– Сигурно си уморен, шери.

– Да, няма да стоя дълго днес. Имам нужда да спя.

Тя го дръпна в къщата.

– Наистина, Клод, много ти е претоварена програмата. Трябва да освободиш време за почивка.

Въздържа се да й припомни, че тя беше тази, която уговори днешната среща и му попречи да си легне директно в леглото. На кръглата маса в дневната беше наредила кана с кафе с две порцеланови чаши и най-различни сладкиши: pain au chocolat, кроасани със сладко, резени сирена.

– Тъй като си бил цяла нощ във въздуха – рече Франсин, – реших, че сигурно би предпочел закуска вместо обяд.

– Чудесно – той се усмихна. – Мечтаех си за хубаво кафе.

Изведнъж той се трогна от вниманието на майка си и се отпусна с благодарност в мекия стол край прозореца. Тя знаеше как обича кафето си – колко захар и колко кафе – и шоколадовите кифлички бяха топли.

Докато се хранеха, тя го разпитваше за американското му турне, за това какво мисли за концертите, за градовете, които бе посетил, хората, които бе срещал. Гордостта й от постиженията му беше толкова очевидна, че той почувства срам, че й е раздразнен, въпреки това предпочиташе тя да си има по-богат собствен живот. Щеше му се кариерата й да бе във възход, както неговата и на баща му. Разговаряха за Сребърния лебед, за благодарността им към Фелдмън, за това след колко време ще започне реставрацията му и кога той ще се върне в Ню Йорк, за да донесе инструмента вкъщи.

– А Мариана? – попита тя накрая.

– Тя беше много мила с мен. Нали помниш, представи ме на управата в Тангълуд и Бостънския симфоничен оркестър.

Слънчевата светлина се изсипваше през прозорците и топлеше скута му.

– Да, пак добър късмет – тя му сипа още кафе. – Но като ученик на Фелдмън ти тъй или иначе щеше да влезеш в полезрението им.

– Може би. Но не толкова бързо – Клод не виждаше особен смисъл да продължава разговора за Мариана. Нещо в нея очевидно дразнеше майка му, толкова беше ясно. Тя му предложи плодове и ядки. Той обели една ябълка и й предложи парче.

– Клод, знаеш, че те чакам, за да говорим.

– Да, знам, но нямам идея защо. Какво те притеснява? Откакто настоя спешно да се върна вкъщи, все съм нервен. Наред ли си? А татко?

Впрочем не беше вярно, че чак толкова се притеснява, но сметна, че така е най-добре да каже. Майка му често драматизираше. Сега тя допря пръстите на двете си ръце в колибка.

– Всъщност би трябвало Софи да е тази, която да ти съобщи новината. Реших, че не е моя работа, просто трябва да ти кажа да идеш и веднага да се видиш с нея.

– О, боже, да не си е намерила друг приятел? – пошегува се той. – Някой, дето си седи в Лугано през цялото време и се грижи за нея?

– Не ставай глупав. Не се шегувам.

– Да не се е прехвърлила на работа в друга държава? Може би в Китай? – усети, че това би било добра новина.

– Стига, Клод, сериозно е. Тя ми се обади, доста разстроена, когато не беше те чула повече от две седмици. Казах й, че си в Тангълуд и уреждаш бъдещите си концерти и че ще се върнеш скоро у дома. Не споменах, че си там с друга жена.

– Защо не? – Той пийна кафе и погледна майка си над чашата. – Мариана едва ли може да мине за „друга жена“.

– Посъветвах я да почака, докато се върнеш, за да проведете разговора. Помислих, че така ще е най-добре...

– Какъв разговор?

– Слушай, миличък... – тя сви устни, – мъча се да стоя далеч от личния ти живот, както е било винаги. Затова ще оставя Софи сама да разговаря с теб, но сега нямаш много дни, останали за дома. А ще е нужно за доста неща да размишляваш. Трябва да й се обадиш веднага.

Кога, зачуди се той, се бе опитвала майка му да стои далеч от личния му живот? Изгледа я. На ярката утринна светлина тя изглеждаше изтощена, цялото й лице беше в бръчки.

– Ще се обадиш ли?

Опита се отново да я предизвика.

– Наистина ли трябва? Разбирам, че вече си уредила двамата да вечеряме заедно тази вечер. И резервация ли си ни направила?

– Не ставай смешен. Просто казах на баща ти, че няма да вечеряме с теб довечера, защото ще се виждаш със Софи. Не съм й се обаждала. Това е твоя работа.

Клод сви рамене. Стана да си върви и прегърна Франсин.

– Ок, маман, ти печелиш. Ще й се обадя, докато пътувам за вкъщи. Винаги правя това, което ти искаш.

Тя го изпрати до вратата и го гледа, докато той притичваше надолу по стълбите и после се качваше в поршето.

– Благодаря за прекрасната закуска – извика й и й помаха. Запали двигателя и замина.

От колата се обади в офиса на Софи. Отговори секретарката й и след миг го свърза. Представяше си я пред работната маса в красивата стара сграда с витражи с изглед към езерото, с книгите за изкуство и каталозите по рафтовете, с акварелите и маслените платна по стените. Гърбът на старинния й стол, добре знаеше, се издигаше чак до главата й.

– Да, Софи фон Ауер на телефона.

– Клод е. Току-що се връщам. Имаш ли малко време сега? Научих от майка ми, че нещо трябва да ми казваш.

– Добре дошъл вкъщи – рече тя с делови тон. – Да, очаквах да те чуя днес. Къде се намираш?

– Тъкмо пристигам на паркинга пред музея.

– Ще питам Тая какви срещи имам. Надявам се, че ще мога да те видя.

След десет минути, полузадрямал, той чу тракането на високите й токчета, които приближаваха към колата. Тя ходеше енергично, облечена в шикозен сив костюм, и носеше куфарче за документи. С тъмнорусата си коса, вдигната на кок, имаше вид на типичната жена с професия. Вмъкна се в колата, обърна главата му към себе си и го целуна по устните.

– Колко време имаме? – попита той и завъртя ключа.

– Свърших за днес. Внезапно силно главоболие – усмихна му се.

– Тогава може би Гандрия?

– Защо не? Следобедът е прекрасен.

Той веднага съжали, че е предложил селцето край езерото. Това беше мястото на първата им свалка преди две години и за нея то би имало сантиментални спомени. В онази вечер, след вечеря в хотел „Моосман“ на ръба на езерото, той й предложи да преспят там. Софи го погледна над чашата с еспресо и каза: „Да, защо не?“. Беше го впечатлила с откритата си, неподправена сексуалност, с начина, по който се съблече и сгъна дрехите си на стола до леглото, как не направи въпрос от детайлите по прелъстяването, лекото засичане на дъха й, когато свърши, и това как след секса стана да си измие зъбите. Забеляза, че предварително си беше взела четката за зъби.

Сега тя извади от куфарчето шалче и го върза на главата си. Сложи си очилата и си закопча колана. Клод се отправи на изток. Вятърът и бученето на двигателя правеха разговора невъзможен. Той пак се зачуди дали не са й предложили нова работа в някой друг град или държава. Това би било нелош начин да приключат с връзката си. Като имаше предвид неочакваната поява на Мариана в живота му, моментът наистина му се струваше много подходящ за това.

Пътят следваше извивките на планината, като ту излизаше на ярко слънце, ту попадаше в сянка. В Гандрия паркираха отстрани на шосето и се спуснаха към езерото по стръмните каменни стъпала, които пресичаха старото село.

Седяха на сянка на терасата на кафенето, празна в средата на следобеда. Една гребна лодка, завързана за железните перила на терасата, се блъскаше в мокрите камъни под тях. Над тях селото се беше вкопчило в скалата. Клод я потупа по ръката. Той отново се почувства уморен, а виното му бе замаяло главата.

– Колко време ли? Другата седмица тръгвам на турне. Първо Франция, после Германия.

– Чух, че са ти дали невероятния страдивариус. Огромна чест е, че Александър Фелдмън ти е оставил инструмента си. Радвам се заради теб. Кога ще мога да го видя?

Той отпъди с ръка една муха.

– И аз самият още не мога да повярвам. Невероятен късмет. Знаеш ли, още не съм го взел при себе си. Известният манхатънски лютиер – Пиер Фернан, онзи, за когото ти споменавах, ще го реставрира, работа, която е обещал на мосю Фелдмън, че лично ще извърши. Инструментът не е бил пипан с години и няма да вляза във владение, докато това не приключи.

С характерната си прямота, тя го запита:

– Трудно ли беше с дъщеря му?

– Какво искаш да кажеш?