В отношенията с публиката си Александър проявяваше невероятен чар и остроумие. На учениците си предлагаше поддръжка, даваше им назаем пари и инструменти, пишеше препоръките им за работа, подготвяше ги за рецитали и често ги канеше в „На път към Суан“ през лятото. Но станеше ли дума за уроци, ставаше строг. Можеше да проявява ужасна жестокост, избухваше като вулкан. Наговаряше всичко, което му минаваше през ума, колкото и да беше гадно и неоправдано. Често го беше дочувала откъм студиото; беше тираничен, рязък и лишен от такт, но винаги, винаги прав. Учениците му го боготворяха, ала и се страхуваха от него; връщаха се отново и отново, от големи разстояния, за да се обучават.

Но той не им беше баща. Решението да стане първокласна солистка било предварително взето вместо нея поради големия й талант, твърдеше Александър, и тя трябваше да носи отговорност за този талант.

„Аз ти дадох този талант – заявяваше той. – Не ми го хвърляй обратно в лицето!“ А веднъж, по време на един особено труден урок, когато бе посмяла да се опълчи срещу съветите му, и беше казал: „Никога не съм те искал. Не исках дете. Не си нищо друго освен албатрос – нещо, от което майка ти имаше нужда“. Това се беше запечатало неизлечимо в съзнанието и.

Един път изявленията му я объркаха тотално. Александър често твърдеше, че жените просто не са талантливи като мъжете – не било предвидено жените да имат голяма кариера в музиката. Нямали нито творческите заложби, нито издръжливостта. Този живот бил твърде труден. Те не можели да бъдат щастливи или удовлетворени, ако нямат съпруг и деца. „Разбира се, ти си по-особен случай – казваше й в заключение. – Ти си моя дъщеря – огледално мое копие. Двамата с теб сме си лика-прилика, от един дол дренки.“

В последните години, когато очите му вече отслабнаха, тя му четеше. Малко от сферата на литературата го интересуваше, но я молеше да му чете новините и страницата за изкуство от „Ню Йорк Таймс“ всеки ден. Двамата се натъжаваха от лошите отзиви за музиканти, които познаваха, а дори и за онези, които им бяха непознати, ако рецензиите бяха достатъчно неприятни, за да породят съчувствие.

„Кои хора биха го направили, Мариана? – казваше Александър раздразнено. – Кой би искал да е музикант? Работиш с години, през цялото си детство, овладяваш един инструмент и се упражняваш всеки ден от живота си, за да ти каже някой тъпанар, че не си добър, или пък че си бил, но вече не си, или че интерпретацията ти на еди-кое си е повърхностна, твърде бърза, твърде бавна, фалшива. Чувстваш се унизен, бесен, но няма какво да сториш. И кой всъщност е бил идиотът, написал въпросната рецензия? Някой, дето преди е писал за спортните рубрики!“ – той буквално плюеше от възмущение. „Ах, каква ужасна работа. Вдигаш си главата над земята само за да стрелят по теб.“

Мариана въздъхна. Той не вярваше в думите си. Достатъчно наясно беше какви награди може да пожъне човек от една успешна музикална кариера.

„Трябва да бъдеш силна – продължаваше той обвинително. Тя забелваше очи. Макар че той самият беше получил само няколко лоши отзива през живота си, спомняше си всяко жило от всеки един от тях, дума по дума – и те продължаваха да го разтрисат дори четирийсет-петдесет години по-късно. – Никога не си била достатъчно силна, миличка. Нямаш самоувереност. Трябваше повече да приличаш на мен. Желязна.“

„Да, трябваше“ – съгласяваше се тя.

„Не знам какво се случи с теб“ – казваше й и кимаше тъжно с глава.

През зимата на 2002 г. отиде сама във Вашингтон, за да свири концерта на Дворжак с Националния симфоничен оркестър, първият и по-голям концерт, откакто Пиетовски се бе върнал при жена си. Макар че баща й и предложи да свири на Лебеда, предпочете вилома. Все по-суеверна, тя следваше непрекъснато усложняващи се ритуали, които й даваха увереност, но пък я караха да се чувства все едно е полудяла. Опаковаше роклята си в три едни и същи торби за химическо чистене, завързани с кадифена панделка; носеше със себе си познати предмети, за да ги постави край леглото си в хотелската стая; ядеше само определени храни в определено време и четеше едни и същи стихове на глас в следобеда преди излизането си на сцена. Бяха и предписали бета-блокери, за да й помогнат да е спокойна, но тя не ги пиеше, защото бе убедена, че ще попречат на концентрацията й и ще я направят по-отнесена.

Сутрешната репетиция във Вашингтон мина добре. Диригентът имаше усет към нейното свирене и й направи комплимент за интерпретацията. Концертната зала беше празна и настроението – отпуснато. Беше свирила Дворжак много пъти. Но в течение на следобеда започна да усеща как губи контрол.

Същата вечер, докато излизаше на сцената с челото в ръка, облечена в смела червена рокля, усети как я заля вълна на световъртеж. Светлините бяха твърде ярки, сцената се люшна пред очите й Беше ужасяващо. Объркана, тя спря и се подпря на инструмента. Членовете на оркестъра се обърнаха да гледат излизането й, а публиката стана на крака да я приветства. Мъчейки се да запази присъствие на духа, тя се отправи директно към стола си, без да се ръкува с концертмайстора и диригента, ужасяващо нарушение на обичая. Дишаше тежко. Диригентът изчака, докато вдигне лъка си, за да му даде знак да започне. След пет минути свирене, тя загуби нишката на музиката и не успя повече да я намери. Беше потънала в пот. Диригентът спря оркестъра и я погледна обезпокоен, като предложи да подхванат музиката отново от някое удобно място. Но тя не чуваше оркестрантите, толкова силно бучаха ушите й. Засрамена и отчаяна, стана, за да напусне сцената, но припадна, докато минаваше покрай цигулковата секция. Някой подхвана виолончелото й, а тя се свлече на пода. Музикалният свят се наелектризира при новината за проваления концерт. Мариана бе спешно откарана в болница, където лекарите не откриха нищо тревожно.

Александър беше в Европа, за нейно голямо облекчение. Тя се върна в Ню Йорк и отиде директно в апартамента на родителите си, защото не бе в състояние да отиде сама в своя. Влезе тихо, остави на пода куфара и челото си и тръгна към стаята на майка си. Пилар лежеше в болничното си легло, по отслабналото й лице играеха бледи слънчеви лъчи, тръбите на кислорода бяха прикачени към нея. Следобедната сестра седеше тихо на един стол близо до леглото, докато Пилар спеше, но щом Мариана влезе в стаята, се изправи и застана до нея.

– Майка ти не се справя добре, Мариана – продума тя. – Все по-объркана става и дишането й не е добро. Радвам се, че се върна у дома – и после напусна стаята.

Мариана придърпа един стол и склони глава към леглото на Пилар. Хвана ръката на майка си, но реакция не последва и тя се разрида.

– Моля те, слушай. Моля те, помогни ми, мамо. Имам нужда от теб – огледа лицето на майка си и заговори още по-припряно. – Изслушай ме. Имам нужда от помощ. Мамо, искам да умра. Татко толкова ще се засрами от мен. Толкова ме е срам, абсолютно се провалих. Опозорих и двама ви.

Пилар отвори очи. Загледа се с празен поглед в дъщеря си, потупа ръката й и пак заспа.

Той я погледна с изгарящ поглед. „Никога, никога!“

„Кажи го три пъти, и ще цитираш „Крал Лир“.“ Но Александър не регистрира препратката и не се засмя.

Дай му половин чаша мартини, помисли си тя, и веднага става сантиментален. Но бедняците не могат да избират. Точно както и майка й, щеше да вземе колкото любов й предлагаха и да се помъчи да повярва. Вдигна чаша към него. Това беше последната им вечеря в ресторанта.

– Радвам се, че те виждам. Изглеждаш добре. Какво ще пиеш?