитьора да донесе сметката.

ШЕСТА ГЛАВА

Клод

– Как мина вечерта ти, скъпи? – Франсин опаковаше багажа си за Лугано и големият й куфар стоеше отворен върху леглото. Облечена в розов халат и без грим, на Клод му се стори, че изглежда доста по-стара.

– Много приятно – отвърна той, докато се настаняваше в стола с облегалки до прозореца. Преметна крак през страната му. – Хапнахме в Кафе „Люксембург“. Трябва да кажа, че храната там е прекрасна – той се загледа през прозореца към Парк Авеню. – Мариана го предложи.

Както сгъваше вечерната си рокля, Франсин спря и го изгледа.

– Вечерял си с Мариана? Не разбрах, че те е поканила...

– Не, маман, моя беше инициативата – той разтвори „Ню Йорк Таймс“. – Ако беше обратното, тя, разбира се, щеше и теб да покани.

Хотелската стая беше обзаведена в махагон и кретон. Стремеше се да пресъздаде някаква старовремска елегантност и до известна степен успяваше.

– Съвсем не съм убедена – отвърна Франсин.

– Ще си бъде ли вкъщи татко, когато се върнеш?

– Темата ли сменяш?

Той и се усмихна.

– Да.

Тя сложи в куфара купчина блузи – от пастелнорозова, бяла, синя и лимоненожълта коприна.

– Да. Той приключва в Цюрих и си пристига едновременно с мен, тъй че ще можем да прекараме заедно малко време, преди да отлети за Виена.

– Това е добре. През последните месеци толкова рядко се виждате – Клод обърна страницата. – Ами ти какво прави снощи?

– Вечерях със семейство Капелманс, стари приятели на Александър.

– В такъв случай трябва да са много стари – подразни я той. Тя го изгледа строго.

– Били са му колеги в Джулиърд. Далеч по-млади от него, както се оказа с всички накрая. Смъртта на приятелите му много тревожеше и натъжаваше Александър – да вижда как поколението му си отива...

– Мога да си представя – рече Клод. Кракът му се люлееше над облегалката.

– Съвсем не съм сигурна, че можеш.

– Хайде, мамо, свършвай с опаковането и се обличай. След това ще закусим. Имаш нужда да се нахраниш, изглеждаш ми малко начумерена. Аз просто ще седя тук да си довърша вестника, за да не те разсейвам.

– Е, тя какво каза за себе си? Научи ли нещо интересно?

– Извинявай, кой?

– Мариана. Мариана Фелдмън.

– Много е очарователна. Чудесно си прекарахме.

– О?

Клод заговори предпазливо:

– Тя е дъщерята на великия ми учител и твой обичан приятел. Бедната Мариана загуби майка си, баща си, а сега и Лебеда. Смятам, че й дължим малко загриженост. Тя беше разстроена, виждаше се, от решението на баща й да остави виолончелото на мен.

– И още едно нещо, маман. Обещах на Мариана, че нито ти, нито аз ще споменем някъде, че това решение е било изненада за нея. Вместо това ще представим нещата все едно тя е участвала в това решение и го е одобрила. Това означава много за нея – Клод се втренчи в лицето на майка си. – Така хората няма да й задават неприятни въпроси. Надявам се, че разбираш.

– Наистина не виждам къде е разликата. Нима иска да насади мнението, че е твоят щедър благодетел? Челото е подарък от Александър, не от нея...

Клод я прекъсна с твърд глас.

– Обещах й го. И ти, и аз трябва да го спазим. Няма какво да обсъждаме тук – двамата извървяха пътя до хотела безмълвно и на раздяла Клод се наведе да я целуне. – Лек път и поздрави на татко. Ще си бъда вкъщи след няколко седмици.

– Да прекарам седмицата с теб в леглото – отвърна той.

На сутринта Мариана взе бърз душ и си направи чаша кафе от хотелската кана с две чашки, после се облече отново в официалните си дрехи от предната вечер. Когато учеше в колежа, разказа тя на Клод, това го наричали „срамното завръщане“.

– Не разбирам.

– Знаеш как е. Когато от дрехите ти става ясно, че си преспал в нечие чуждо легло.

Той се изсмя.

– Искаш да кажеш, че златни сандали и мънистена чанта не са обичайното сутрешно облекло в Манхатън ли?

– Тук – може би. Но аз учех в Индиана.

– Майка ми си тръгва днес следобед – рече Клод. – Полетът й е в три, мисля. Ще прекарам сутринта с нея и щом тръгне за аерогарата, ще ти се обадя, ако това е окей за теб.

Той се надяваше, че двете с Франсин няма да се засекат във фоайето на хотела. Маман щеше да го укорява и да е стресирана. Толкова досадно би било да трябва да я успокоява и уверява точно преди да замине.

Тя го погали по гърдите, после ръката й се плъзна към бедрото му.

– Ще се видим довечера тогава?

– Със сигурност.