Клод, който се подготвяше за заминаване, й напомни, че ще се върне веднага щом Пиер Фернан го повика. В момента, в който Лебеда бъде реставриран и готов да се свири на него пред публика, двамата щяха пак да се срещнат. И ако това се окажеше твърде дълго, за да чакат, можеха да планират обща ваканция. Можеха да се срещнат в Европа, ако тя имаше желание да „прекоси водата“.

Доволен от себе си, че си е спомнил израза, той го повтори. Но нищо, което казваше, не изтръгваше усмивка от нея.

– Миличка Мариана – рече накрая. – Твърде често си била оставяна от някой челист.

Той спря едно такси, натовари багажа си и челото в багажника му и двамата се целунаха за довиждане. Щом таксито се отлепи от бордюра, той видя как тя метна чантата си през рамо и предположи, че ще се запъти към апартамента, в който все още не беше поканен.

– Кажи ми всичко около себе си – рече той, – настоявам.

Тя му разказа за екскурзията от музея, плановете, които разработваха за изложба на испанските им платна, и за един Веласкес, на който се надяваха да удостоверят автентичността, картина, която тя особено много обичаше.

– Знам, че твоето пътуване е било изпълнено със събития – каза тя накрая.

– Да, тази седмица направо хвърча в небесата.

– Майка ти ми каза за невероятното чело, което си получил като подарък.

Той се раздразни на Франсин, но продължи:

– Срещнах се с доста влиятелни хора в музикалния свят. Всяка сутрин се упражнявах и разбира се, всеки следобед посещавах Пиер Фернан.

– Лютиера ли?

– Да, човека, който ще реставрира Сребърния лебед.

– Много се радвам за теб, Клод – рече Софи. – Двете с майка ти обядвахме заедно преди дни. Тя ме покани, за да полеем страхотния ти късмет. Чукнахме се за теб.

Клод не каза нищо. Пийна от виното и се огледа. На съседната маса едно семейство играеше на карти. Възрастна двойка спеше и леко похъркваше. Една жена си четкаше косата.

– Там ли си?

– Викнаха полета ми. Скоро ще трябва да се качвам.

– Дъщерята на Фелдмън симпатична ли е? Майка ти каза, че и двамата сте се запознали с нея.

– Името й е Мариана и доколкото мога да преценя, тя е прекрасен човек. Преди е била известна челистка, но вече не се изявява като солист.

– Да, чух за това – рече Софи. – Много щедро от нейна страна и разбира се, на баща й да ти оставят този великолепен инструмент. Сигурно е трудно да измислиш как да й благодариш подобаващо?

А, помисли си той, маман прави онова, което съм я помолил – включила е и Мариана в подаръка. Отговори:

– Наистина трябва сериозно да помисля за това. Истински подарък.

– Може би мога да ти помогна да измислиш нещо подходящо?

– Чудесно би било, Софи. Опитай с някакво предложение. Но вече трябва да вървя. Ще ти се обаждам възможно най-често. Засега довиждане.

– Чао, скъпи. Ела си у дома веднага щом можеш. Имам нещо прекрасно и интересно да ти казвам.

– Защо да не ми го кажеш сега?

– Не, трябва да почака, докато се съберем заедно.

Той се качи на борда още щом обявиха първа класа. Мислеше си за Сребърния лебед, докато закопчаваше колана около своя Теклер на съседното място. Стюардесата взе палтото му и той прие предложението и за още една чаша вино. Това със сигурност ще го приспи. Събу обувките си и потъвайки в кожената седалка, се замисли за Мариана – нейната миризма още се усещаше по дрехите му. Може би щеше да му липсва.

Мъжът зад него се наведе напред.

– И за това нещо ли купихте билет?

– Извинете?

– Искам да кажа, трябваше и за него ли да платите? Господи, такива разходи!

Клод се обърна назад, за да му отговори.

– Да, винаги купувам билет за виолончелото си при всеки полет. Да пътуваш с виолончело, е като да пътуваш с жена – сложно, скъпо и затруднително. Но има и две положителни неща...

– Така ли?

– Ям храната му, а и не може да говори.

Човекът се разсмя на тази стара негова шега и Клод се отпусна назад на седалката.

СЕДМА ГЛАВА

Мариана

Седмица след като Клод напусна Ню Йорк, Мариана, под натиска на Хайнрих Баум, реши да иде в Стокбридж, за да провери къщата и да се увери, че копията на Лебеда са складирани на безопасно място. Баум я беше помолил да намери документите им за собственост, за да са на разположение, ако реши да продава. Когато Александър почина, тя напусна набързо „На път към Суан“ и остави след себе си пълна неразбория. От месеци не бе ходила там.

Клод и се обади два пъти – от Лос Анджелис и после от Портланд. Прочете й с гордост звездните отзиви за концертите си. Беше поставил началото на американската си кариера. Разговорите им бяха кратки. Той почти не я питаше как прекарва времето си и я обсипваше с истории от пътуванията си. „Америка е огромна и скучна, и провинциална в по-голямата си част – пошегува се той, – но пък има някои прекрасни концертни зали. И тук-там красиви жени, като ти си един от най-ярките примери.“

Тя му каза, че скоро ще ходи в „На път към Суан“.

Той като че ли се обезпокои.

– Защо трябва да ходиш?

– За да сложа в ред имота – въздъхна Мариана. – Къщата има нужда от поправки. Има цели кашони със сидита и стари винилови записи. Има девет копия на Лебеда и един господ знае колко на брой музикални поставки и метрономи, и стари лъкове от твърд конски косъм; подаръци и трофеи, обложки на албуми и почетни грамоти в рамки. Вещи, пълно е с вещи. Имаш късмет, че още не си се сблъскал с това, Клод. Кариерата на баща ми обхваща три четвърти век и той е запазил абсолютно всеки предмет.

– Колко ще останеш? – И след пауза: – И сама ли ще ходиш?

– Да. Ще ида сама и ще остана, докато ми стане твърде тъжно и неприятно да понасям повече. Знаеш ли, една приятелка предложи просто да изхвърля всичко. Твърдеше, че достатъчно съм направила за него.

Клод прозвуча шокиран:

– Но, естествено, ти няма да направиш това, нали?

– Доста съм уморена вече да превръщам живота на баща си в своя работа – отвърна тя суховато. – Но не, не бих могла да го сторя.

– Убеден съм, че документите и партитурите са ценни. Някоя библиотека ще ги поиска – той помълча известно време. – Може би бих могъл да дойда при теб за няколко дни.

– Мислех, че трябва да бързаш обратно за Швейцария?

– Разполагам с малко време да те посетя, но само ако имам дисциплината да се подготвям за следващите си концерти, докато съм при теб. Трябва да ме принуждаваш да работя. Така или иначе винаги съм искал да видя „На път към Суан“. Баща ти говореше за него много често.

Мариана почувства прилив на радост.

– Ще изчакам и ще ида там, след като свършиш турнето. И ще те бия с камшик, ако не се упражняваш.

– Бих го приел с удоволствие.

Разбраха се, че той ще дойде след последното представление в Балтимор и тя ще го вземе от летището в Олбъни.

– А, Олбъни – въздъхна той.

Мариана подкара към Стокбридж в една ясна пролетна утрин. По-лесно й беше да се завърне в „На път към Суан“, разположен високо на планинския склон и далеч от града, като знаеше, че Клод ще дойде при нея. Винаги се беше чувствала нервна, когато оставаше сама на това отдалечено място. Докато паркираше колата си до стария кадилак на Александър и отключваше къщата, обгърна я вълна на страх и тъга. Тя вкара челото и куфара си в антрето и се разходи из къщата, изучавайки всяка стая от прага й – снимките и картините, и планинския изглед, – сякаш там бе опънато плюшено въже, което й пречеше да влезе по-навътре.

Същия следобед тя посрещна Клод на аерогарата. Прегърнаха се и забързаха към колата. Докато караха през Олбъни, покрай извисяващите се кули на държавните офис сгради, Клод попита:

– Сега, къде по-точно е роден баща ти?

Когато тя му отговори, че няма представа, той остана безмълвен.

– Не сме на поклонническа мисия, скъпи.

Пресякоха реката Хъдзън. Градът свърши и преля в провинциален пейзаж. Клод се възхити на околността – живописните бели дъсчени къщи, църквите, ниските стобори, откритите поля, които се повдигаха постепенно към подстъпите на планината. В далечината се появи връх Грейлок. Град Уилямстаун, обади се той, му се струвал почти толкова добре поддържан, колкото и швейцарско село.

След като зави на юг по национален път номер 7, тя го попита:

– Колко можеш да останеш?

– Не съм сигурен, около седмица, не повече.

Той сложи ръка върху крака й и го погали. Останаха мълчаливи известно време, докато прекосяваха градчетата на Беркшир. Клод забеляза табела за Тангълуд и я попита дали може да го посетят.

– Някога свирила ли си там?

– Разбира се – отвърна тя. Щеше й се вече да са пристигнали в къщата, та да може да притисне тялото си към неговото, да пробие тънката мембрана, която сякаш ги разделяше след две седмици раздяла. – Години свирих в ученическия оркестър, свирех камерна музика и вземах уроци всяко лято, първо с учениците на баща ми. По-късно, както знаеш, отидох да уча при Йанос Старкър в Университета на Индиана.

– О, да, Старкър. Как реагира баща ти, когато реши да станеш ученичка на Старкър? Все ми се струва, че в музикално отношение двамата имат много малко общи неща.

– Баща ми се панира и се раздразни, но в същото време се гордееше, че съм била приета в класа на Старкър – тя млъкна.

– Много често беше такъв – впечатлен, но едновременно с това изпълнен с неприязън, почти като мой конкурент, и всичко това заедно. Трудно откривах начини да го задоволя, да постигна успех. С едната ръка той подсилваше вярата в собствения ми талант, но с другата я порязваше.

Тя се концентрира в пътя пред себе си.

– Когато бях малка, очакваше от мен да посещавам майсторските му класове, но ако се обадех за нещо, дори само за да изразя мнение, което съм го чувала да развива поне хиляда пъти, той рязко ми се опълчваше в това публично обкръжение, за да ме унизи, нищо че повтарях собствените му идеи. Не биваше да си присвоявам дори един ват от неговата светлина под прожекторите. А същевременно ме напъваше за постижения, да градя популярност, но само като наследник на неговия собствен талант.

– С което определено си известна – нежно каза Клод. – Но после спря да свириш.

– Пътувах много, изнасях рецитали и свирех в оркестри. Накрая, през 2002 г., ме сметнаха за достатъчно важна, за да се появя в соло проява тук с Бостънската филхармония, за да свиря концерта на Сен-Санс. Но шест месеца преди концерта трябваше да го отменя. Както можеш да си представиш, това накърни популярността ми.

– Мога да си представя.

– Наистина нямах избор, макар никой да не го вярваше – тя поспря. – Баща ми със сигурност не ми вярваше.

– Какво се случи?

– Не искам да говоря за това. Не още.

В съблекалнята и вечерта на концерта, тъкмо бе нахлузила блестящата си рокля, когато някой почука на вратата. Обърна се и видя, че Зина Падрова наднича вътре с блеснали светло-сини очи.