Без колебание тя отговори:

– Върни се при мен след следващото ти турне. Ще отворя „На път към Суан“ за през лятото и можем да бъдем заедно – и му се усмихна – едва доловима усмивка, в която му се стори, че прозира някакво предизвикателство. Тя отпусна дясната си ръка и погали неговата. – Може би трябва да помисля да задържа къщата. За нас.

Изведнъж му стана хладно. Облегна се назад и се загледа в тъмното. Мариана, изглежда, си представяше живот с него, правеше планове за някакво общо бъдеще в Америка, дори след като той беше толкова откровен с нея в Ню Йорк за намеренията си да остане необвързан. Никога не би живял в Америка. Домът му беше в Европа, в Швейцария беше мястото му. Би ли могъл изобщо да си представи живот с Мариана, където и да е било?

Помогна й да излезе от колата и двамата се отправиха към къщата, набързо изкачвайки входните стъпала. Вътре Клод я притегли в хола и я положи върху дивана, където правиха любов на тъмно. След това, объркан, я държа в обятията си, докато тя спеше.

Франсин беше доволна. След като разговаряха минута, тя каза:

– Сега трябва да се върнеш вкъщи, Клод, твърде дълго остана в чужбина. Има неща, които трябва да се решат.

– Какви неща?

– Не мога да ги обсъждам по телефона. Моля те, liebchen, ела си у дома веднага.

– За какви неща говорим?

Тя не продума. Можеше да си я представи – телефонната жица увита около китката й, чаша жасминов чай до нея, отварата, която приемаше следобед в стола си до еркерния прозорец. Може би бродираше или четеше вестник, или пък си лакираше ноктите.

– Наистина прекарах прекрасно в „На път към Суан“, маман. Александър винаги говореше за него толкова въодушевено. Прав е бил. Това е много специално място. Презареждам се с енергия.

– Никога не съм била там – суховато отвърна тя. – Трябва да ми разкажеш за него.

На следващата сутрин потеглиха с колата към Бостън през „Масачузетс търнпайк“. На „Логън“ тя го остави, без да паркира колата. Целуваха се, докато полицаят настойчиво и махаше с ръка да продължава напред и й викаше да потегля. Той я загледа тъжно, когато се отлепи от бордюра. После взе челото и куфара и мина през автоматичните врати на път към вкъщи и към работата си.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Мариана

Мариана се върна в Стокбридж. Беше опаковала багажа си, докато Клод приготвяше своя, и възнамеряваше да се върне в „На път към Суан“ само за да вземе челото си и документите, които беше обещала на Баум, както и да затвори къщата. По радиото слушаше как Мъри Перая свири Impromptus на Шуберт. Страшно й се искаше да се чувства спокойна. Клод й беше обещал да се видят след шест седмици.

Изцедена и самотна, тя приключи задачите си в къщата и реши да прекара нощта в „Ред Лайън Ин“ на главната улица в Стокбридж. Запази си маса за вечеря в седем часа. Това успокояващо старинно местенце с люлеещи се столове по извитите по цялата фасада веранди, с многото комини и старинното си очарование беше любимо на родителите й. Често бяха вечеряли там като семейство.

Регистрира се на рецепцията и влезе в стария асансьор, приличен на кафез за птици, за да се качи до втория етаж. Тапетите в стаята й бяха с цветна щампа в старинен американски стил с червени рози на зелени стебла. Имаше парцалени черги и огнище с две цепеници, поставени на кръст. „Ред Лайън Ин“ се намираше на ъгъла на Главната улица от повече от двеста години. Тук Мариана се чувстваше в безопасност. Съблече се и си напълни ваната. Тя беше дълбока, макар и къса, с лъвски крака и старовремски кранове. Отпусна се в нея, изпъна крака над завития емайлиран ръб и остави водата да капе по пода от пръстите на краката й. И макар горещата уханна вана да успокои тялото й, съзнанието й беше неспокойно. Да разкаже ли на Клод за аферата на майка му с баща й? Защо трябва тя да е приносителят на тази новина, която би го направила нещастен?

Всъщност ето нещо добро, което произлезе от цялото това нещастие. След като Пиетовски я напусна, не и се струваше възможно да се остави отново да се влюби толкова дълбоко. А сега започваше да осъзнава, че Клод я е разбудил. Тялото й вибрираше от живот, влюбваше се.

Мобилният й телефон иззвъня. Изтръска сапунената пяна от пръстите си и го вдигна от трикракото столче до ваната.

– Здравей, любов моя.

– Клод...

– Самолетът ми има закъснение. Все още съм в клуба на „Логън“ и не съм мислил за нищо друго, освен за теб. Вече ми липсваш ужасно. Къде си сега?

– В „Ред Лайън Ин“, във ваната – колко изпълнен с топлота звучеше от това разстояние.

– О, боже – простена той, – а аз съм в чакалнята на аерогара.

– Реших да остана тук и да се насладя на спомена за всеки един миг от времето ни заедно.

– Това аз ще правя пък в самолета...

– Следващия път ще те доведа тук и ще те запозная с любимия сервитьор на баща ми. Той е почти на неговата възраст и ръцете му треперят. Не си поръчвай супа. Купата ще бъде празна, когато стигне до масата – тя замълча. – О, Клод, кога ще те видя пак?

– Няма да чакаме дълго.

– Но кога?

– Веднага щом програмата ми го позволи, любов моя.

След като си казаха довиждане, Мариана излезе от ваната, изсуши се и се вмъкна в леглото с балдахин. Светлината отвън потъваше, когато тя заспа.

Година преди Александър да умре, двамата бяха дошли тук, за да се нахранят в основния салон. Тя придържаше баща си за лакътя, помагайки му да изкачи стъпалата на верандата. Той беше се привел и използваше бастун. Придвижваха се бавно. Беше януари и по главната улица блестеше сняг. Малцина бяха посмели да излязат навън. През последните години, преди Александър да спре да излиза от къщата, посещенията им в „Ред Лайън“ бяха по-скоро спазване на някакъв ритуал, отколкото начин да се нахранят. Александър почти не ядеше. Обичаше да казва, че апетитът му за всичко друго, освен за музика, е напълно изразходван. Въпреки това си поръчаха по питие и споделиха една ранна вечеря, докато персоналът го обгрижваше омаян, сочеше снимката му с автограф, поставена в преддверието, хвалеше го колко добре изглежда и го питаше как прекарва времето си напоследък. Той видимо живна. Изброи им цял списък от ученици и изтъкна от колко отдалеч са дошли, за да седнат в краката му. Назова държавите, от които идваха, концертите, които изнасяха, конкурсите, които печелеха. Келнерите твърдяха, че му завиждат, а келнерките го ласкаеха: „Все още тъй висок и красив, г-н Фелдмън. Все още толкова активен“. И тъй като открай време си беше нарцистичен, Александър се разтапяше от тези коментари. Тя почти не усещаше как той попива енергията от това внимание. В миг спираше да се оплаква от трудностите на старостта, от щетите, нанесени върху самоуважението му, от увреденото си зрение.

– На деветдесет си, татко – казваше му тя. – Естествено, че зрението ти ще отслабва. И моето е увредено, а още нямам четирийсет.

– Направо детенце.

– Само в твоите очи, а както сам признаваш, те не са особено добри – тя чукна чашата си в неговата. – За твое здраве.

– О, Мариана, нямаш представа – нямаш представа дори какво е да си на деветдесет. Сам съм останал от своето поколение, всичките ми приятели са мъртви и скъпата ти майка вече я няма – тук той поспря за по-голям ефект. – Поне ушите са ми останали.

– А те щяха да са още по-добри – скастри го тя, – ако носеше проклетото слухово апаратче за шест хиляди долара, което настояваше да купим.

– Чувам музиката и без него. Какво друго ми е нужно да чуя?

– Ще чуваш онова, което ти казвам.

Той се засмя.

– Да. Ето сега вече имам причина да го изхвърля.

Тези обиди преливаха от нежност и любов. Но невинаги беше така. Преди той често я притискаше и тормозеше. Първо беше казал, че няма да й бъде учител, твърде често го нямало вкъщи. След като реши, че не съществува друг достатъчно добър, я пое. Не можеше да понася, когато критиките към свиренето й, които обилно раздаваше, я разплакваха. Направо побесняваше. Не разбираше ли тя какъв подарък й прави? Не беше ли наясно, че един велик артист трябва да бъде корав? Свидливо раздаваше похвали, но бързаше да критикува всички нейни музикални идеи, които не идваха от него или пък за които се досещаше, че произлизат от Старкър.