– Мога ли да дойда вътре, миличка? Преди концерта? – тя вече влизаше в малката стаичка. Пълното й тяло бе облечено в елегантна тъмночервена рокля, скъпоценностите й, изключително ярки, блестяха върху ушите и шията й. Носеше дългото си визоново палто, което захвърли върху стола до вратата.

– Разбира се.

– Дойдох да имам един миг насаме с теб, но няма да стоя дълго. Помня как човек иска да се подготви в главата – тя се чукна по главата и се усмихна. – Ето – и тръгна към Мариана, – помогна ти да затвориш роклята отзад.

– Прекрасно е, че те виждам, Зина; какво те води във Франкфурт? – Мариана пак се обърна към огледалото. Мъчеше се да се наведе, тъй че доста по-ниската от нея Зина да може да достигне закопчалките. Мадам Падрова се огледа из малката стаичка.

– Трябва да взема стола, Маруша, за да те достигна. Знаеш ли – заговори и доверително тя, – никога не съм носила бельо, когато свирех на концерти.

Мариана я погледна изненадано.

– Толкова по-удобно, а и под всичките тия пластове плат в тези огромни рокли кой ли би успял да открие нещо интересно?

– Но не те ли гъделичкаше?

– О, да. Но приятно – тя се усмихна палаво и Мариана се засмя, като отметна назад главата си. Дългите вълни на косата се плъзнаха над рамото и. Щом свърши със задачата си, мадам Падрова отстъпи крачка и се възхити на бронзовата копринена рокля, която блестеше дори тук, на приглушената светлина на съблекалнята.

– Знаеш ли, миличка – продължи тя, – преди много години често ходех в „Бергдорф“, за да пробвам концертни тоалети, и исках стол, който поставях пред тристранните огледала. После, след като вече бях сложила роклята, сядах и си разкрачвах краката колкото се може повече, за да съм сигурна, че челото ще влезе вътре. Веднъж имаше една нова консултантка в магазина, която ме видя в този момент и много възмутено ми каза: „Мадам, тук, в „Бергдорф Гудмън“, не допускаме подобна клиентела“, и изтича да намери управителката. – Мадам Падрова избухна в смях и пощипна Мариана за ръката. – Можеш да си представиш колко беше ядосана шефката, като видя, че става дума за мен. „Глупачка – смъмри тя момичето, – това е голямата руска челистка мадам Зина Падрова. Ти изобщо знаеш ли какво представлява челото?“ Нещастното момиче избухна в сълзи. Беше толкова смешно. Завинаги съм запомнила тази история.

Мариана се усмихна и погледна нервно към часовника на стената. През мръсното, пожълтяло стъкло успя да види, че моментът за излизането й на сцената наближава, чуваше бурните аплодисменти за Антон и оркестъра, докато той завършваше встъпителната част. След малко ще дойде нейният ред. Обърна се към огледалото, за да си среше косата и да нанесе слой червило, което никога не биваше да се слага, преди да се облече роклята.

Мадам Падрова се пресегна за палтото си и тръгна към вратата.

– Сега си тръгвам, Мариана, и ще се върна след това. Приличаш на богиня. Баща ти би бил страшно впечатлен, ако можеше да бъде тук и да те слуша. Давай, скъпа. Ще говорим по-късно.

Вратата се отвори със замах и Антон, в концертен фрак и попиващ с изгладена кърпичка челото си, профуча край мадам Падрова, като й кимна в движение. Подаде ръка на Мариана. Тя взе вилома и лъка, провря се през тясната врата, докато гостенката й се отдръпна, за да й стори място. Минути по-късно диригентът я доведе на сцената и отстъпи назад, когато публиката стана на крака, за да й ръкопляска. Членовете на оркестъра барабаняха с лъковете си по стойките и тропаха с крака.

Мариана премижа срещу яркото сценично осветление и се усмихна, като съвсем леко се поклони, за да не си развали роклята. Обута с високи токчета, тя се отправи към стола си на повдигнатата платформа точно под тази на Антон и спря, за да стисне ръката на концертмайстора и да приеме окуражителното целуване на ръка от страна на Антон, който вече се беше качил на подиума, но и така бе почти колкото нея на височина. След като публиката утихна, тя погледна към него, вдигна лъка и кимна. Антон стартира оркестъра за встъпителните фрази на концерта на Елгар.

Преди Александър имаше един ученик, чаровно момче от Полша на име Стефан, който можеше да забавлява хората, като имитираше изпълнителските особености на всички големи челисти. Беше страхотен имитатор. Баща й често го караше да забавлява учениците му по време на майсторските класове. „Това е доста поучително – беше и обяснил насаме. – Виждаш колко глупаво можеш да изглеждаш на сцената, ако не си мериш жестовете. Цялото това усмихване, смръщване и сключване на вежди, тананикането и размахването на ръце – то отвлича вниманието и е лишено от достойнство. И в случай че си мислиш, че Стефан не ме имитира от страх, трябва да те уверя, че не е такъв случаят. То е, защото аз не съм добър обект и тъй трябва да е и с теб. Човек трябва да контролира изражението на лицето и да ограничи маниерниченето до минимум, за да не дава на такива клоуни материал за работа. Трябва да свириш сдържано, за да може публиката ти да се концентрира върху музиката.“ Мариана добре беше научила този урок.

На сцената тази вечер тя свири без излишества, независимо от изключителната си концентрация. Само с едно кимване към Антон от време на време и с почти непрекъснато затворени очи, тя използваше силата на мускулестите си ръце и гръб, за да извлече мощен звук от вилома. Изпълнението й беше майсторско, нюансирано, чувствено. Когато свърши, доволна от представянето си, тя пусна широка усмивка към слушателите си, като се поклони дълбоко във всички посоки към станалата на крака публика. Антон слезе, за да я прегърне.

Публиката крещеше и подсвиркваше. Това беше наградата й, постигнатата мечта. Да получи такава благодарност и висока оценка, бе зашеметяващо. Но напоследък страдаше от спад в увереността си, че ще стигне до този момент безпроблемно. Колкото повече пътуваше, толкова по-важни бяха концертите, в които я канеха да свири, и толкова повече я завладяваха страхове, освен когато беше с Антон, на когото имаше доверие и чието присъствие на сцената с нея я успокояваше.

В началото тяхната връзка беше обект на безкрайни одумвания. Сега, след пет години, никой друг освен баща й не го беше грижа. Той сякаш се чувстваше изолиран от старото си приятелство с Антон и ревнуваше от Мариана заради нейното възхищение към него. Беше му също така неприятно как тя очевидно го бе изместила на концертния подиум на Антон. За това се чувстваше виновна, но пък баща й вече беше на осемдесет и една. Беше направил достатъчно голяма кариера.

След Елгър и многократното й връщане на сцената по искане на публиката двамата с Антон се оттеглиха за почивката всеки в съблекалнята си. Тя беше свършила. На него му предстоеше Симфония № 3 във фа мажор на Брамс. Тя си сипа висока чаша с ледена вода и разкопча роклята си, макар да не я съблече. После се настани на стола и затвори очи, за да възпроизведе в главата си изпълнението. Щом музиката на сцената се поднови, тя чу, че се чука, и мадам Падрова пак изникна на вратата.

– Може ли? – попита я.

Мариана я покани с жест. С най-топли думи по-възрастната жена я поздрави за превъзходното представяне. После издърпа стол и седна срещу Мариана, колене в колене. Взе ръцете и в своите и се взря в лицето и.

– Идвам да ти кажа нещо, скъпа моя, което може да знаеш или да не знаеш още, но трябва да го научиш и макар да си мислиш, че не е моя работа, аз винаги съм те обичала, още от много малко момиченце, и все още е така. Ти си дъщерята на най-добрата ми приятелка.

Мариана се усмихна топло.

– Да, знам. И аз те чувствам близка.

– Чух по безкрайни руски клюкарски канали, че Антон най-сетне ще доведе жена си в Америка. Наел апартамент за нея и за себе си в Ню Йорк. И чух също, че тя го накарала да обещае, че се отказва от любовната връзка с теб.

Мариана се сепна.

– Нищо не ми е казал за това, Зина. Защо да не ми каже, ако е истина?

Мадам Падрова зарони дребни сълзи от съчувствие.

– Защото, като повечето мъже, той е страхливец, щом стане дума за подобни неща. И защото те обича. Това винаги твърдял. Но е женен от толкова години, а и обича жена си също. Тя е по-стара от теб, макар и не толкова стара като него. Обича и дъщерите си и техните бебета. Няма да я напусне.

– Разбирам – тихо продума Мариана. – Ако е вярно, трябва да ти благодаря, че ми каза.

– Вярно е. Искаш ли да говориш, Маруша?

– Не. Не сега. Не още – тя вдигна очи. – Споменала ли си за това пред баща ми?

– Разбира се, че не. Ти трябва да научиш първа – мадам Падрова си събра нещата и след като я целуна, остави Мариана в слабо осветената стая.

Същата вечер след концерта тя и диригентът присъстваха на приема. В хотелската си стая те опаковаха багажа си. Щяха да прекарат следващите три дни заедно в Италия, да вземат късен нощен полет до Милано. Мариана сгъна бронзовата рокля в куфара си и се преоблече в джинси. Мълчеше, докато Антон бъбреше за Брамс, който тя, потънала в мислите си в съблекалнята, не беше чула. Взеха такси до аерогарата и се отправиха към чакалнята на първа класа. Антон пъхна куфарите им в шкафа за багаж до входа и Мариана, понесла челото, тръгна да търси място, за да се настани. Чу как Антон се смее от сърце, обърна се и го видя да разговаря с някакъв непознат. Мъжът държеше кутия за цигулка. Когато се върна при нея, Антон потъна в стола си и й се усмихна.

– Знаеш ли, човек се чувства като че е в нечий хол из тези летищни клубове. Най-често в тях срещам стари приятели напоследък – други музиканти, идват и си отиват, всички пътуват. Само миналата седмица срещнах на аерогара в Цюрих диригента Бернар Розел и сина му Клод – обещаващ челист, но не толкова добър като моята Маруша. Тези клубове са като малки салони, като зали за камерна музика. Тук трябва да свирим концерти – той се огледа и се разсмя. – И разбира се, никакви пиана.

– Надявам се да не срещаш повече хора днес – каза тя и стана, за да му донесе чай и да си направи пакетче горещ шоколад. Като се върна, постави чашата му на масата между двата стола и избърса с ръка трохите отгоре. После седна до него.

– Антон, Зина Падрова дойде да ми каже, че скоро ще доведеш жена си в Америка. Вярно ли е?

Той я погледна тъжно и сведе олисяващата си глава. Разтрепера се, а когато пак вдигна очи, изглеждаше страшно разстроен.

– Да, ангелче мое, моя Маруша, така е. Тя не биваше да ти казва. Смятах аз да ти го кажа в Италия.

Мариана му повярва.

– Олга искаше дойде отдавна. Кариера и не я държи вече в Москва. И макар децата и внуците да остават там, тя е готова да бъде с мен и да пътува, за да ги посещава. Знаеш, аз остарявам, а тя не толкова по-млада от мен. Време е да се погрижим един за друг. А ти, ти си толкова млада. Не е редно да се грижиш за още един старец.

– Тя много ли ти е ядосана заради мен?

– Ще ми прости, ако приключим, ако наистина скъсаме. Женени сме от много години, повече от четирийсет. Мисля, тя знае колко те обичам. Избра да остане в Москва, когато аз дойдох в Америка. Ще го преживее.

– А аз? – тя започна да плаче, чакайки отговор. Той бавно закима с глава утвърдително. – Да, ангелчето ми, ще се оправиш. Имаш всичко – красота и талант, и страст. Ти си специална жена, Маруша; ще бъдеш обичана. Много обичана.

– Антон, ти си ми дал толкова кураж, вяра в себе си. Как ще я имам без теб?

– Ще я откриеш и тя ще стане твоя собствена – успокои я той. И винаги ще ме имаш в сърцето си и аз теб в моето.

Тя притисна ръката му до сърцето си. Изведнъж той се развесели:

– И само помисли колко щастлив от това ще бъде баща ти.

Двамата седяха така безмълвно, докато се качиха на самолета за Милано.

– Простиха ли ти, че си отменила концерта?