– О, да. Беше преди толкова много години. И след време одумването и спекулациите затихнаха и хората сякаш забравиха, че някога са ме канили да свиря. Спряха да питат дали някога пак ще свиря пред публика.

Минаха по главната улица на Стокбридж и на две мили западно от града свиха наляво към „На път към Суан“. На фона на удължените следобедни сенки светлината се процеждаше през дърветата, а дърветата, които се раззеленяваха няколко седмици по-късно от тези в Сентръл Парк, бяха окичени с бледозелена дантела. Влязоха в дългата незастлана входна алея и подкараха по стръмнината.

Къщата бе разположена, с четирите си тухлени комина, изпружени нагоре като ръце, на едно високо сечище над обширни хълмисти ливади. Дългата пътека от гаража до къщата бе оградена с каменни стени и достолепни кленове. Шарена светлина проблясваше по плочите на покрива.

– Заповядай в двореца на Фелдмън – рече тя, въвеждайки Клод през вратата, – където се прави божествената музика.

Разведе го из стаите. Той искаше да разгледа всичко – всеки стол, всяко легло, всеки рафт за книги, но тя го успокои, че ще има достатъчно време за това. Клод взе една нейна снимка като дете; на нея изглеждаше тъй крехка. После се вгледа в снимката на Пилар и подсвирна.

– Каква красавица!

– Да, красива беше. Едно време.

– Прекарваше ли си страхотно с баща ти, когато беше малка? Когато идваше в Лугано, той винаги беше толкова забавен. Обичаше да ме разсмива. Но само когато не работехме.

Мариана се замисли, преди да отговори.

– Когато бях дете, полудявах от радост, като си дойдеше у дома. Животът ставаше къде по-интересен. Понякога, в събота или през училищните ваканции, се обличах официално и той ме водеше със себе си по лютиерските магазини, на репетициите на разни оркестри или пък на обяд в скъпи ресторанти, или дори при шивача, който му шиеше дрехите. За мен беше истински красавец и всички, които срещнехме, изглеждаха доволни, че го виждат. Чувствах се толкова важна край него.

– Мога да си представя – рече Клод.

– Но той не си идваше често вкъщи, а дори когато беше, нямаше много време за мен.

Когато слънцето слезе зад планините на запад, Мариана заведе Клод в студиото на баща си и извади копията на Сребърния лебед от сейфа, който Александър беше инсталирал. Заради застрахователните изисквания, а и за да защити инструментите от пожар, наводнение или кражба, той бе построил вътрешна стоманена камера в стаята. Тя свали две маслени платна и избута панела на фалшивата стена зад тях. Тежката врата отзад имаше ключалка с комбинация – кодът беше датата на дебютния му рецитал – и тя я отвори. Вътре в климатизирания сейф на кадифени ремъци висяха деветте копия на известния страдивариус. Оригиналът, разбира се, беше в Ню Йорк при „Баум и Фернан“, но тези мълчаливи негови версии, строени в редица като войници, които сякаш чакаха някой да им заповяда „свободно“, бяха все още нейни.

Клод седеше в хола. Едно по едно тя сваляше челата и му ги носеше, като пресичаше многократно пространството помежду им. Нареди копията, както и собствения си Вилом, в кръг – с охлюви, подпрени в дивани и столове, и с щокове, насочени навътре. Настройваше ги едно по едно, а Клод я наблюдаваше. Щеше да го помоли да й посвири на всяко едно от тях.

Оглеждайки окръжността от докосващи се игли, тя изведнъж си спомни една вечеря в Стокбридж, на която бяха поканени двамата с баща й. Разказа на Клод историята.

– След един концерт в Тангълуд заедно отидохме до тази огромна къща на Главната улица, където живееше семейство Търнбул, домакините ни. Те са от много стар род от Ню Ингланд – абсолютно самодоволни. Домакинът носеше кадифен смокинг и изящни копринени мокасини, на които Александър много се възхити. Г-жа Търнбул сервира печено агне и суфле от сладки картофи, а за десерт – нещо, което носеше името „Джинджър Фул“. С гордост ни обясни, че било сладкиш от ранните години на Америка, който семейството й приготвял в продължение на стотици години.

Не мога точно да си спомня защо, но Ричардсън Търнбул започна да говори за семейния парцел в близкото гробище на Стокбридж. Търнбуловци, заяви той с достойнство, били погребани в широка окръжност, като пръстите на краката им били обърнати навътре, нещо като щоковете на челата сега. По този начин, обясни той, в деня на Страшния съд, когато се изправят, те щели да се погледнат в очите, всички Търнбуловци – кръг само за онези, които са достатъчно заслужили да се гледат във вечността и да споделят един произход. Разправяше, че все още имало място за него и жена му, макар че децата им трябвало да започнат нова окръжност. За жалост, двамата с баща ми се смяхме до сълзи, приемайки, че той се шегува. Страшно се смутихме, като разбрахме, че е сериозен.

– Колко оригинално – успя единствено да вметне той.

– Вие, американците ... – рече Клод и се усмихна. Стана от дивана. – Толкова много я величаете тази ваша съвсем кратка история. – Той посочи с ръка към челата и добави: – Това ще остане за утре.

Хвана Мариана за ръката и я поведе обратно по стълбите към стаята, където му бе казала да си остави куфара и виолончелото. Без да чака повече, я вкара в леглото.

ОСМА ГЛАВА

Клод

Онова, което Мариана чувстваше като липса, за Клод бе приятно присъствие. Докато тя го развеждаше из къщата, сякаш можеше да чуе гласа на учителя си. В голямата спалня на закачалката още висяха чифт тиранти. Клод с любов приглади завивката на леглото, като че ли старецът всеки момент можеше да се върне за следобедната си дрямка. На масата в трапезарията почти бе готов да повярва, че маестрото току-що е станал от нея, след като е хапнал от същото задушено и е пил от виното, което двамата с Мариана сега споделяха. Миризмата в антрето, усещането, което оставяха килимът и дъсченият под, текстурата на гипсокартона и пердетата, бяха неща, доскоро принадлежали на Фелдмън, които той сега също притежаваше.

Телефонът звънеше доста рядко и никой не се отбиваше, нито ги посещаваше. Никой не знаеше, че са там. Мариана приготвяше вкусни малки пиршества за двама. Пиеха вино от избата на Александър. За обяд хапваха остатъците, поднесени върху одеяло за пикник в градината, вън до стария празен басейн. Когато времето позволяваше, дремваха заедно на топлото майско слънце.

Клод, който толкова скоро трябваше да си тръгне, я искаше цялата. Искаше я във всяка стая, във всеки ъгъл на къщата. Искаше през тази седмица да погълне всичко, което можеше, от Мариана и от баща й, да сподели, да стане част от легендата на това място и собственика му. Докато той се упражняваше, по негово настояване тя седеше с него и подлагаше на критика свиренето му. Искаше и последната капка, и най-малката частичка от прозрението на своя учител, пренасочено към него чрез собствената му дъщеря.

Всеки следобед тръгваха да скиторят из окъпаните в слънце, сладко уханни земи, изобилстващи на птици, цъфнали люляци и момини сълзи. Оставаше сам единствено когато тя се оттегляше всеки ден в някое далечно кътче на „На път към Суан“, за да не я чува той, и свиреше на своя Вилом. Тогава проверяваше мобилния си телефон, за да види колко обаждания е пропуснал от майка си и от Софи. Не им отговаряше. Не искаше да прекъсват онова, което имаше тук. То скоро щеше да свърши.

Към края на седмицата се обадиха на Мариана от Тангълуд – покана за вечеря в имението на Кусевицки, „вечеря-прелюдия“ за дарителите и спонсорите по случай откриването на сезона. Извиниха се, че я канят тъй късно. Току-що научили, че се е върнала в „На път към Суан“. Като чу за поканата, Клод спомена, че би било забавно да идат на тържеството заедно.

– Кога ще бъде то? – попита я.

– През уикенда, след като си заминеш – тъжно отвърна тя.

– Наистина много жалко. Тъй бих искала да се запознаеш с каймака на Тангълуд.

– Но смяташ ли, че би било удачно да дойда с теб?

– Разбира се. Та ти си Клод Розел, най-изтъкнатият ученик на Фелдмън.

Нима му се подиграваше?

Но Мариана го хвана за ръката.

– Как ми се иска да можеше да дойдеш.

Той се замисли. Всъщност не беше наложително да се връща в Швейцария толкова бързо. В крайна сметка той наистина се упражняваше тук, а и нейните наставления бяха безценни. Може би щеше да срещне хора, които можеха да го ангажират за концерт в Тангълуд. Клод реши да отложи заминаването си. Резервира нов обратен полет до Лугано и си осигури още десет дни в къщата на маестрото. Щеше да се наложи по някакъв начин да обясни това на майка си и Софи.

– Сякаш са ми отложили присъдата – коментира Мариана. – Още десет дни, преди да ми нанижат примката на врата! – радостта й му достави удоволствие. Нищо чудно пък и аз да споделям тази радост, помисли си той. Нима се влюбвам?

На тържеството ги посрещнаха сърдечно. Никой не беше виждал Мариана от месеци. Тя го представяше с думите: „Талантливият ученик на баща ми Клод Розел. Той ми е на гости, за да помогне с документите и ръкописите на Александър. Трябва да направим разбор на това, което ни е оставил. Надявам се някой ден да чуете изпълнение на Клод“.

Те, разбира се, бяха чували за него, а неколцина притежаваха негови записи. Двама от гостите дори бяха присъствали в „Алис Тъли Хол“, когато той свири сонатите на Брамс с пианиста Уилям Розен. Клод беше удовлетворен. Те не само бяха научили за нюйоркския му дебют, но и отдавна бяха чували Фелдмън да говори за „младия си швейцарски последовател“. За негова изненада – Мариана не беше го предупредила – наследяването на Сребърния лебед вече бе станало обществено достояние. Непрекъснато получаваха поздравления – той, за големия си късмет, а тя – за щедростта си. Мариана отговаряше, че този избор – неин и на баща й – е бил абсолютно правилен. „Александър изпитваше ужас да вижда музикалните инструменти заключени. Оставени на паша, казваше той.“

На вечерята седнаха на маса за осмина с някои от ръководителите на Бостънския симфоничен оркестър и на музикалния фестивал. Вдигнаха се тостове в памет на Фелдмън. Казваха, че Александър ще им липсва. Някъде по-нататък някой се пошегува, че без съмнение сега маестрото ги гледа отгоре и роптае против мненията им и качеството на виното. Това беше първата от петдесет последователни години, в която Фелдмън не участваше в събитието, но те твърдяха, че не е забравен и никога няма да бъде забравен. Ще основат стипендия на негово име или пък конкурс за челисти, като се помъчат да извлекат от несравнимата загуба за музикалния свят поне една полза. Очакваха Мариана да остане в тяхната общност, прикрепена към музикалния център. Надяваха се, че Розел ще се върне. С удоволствие ще го посрещнат пак. Клод усети, че е навлязъл в дълбините на една сфера от света, където толкова бе искал да проникне.

На отсрещната страна на масата Мариана сияеше. Клод с удоволствие я наблюдаваше и я слушаше, докато подкачаше и забавляваше мъжете от двете си страни. Те се бореха за вниманието й. Тя се чувстваше у дома сред стари приятели. Един изискан мъж дръпна стола до него и Клод се обърна натам.

– Надявам се, че ще склоните да свирите за нас в Тангълуд, мосю Розел?

– Ще бъде голямо удоволствие за мен – отвърна Клод. – Винаги когато ме поканите.

– Прекрасно е, миличка – каза Клод, – наистина, това, което направи за мен. По толкова много причини съм ти задължен. Нека и аз да сторя нещо за теб. Какво да бъде?