– Да опитаме ли друг ресторант – попита го тя, – или искаш още от същото.

– Много повече от същото.

– Много ли обичаше баща ми? – попита го тя една сутрин.

– Той винаги е бил специален за мен. Честно да ти кажа, докато не пораснах достатъчно, за да мога да осъзная какъв велик музикант и учител е той, какъв късмет имам да уча при него, чаках с нетърпение посещенията предимно заради това, че винаги пристигаше с кутия шоколадови еклери. Малки, от пекарната в Монтаньола – в бяла кутия с връв, която ми позволяваше да развържа.

– Колко мило! – саркастично го сряза тя. Той сякаш не забеляза.

– И го харесвах, защото правеше майка ми щастлива. Странно, че едно дете може да установи това, но наистина ми се струваше толкова по-различна, когато той ни гостуваше – по-весела, по-лека, по-отпусната с мен. Двамата много се смееха – продължи Клод, – много повече, отколкото тя се смееше с баща ми. Майка ми обичаше да се забавлява, да излиза. Често съм си представял, когато тя и баща ти излизаха вечер, че отиват да танцуват в някое кабаре. Баща ти се обличаше толкова стилно. Притежаваше такава светска елегантност – за мен той приличаше на кинозвезда. И ти ли се чувстваше по този начин?

– О, да. Изглежда, е имал такъв ефект върху всички. Целият беше изтъкан от чар – красив, бохем. Въпреки това си беше едно момче от Олбъни.

– Какво е Олбъни? Не знам. Какво означава да си от Олбъни?

Тя прокара пръсти през къдриците му.

– Само, че не е бил изложен на нещо много повече от музика като дете. Родителите му били собственици на магазин, емигранти, евреи от Виена. Обожавали музиката и осигурили на децата си уроци, но не са си представяли за сина си живот, обвързан с нея. Собственият му баща ненавиждал тази идея. Искал децата му да имат сигурните професии на средната класа. Та се наложило Александър да се освободи от този живот. Отишъл сам в Ню Йорк. Останалото знаеш...

– Да – отвърна той, като притисна ръката й между дланите си. – Разбира се, като малко момче чувах толкова много за теб от баща ти. Например знаех, че това мистериозно момиче на име Мариана свири добре на виолончело, изключително добре, по-добре от това, на което аз можех да се надявам.

Тя се изправи на лакът.

– А твоят баща?

– Какво за баща ми?

– Той харесваше ли Александър? Бяха ли приятели?

– Отношенията им бяха много сърдечни. Не си спомням да е бил често наоколо, когато идваше баща ти. Но не мисля, че са били студени един към друг. Баща ми беше твърде зает, дирижираше из цяла Европа и обикновено пътуваше, когато твоят баща идваше. Майка ми в тези случаи си оставаше у дома, за да мога да си вземам уроците. Мисля, че мосю Фелдмън винаги е бил повече приятел на майка ми.

– Смятам, че си прав.

– Не припирай през този пасаж: трябва да променяш темпото, да правиш всяко връщане към рефрена малко по-различно. Не бива да мързелуваш, нито за секунда.

Той опита пак.

– Не бива винаги да подсилваш началото на фразата – казваше му тя. – И недей да свириш повтарящите се фрази по един и същи начин. Използвай въображението си. Говори ми на езика на музиката. – А ако някой пасаж излизаше добре, му извикваше: – Браво! Точно така!

Двамата изключиха мобилните си телефони. Когато обаче излизаше, за да купи цветя или вино, Клод звънеше на Софи и оставяше съобщения, надявайки се тя да не отговори. Имаше няколко съобщения от Франсин, която си беше у дома в Лугано. Накрая той й се обади. Каза й, че не може да говори дълго.

– За къде бързаш толкова – попита майка му. – Ако не се лъжа, в Ню Йорк е осем и половина сутринта.

– Упражнявам се, маман. По цял ден се упражнявам тази седмица. Знаеш, че трябва да се подготвя за това турне.

– Добре, няма да те безпокоя – с неохота каза тя.

– Благодаря.

Вън, по тротоарите на града, Клод се чувстваше сякаш загубил посока. Бързаше обратно към хотела. Никога досега не бе изпитвал това усещане, че някой важен за него човек липсва, когато беше сам. Това го безпокоеше.

Всяка сутрин идваше момент, когато той оставяше инструмента настрана и отиваше при Мариана в леглото. Тя протягаше ръце към него и се шегуваше, че я е омагьосал, докато е слушала трите сонати на Брамс онази първа нощ в „Тъли Хол“, че музиката му, а не той, е причина за трескавото й, неконтролируемо желание.

– А защо да се опитваш да контролираш желанието? – попита я той.

– Огънят е винаги опасен, Клод, има си причини да бъде потушаван. Но пък приличам ли ти на човек, който се опитва?

– Не много – отвърна той и я целуна. – Нито пък аз. Нищо няма да е останало от мен, когато тръгна на това турне, освен едно виолончело и празен костюм.

От време на време той дочуваше звук от телевизор, от новини или пък приглушен смях някъде от друга стая. Камериерките теглеха количките на колелца по коридора. Но за него съществуваше само Мариана, нейната пищна голота, сексът, историите за баща й, музиката. Засега не искаше нищо друго.

Тя сдържаше някаква част от себе си. Макар че цяла седмица се мъчеше да разбере нещо за миналото й, Мариана отклоняваше въпросите му. А щом споменеше Лебеда, закриваше устата му с ръка и казваше:

– Не, нека не разваляме нищо. Нека засега живеем само в настоящето.

Това го устройваше. Но колкото повече времето им заедно наближаваше края си, толкова повече тя се затваряше в себе си. Това пътуване, казваше си той, му донесе късмет – успешния дебют в „Тъли Хол“, любовната тръпка със стройната красавица до него, прекрасното чело. Искаше тя да се чувства щастлива като него, макар да виждаше, че не е така.

След дълга разходка в Сентръл Парк, тя изведнъж го попита дали си „има някого“ в Швейцария – приятелка там?

Хванат неочаквано, той се пошегува:

– На нашата възраст, мисля, че би трябвало да ги наричаме любовници.

Тя го накара да спре и да я погледне в очите.

– Знаеш какво те питам, Клод. Наричай го с каквото име искаш – любовница, метреса, сериозна връзка, партньорка, приятелка. Знаеш за какво говоря. Ти си на трийсет и пет години. Със сигурност има някой в живота ти – и сложи длан върху ръката му. – Разкажи ми.

Той я прегърна.

– Мариана, имал съм само необвързващи връзки, връзки без бъдеще. Малко време ми остава за нещо по-сериозно. Животът ми е челото, а челото е строга любовница. Толкова е трудно да направиш кариера – Клод се смръщи. – Никой не знае по-добре от теб колко всепоглъщащо е това и колко малко ти оставя за останалата част от живота ти. Не искам да правя никого нещастен. Не искам да се чувствам виновен. Не искам да съм лош съпруг или пък, още по-лошо, отсъстващ баща. Не, нямам никого в Швейцария или някъде другаде, когото бих нарекъл партньор в живота си.

Той поспря, после я попита:

– А ти?

Тя се взря право в очите му и отговори:

– Не и след Антон – и наведе глава. – Животът ни, твоят и моят, имат толкова малко допирни точки, Клод.

Той я погали по косата.

– Животът ни е свързан завинаги – чрез Лебеда и чрез баща ти, и поради чувствата ни един към друг.

Клод се зачуди дали това е истина. Отидоха пеша обратно до хотела. Щом стигнаха в стаята, той съблече сакото, свали обувките си и започна да я разсъблича. Видя нещо в държанието й, което не беше забелязвал преди – нещо изключително тъжно. Свали часовника си, ризата, панталоните. Докато бяха навън, камериерката бе оправила леглото. Върху възглавницата имаше оставени бонбони. Отстрани ги с ръка и я положи върху хладните, гладки чаршафи. Тя скръсти ръце, за да притисне гърдите си. Клод ги хвана и ги разтвори широко, после нежно докосна мокрите й бузи. Коленичи на килима в краката й и обсипа с целувки стъпалото и пръстите на краката й.

– Мариана, толкова са ти дълги краката. Ще започна оттук, бавно. Часове ще трябват да стигна до прасците, коленете и всяко място по-нагоре. Имаш ли толкова време? Ще се отвориш ли за мен?

– Имам време – отвърна тя и дъхът й секна. – Ти си този, който трябва да си върви.

– Ще освободя време за това пътешествие. Без да го скъсявам – прошепна той. Започна да ближе стъпалата, после глезените и чу как тя рязко пое въздух, после тихо простена.

– Вече ми липсваш – рече тя.