Тя си поръча коктейл „Сайдкар“. След тишината на Стокбридж отекващата шумотевица на тълпата край бара я блъсна неприятно.

– Съжалявам за Лебеда, Мариана. Току-що идвам от търг, където една цигулка „Амати“ получи рекордна цена. Тези страхотни инструменти непрекъснато си качват стойността.

– Ами, нека се надяваме, че същото ще се случи и с по-новите – тя му подаде папката с документи, описващи всички копия на Лебеда, и двамата обсъдиха стойността и качествата на всяко от тях. След второто питие Баум я прегърна и я попита – нали в крайна сметка бяха стари и близки приятели – дали иска да си легне с него. Не беше първият път, в който я питаше.

– О, за бога, Ханс, та ти се възползваш от едно сираче – тя го отблъсна, разсмяна. – Все едно да спя с чичо си! Интересно, но непрепоръчително.

– Какви скрупули, Мариана – отвърна той раздразнено. – Ти сякаш винаги си харесвала по-стари мъже.

– Върви по дяволите, Ханс – скастри го тя. Управителят ги покани на масата им. Мариана, с широки крачки, като щъркел, тръгна пред търговеца на инструменти. Въведоха ги в полукръгло сепаре, където двамата се отпуснаха върху меки червени кожени възглавници. Сервитьорът ги попита дали искат по още едно; тя отказа. Ханс имаше нещо на ум, виждаше се, затова искаше главата и да е бистра.

– Само вода, моля.

Баум си възвърна достойнството и поръча бутилка „Пулини-Монтраше“. Накрая, след като дълго изучава менюто, рече:

– Знаеш, че имаше разни клюки за баща ти...

– Да?

– За любовните му афери. Не може да не си ги чувала, докато растеше. Той много привличаше жените, беше изключително харизматичен. Беше известен Дон Жуан. Хората все го коментираха, но никой не знаеше каква точно е истината.

– Да, любопитно е, нали ? – тя извърна поглед. – Другите сякаш винаги се интересуват от любовния живот на хората на изкуството, на звездите. Не знам защо го намират за толкова вълнуващо. Ако баща ми беше имал всички връзки, които му приписваха, нямаше изобщо да има време да свири на виолончело. Всичко това бяха неоснователни слухове, които нараняваха майка ми.

– Аз се притеснявах единствено за теб. Ти загуби нещо, което трябваше да бъде твое, Мариана. Как ще осигуриш бъдещето си?

– Имам банковите му сметки, всички притежания и имотите му в Беркшир. Не ме е оставил да бедствам. Ще бъда наред. Ще се върна към преподаването – тя докосна ръката му. – Ханс, това всъщност не е твоя работа. Твоята задача е да продадеш копията.

– Добре. Но моля, кажи, когато решиш да стане моя работа. Ще чакам – Баум направи знак на сервитьора. – Би ли желала да си поръчаш, скъпа?

– Миличка – заяви, като я потупа по ръката, – през целия си живот съм искал само едно нещо за теб.

Мариана стаи дъх. Какво е искал? Дали е успяла, или се е провалила да удовлетвори неговото желание?

– Исках, преди да умра – довърши той, – да ме видиш почетен по начина, по който тази вечер ме почетоха, за да знаеш колко високо съм бил ценен.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Клод

Построена от стомана и стъкло, сградата, в която бе апартаментът на Клод, се извисяваше над каменните постройки на стария Лугано. Клод поздрави портиера, влизайки във фоайето. Взе асансьора до дванайсетия етаж, извади ключа си от кутията на виолончелото и отключи вратата, като остави чантата и шлифера си в антрето. Подпря челото на пианото „Стейнуей“ – върху него бяха натрупани купчини партитури и една кристална чаша, на чието дъно имаше утайка от пресъхнало червено вино – и се почувства доволен, че си е у дома. Беше отсъствал повече от месец.

Стаята грееше на утринното слънце, големият прозорец не беше засенчен. Два стола, заедно с пултовете, стояха край пианото и това му припомни, че в деня, в който тръгна за Бостън, беше свирил трио за пиано. Колко неща се бяха променили оттогава!

Полетът му мина без премеждия и той спа през повечето време, но се чувстваше изтощен. Както беше обещала, Франсин му бе поръчала кола от летище „Малпенса“. Искаше да почине и да си вземе душ, преди да отиде да обядва с родителите си в Монтаньола. Толкова много хора – Мариана, Софи, майка му, баща му, импресариото му, приятелите, концертната му публика – се домогваха до вниманието му. Натоварваха го техните очаквания. Мечтаеше да остане сам.

Пийна малко дегазирана минерална вода от отворената бутилка в хладилника. На мраморния плот до мивката намери бележка от Джина, икономката му, написана на италиански с детски почерк: „Господине, вдигах телефона, докато бях тук, щото той звъни толкова много. Мислех, че сте вие, дето ми се обаждате, но беше госпожица Софи. Баща ви също звъни да каже, че не може да ви види за обяд утре, като пристигнете. Трябва да му се обадите в студиото. Добре дошли у дома“.

Той въздъхна раздразнен. Франсин ще бъде сама вкъщи. Довлачи куфара си в спалнята и изсипа съдържанието му на пода. Леглото беше безупречно оправено, завивката – гладка като стъкло. Полегна.

Колкото и да се стараеше да поддържа интерес към живота на околните, Клод често ги забравяше, когато те не присъстваха. Осъзнаваше, че това е недостатък, но трудно можеше да го поправи. Когато беше сам, в главата му присъстваше само музиката, техниката на виолончелото и изискванията на най-належащите пътувания и изпълнения. С челото той живееше най-пълноценния си живот. Може би защото беше единствено дете и родителите му не бяха млади, то беше най-близкият му приятел. Беше започнал отрано и толкова бързо потъна в изучаването на музиката, та знаеше, че сигурно е изпуснал някои други страни от младостта си. Каквито и да са причините, поради които един млад човек избира музиката и тя става доживотната му страст, докато други искат да се освободят от нея, призванието на Клод беше ясно още от петгодишна възраст. През всичките години от детството си, когато наградите му бяха лични – безбожни часове на упражнения сам в стаята, – той никога не бе пожелал да е на друго място, никога не погледна часовника, освен за да се увери, че е оставил достатъчно време за домашните си и скучните задължения за училището.

Това бяха ценните за него часове и усилията му се възнаграждаваха с всяко следващо усъвършенстване в свиренето. Другите момчета вкарваха голове, сервираха асове, спускаха се със ски по Алпите или се изявяваха в училище. Клод живееше за челото, за уроците, за шанса да свири камерна музика в консерваторията и да седи на първия пулт в оркестъра. Той пътуваше из Лугано с инструмента през рамо, чуваше в главата си музика, упражняваше фрази върху крака си, докато седеше в автобуса или ферибота, във влака или трамвая. Тъй като беше красив и с открит характер, никога не му липсваха приятели, макар да имаше малко време за тях, освен ако и те не бяха музиканти. Заедно бъбреха глупости, слушаха плочи, анализираха представления и обсъждаха техники по начина, по който другите момчета говореха за футболни мачове.

След като започна да свири на сцена, наградите му станаха по-осезаеми: вниманието и аплодисментите, парите и вълнението от пътуванията, началото на кариера и способността му да вълнува хората с изпълнението си. Но интересът му към хората стигаше дотук.

Защо почувства облекчение, когато се сбогува с Мариана? Реши, че не е, защото искаше да я напусне, а защото беше готов да се върне на работа. Не беше свикнал с интимности. С всяка изминала година програмата му ставаше все по-пълна. И с разрастване на кариерата му се увеличаваха и очакванията му от себе си, и увереността, че в живота му няма място за партньор. От самото начало беше заявил това на Софи. Тя може би не му бе повярвала и го чакаше търпеливо да промени мнението си. Никога не беше го упрекнала, но той започна да се притеснява, че може да я нарани. Перспективата за сълзи, укори, обяснения беше доста досадна. При следващото им виждане ще трябва да си поговорят за това. С Мариана щеше да е много внимателен. Каквато и да беше силата на настоящите му чувства, той предполагаше, че до голяма степен те са свързани със секса.

Телефонът му звънна. Провери кой е, беше баща му. Трябваше да вдигне. Облегна се на възглавницата и отговори.

– Татко?

– Клод. Добре дошъл.

– Прекрасно е, че пак съм вкъщи. Ти кога се върна в Лугано?

– Вчера. Винаги е приятно да се върнеш тук.

– Получих съобщението ти за обяда и съжалявам, че не можеш да дойдеш.

– Да, чаках го с нетърпение – рече Бернар, – но в Консерваторията има едно събрание, което се боя, че не бива да изпусна. Може би утре вечеря? Каква е твоята програма?

– Изненадах се, че си тук. Маман ми каза, че си бил зает във Виена.

– Дойдох си в Лугано, за да отпразнуваме заедно Сребърния лебед. Не е ли невероятно?

Клод се протегна.

– Абсолютно! Едва мога да мисля за нещо друго.

– Трябва да призная, че новината ме свари напълно неподготвен – продължи Бернар. – Майка ти често е споменавала, че Александър може един ден да ти даде челото – тя не изглежда изненадана като мен. При всички случаи новината е прекрасна, струваше си да пътувам, за да я отпразнуваме.

– Благодаря. Направо беше върхът да свиря на Лебеда на дебютния си концерт в Ню Йорк.

– Чух за големия ти успех там. Майка ти ми изпрати отзивите.

– Да, турнето мина добре, макар че съм много уморен. Да вечеряме заедно довечера, татко?

– Утре ще стане, така са ми казали. Маман ме предупреди, че тази вечер си със Софи.

Клод се обърка. Не си беше правил среща със Софи. Дори не беше възнамерявал още да й се обажда.

– Добре, до утре.

– Майка ти има грижа за всичко.

– Да, винаги е така – рече Клод. Чувстваше се раздразнен. Бернар затвори.

Клод взе душ и се обръсна. Отново се облече – най-сетне с дрехи от гардероба си, а не от куфара – и взе асансьора за подземния гараж. В затъмненото пространство сребристото му „Порше тарга“ го очакваше. Той запали с тихо прищракване, отвори люка отгоре и даде на скорост. Гаражната врата зад него се затвори и той примижа, моментно заслепен от обедното слънце. Сложи си слънчевите очила, форсира двигателя и забуча по стръмните склонове на Монтаньола.