Софи счупи на две една багета и му подаде половината.

– Майка ти спомена, че тя не е много доволна от този подарък.

Сега той разбра, че маман не е спазила обещанието си.

– Да, трудно беше. Затова останах – излъга той.

Софи се усмихна. Не за пръв път забелязваше каква е усмивката й. Тя се усмихваше със затворена уста, без да показва зъби – нещо, което в Европа се приемаше за добри маниери. За разлика от това, в Америка човек виждаше всичките зъби, та дори дупките и пломбите на хората, когато се смееха.

– Не те виня. Проявил си добрина, като си останал. Но се оказа неблагоприятно за теб да те няма толкова дълго. Сега това усложнява нещата.

– А, да, твоите новини. Майка ми спомена, че имаш новини.

Една моторница включи двигателя си на пристана на съседното кафене. Разнесе се силен тътен, плисък и песен от радиото на лодката. Тя почака, докато шумът затихне.

– Бременна съм с нашето дете почти в деветата седмица.

Клод се приведе напред и дъхът му секна.

– Вече от месец знам. Можех да ти кажа, докато беше в Америка, но ми изглеждаше по-добре да почакам. Тъй се беше съсредоточил върху концертите си. И не исках да ти казвам по телефона. Все едно, ти престана да се обаждаш.

Той я зяпаше, загубил дар слово. Остави чашата с вино и отпи от водата. Софи го наблюдаваше с неутрално изражение.

– Съобщила ли си на родителите си? – едва успя да отрони той.

– Естествено, че не, те ще изпаднат в ужас. Така или иначе смятах, че първи ти трябва да разбереш.

– Много ли ще бъдат шокирани? Възможно ли е да си мислят, че никога не си спала с никого? Господи, та ти си на трийсет години!

Тя се усмихна.

– Изобщо не става дума за това. Просто те със сигурност са се надявали, че ще имам достатъчно мозък да не забременея, преди да се омъжа. Това е, което ще ги разочарова. Ще сметнат, че съм проявила безотговорност.

Клод се загледа в езерото. Къщите от отсрещната страна се къпеха в следобедното слънце. Заля го вълна на невероятна умора. Това изобщо не беше новината, която очакваше.

– Убедена ли си, че искаш това дете?

– Нашето дете – поправи го тя.

– Готова съм – потвърди с трезв тон. – Сигурна съм, че ще го задържа. В крайна сметка аз съм католичка.

Той мълчеше, мъчеше се да намери нещо да каже. Щеше му се да възкликне: „Как, за бога, двама възрастни хора като нас позволиха това да се случи?“. Накрая я попита какво е казала на майка му.

– Казах й истината – рече Софи. – Когато ти реши да останеш в Америка, я попитах как да се свържа с теб по телефона. Тя нямаше друг номер, а ти не вдигаше мобилния си. Обаждах се много пъти.

Сервитьорът приближи. Клод го отпрати с жест.

– Майка ти видя, че съм разтревожена, и ме покани на обяд. Боях се, че си срещнал някого в Америка. Знам колко абсурдно звучи това, но бях в такова състояние...

Той я хвана за ръката.

– Естествено, че ще е така – не му се искаше да разпитва за реакцията на майка му. Отчаяно му се искаше тя да не знае.

– Наясно съм, че не е моментът – гласът й потрепери. – Не е подходящ момент да ти съобщя новината – нашата новина. Скоро пак ще тръгнеш на път, уморен си и имаш да подготвяш концерти. Но всъщност нямам избор. Надявах се, че ще имаме повече време заедно – тя отдръпна ръката си от неговата и се стегна. – При всички случаи, Клод, трябва да знам дали ще се женим. Ако ще го правим, бих предпочела да е бързо, по очевидни причини.

Сякаш уловен в капан, на Клод му се прииска да избяга, да обърне масата и да затича нагоре по стълбите. Беше на трийсет и пет, на път да изгради международна кариера, с огромни възможности и ангажименти пред себе си – не желаеше нито да се жени, нито да има деца. Чувствата му към Софи не се бяха променили или пък нараснали от момента, в който я беше срещнал. С нея си прекарваше добре, но винаги е бил много ясен. Брак, бащинство? Не, не, и в двете ще се провали. Трябваше му време много прецизно да подбере думите си. Седнал насреща й, той се надяваше, че успява да прикрие бурните си емоции.

Пое дълбоко въздух. Изпи последната глътка от чашата си. Знаеше, че е посрещнал новината, без да прояви радостта, която се предполагаше. Заговори тихо.

– Ти си имала време да свикнеш с това, да анализираш възможностите си, съвестта си и да решиш как го приемаш и какво искаш да направиш. Но аз не съм. Това идва като огромна изненада за мен. Не мога още да го осъзная. Нямам време да го осъзная. Все едно – ти си избрала своя път. Но аз трябва да подготвя концертите си. Трябва да запазя концентрация – само за още няколко седмици.

– И после? – додаде тя с блеснали от сълзи очи.

– Ще довърша турнето си и тогава ще намерим разрешение.

– Доколкото те разбирам, Клод, мой е изборът дали да родя това дете. Не очаквам нищо от теб, само се надявам да се оженим, заради детето и защото те обичам.

Досега никога не го беше казвала. Отчаян, той я гледаше как отпива от виното си.

– Засега, Софи – каза той и се опита да се усмихне, – нямам какво повече да кажа.

Пресегна се и взе чашата й. С една глътка я изпразни. После извика сервитьора и плати.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана

Първите дни на лятото бяха горещи. Клод беше заминал преди седмици и Мариана се чувстваше неспокойна, не я свърташе. Непрекъснато мислеше за него и се чудеше защо не се обажда, вманиачено проверяваше съобщенията си. Понякога имаше чувството, че едва диша, друг път пък избухваше в сълзи. Тъй като се надяваше да се види с него в Европа след турнето му, всеки ден проверяваше цената на самолетните билети до Швейцария на компютъра си. Откакто й звънна, за да я успокои, че жив и здрав е пристигнал в Милано, не се беше обаждал. Знаеше, че пътува във Франция, Германия и Холандия, и се мъчеше да си спомни програмата му. Но мълчанието му я измъчваше. Той не отговаряше на съобщенията й. Сякаш беше напуснал тази планета.

Мариана се помъчи да убеди себе си, че липсата на реакция не означава повече от това, което баща й навремето твърдеше, когато самият той пътуваше. Но после се сети какво в действителност бе прикривало то и безпокойството и се удвои. Защо не и отговаря?

Накрая, макар че ругаеше себе си, че се е предала, тя прегледа стария телефонен тефтер на Александър и откри номера на Франсин Розел в Монтаньола. Набра я. Докато звънеше, осъзна, че й трябва някакво извинение. Франсин отговори „Ало, ало?“ и Мариана с рязък, делови тон заговори:

– Здравейте, мадам Розел, обажда се Мариана Фелдмън. Звъня ви от Ню Йорк. Трябва да обсъдя с Клод нещо, свързано с концерта в Тангълуд. Можете ли да ми кажете къде да го намеря?

Тя осъзна, че беше подходила съвсем директно. Едва имаше воля да разговаря с тази жена. Франсин обаче се показа добронамерена.

– Как я караш, мила моя?

Мариана се насили да прозвучи сърдечно. След като размениха любезности, тя отново попита за Клод. Знае ли майка му къде се намира?

– Не съм съвсем сигурна къде точно е днес, но винаги можеш да му звъннеш на мобилния телефон. Аз говорих с него сутринта. Отиваше към аерогарата в Берлин.

Тя почувства как у нея се надига гняв. Така – значи Клод отговаряше на телефона си.

– Не сме се чували, откакто той напусна Америка. Две седмици – почти три. Добре ли върви турнето му?

– А, в такъв случай не си чула новината – весело се обади Франсин. – Разбира се, той би искал да знаеш, че двамата със Софи, приятелката му, решиха да се оженят. Всички тук сме много развълнувани. Тя е прекрасно младо същество.

– Извинете, кой?

– Софи фон Ауер. Двамата са заедно от доста време. Когато той се върна от Америка, се сгодиха.

Ножът, който вече бе пробол сърцето й, се завъртя по-надълбоко. Мариана затвори очи. След миг вече беше в състояние да каже:

– Какво хубава новина, мадам Розел. Радвам се за тях. Кога ще бъде сватбата?

– Съвсем скоро. Веднага щом той намери време. Софи, разбира се, трябва да се справи с цялото планиране, поради невъзможната програма на Клод. Убедена съм, че ще ти се обади, но ще му предам, че си звъняла. Както можеш да си представиш, той беше изключително зает.

Мариана се насили да прозвучи сърдечно:

– Да, чудесно мога да си го представя. Благодаря и поздравления – на съпруга ви също.

Казаха си довиждане и затвориха.

Мариана се бе опитвала да не се залъгва. Опасността, която една любов с Клод би представлявала, й беше съвсем ясна още от самото начало. Дори само силата на желанието и бе достатъчно предупреждение, че нещо вулканично се е запалило в нея. Трябваше да вини единствено безотговорното си поведение. Предварително бе имала пълна информация, след като бе прочела писмото на Александър, за възможните усложнения: дългата любовна връзка на майка му с баща й, дарението на страдивариуса и простия факт, че Клод живее в Швейцария. Наоколо й бе гъмжало от малки предупредителни сигнали, въпреки това тя се втурна в дълбоките засмукващи води задъхана и амбицирана.

Не и беше за пръв път. Обектът на най-първата й любов, един напет латвийски двайсет и три годишен челист, който учеше при Александър, я водеше в апартамента си след ежеседмичните си уроци, за да я освободи от девствеността й. Тя току-що бе навършила петнайсет. Макар и решен да успее, той се бе провалил и след като стана ясно, че е твърде млада и уплашена, я заряза. И не стига, че я нарани и обиди, ами я потупа по главата и я нарече „детко“, когато следващият път дойде на урок. Тя го изчака да влезе в антрето, после се разрида в стаята си и си запуши ушите, за да не го чува как свири, макар че още си спомняше как гласът на Александър крещи: „Иван, тази фраза е вулгарна. Не можеш ли с повече чувство? Звучиш като циганин.“

Александър разпали у нея пламъците на недоверието, които Пилар беше запалила. Изнасяше й лекции за това как мъжете неминуемо изневеряват. Мъжете действат прибързано и плиткоумно. Те искат едно-единствено нещо и след като им го дадеш, си тръгват. И да не им дадеш онова, което очакват, пак ще си тръгнат. Мъжете, казваше и той, не са способни на вярност. Не им е в природата. Тях ги е грижа единствено за хубав секс и успешна кариера. Посланието на Александър трябваше да й подскаже за собственото му поведение. Но това, за което сега знаеше, че е било самоописание, навремето й се струваха мъдри и защитни думи, чиято цел беше да я предупредят. Чак по-късно, когато хората прецениха, че тя е достатъчно голяма, за да чуе слуховете и да хвърлят светлина върху клюките за женкарската същност на баща й, тя осъзна, че самият той е един от тези копелета, за които я предупреждаваше. Познавал е добре типажа.

На следващата сутрин тя вдигна телефона и се обади в „Баум и Фернан“. Когато секретарката я свърза, каза: