– Ханс, Мариана е. Помниш ли предложението, което ми отправи в „Бела Роса“?

– Кое от всичките? Мисля, че направих няколко?

– Предложението ти да ми помогнеш.

– Да.

– Обаждам се да ти кажа, че Сребърния лебед току-що отново стана твой проблем. Искам си го обратно. Той е при теб.

– Не искам Розел да получи Лебеда – заяви.

– Не съм шокиран да чуя това – той си играеше с една писалка върху бюрото.

– Баща ми ме излъга. Беше ми обещал Лебеда.

Баум остана замислен.

– И какво по-точно имаш предвид?

– Искам да продадеш челото. Изнеси го извън страната. Продай го на първия, който ще се съгласи да го крие в продължение на няколко години. Можеш да кажеш, че е бил откраднат.

– Клод Розел наистина притежава инструмента, скъпа моя.

– Притежанието е девет десети от закона, а челото се намира тук, в магазина ти.

Баум я изгледа.

– Много е рисковано. Това, за което ме молиш, си е направо престъпление.

Мариана знаеше, че на него много вероятно му е хрумвала същата идея. Беше обръщала внимание на разговорите в магазина му, когато идваше тук с баща си. Баум не беше изградил нито богатството си, нито репутацията си единствено с помощта на честността си. Беше го чувала да говори за избягване на данъци, за незаконни транзакции и измами при надценяване на стойността – естествено, те винаги се отнасяха до другите търговци, – за фиктивни родословия и неточно идентифицирани инструменти, но никога и буквално за кражба.

– Интересуваш ли се, Ханс?

Той се облегна на стола, като притисна връхчетата на пръстите си едно в друго.

– Както можеш да си представиш, Мариана, много колекционери и челисти – и професионалисти, и аматьори – биха желали да притежават това виолончело. То е рядък шедьовър. Изключително малко инструменти могат да се сравнят с него. Стойността му е дори още по-висока, защото Александър Фелдмън го е притежавал и е свирил на него. Баща ти ми поръча да намеря най-високата цена. Той вярваше, че ще има някоя фондация или частен колекционер в Азия или Казахстан, или пък някое подобно място.

– И ти намери ли?

– Да, открих подобен клиент. Този човек от няколко години възнамерява да купи Лебеда и всичките му копия след смъртта на баща ти, може би само без вилома. Това беше сделка, свършен факт, така мислехме, тъй като Александър ни даде да го разберем така.

– Ханс, взел ли си авансово пари от този човек?

– За жалост, да. Имахме споразумение с твоя баща, още когато за първи път му заех парите, за да купи Лебеда, години преди ти да се родиш. Споразумяхме се аз да получа още пари или от продажбата на челото, или от наследството му, след като умре. За зла беда не сложихме нищо на хартия. Предполагах, че ще уважи нашето споразумение, тъй като аз му дадох възможността да купи виолончелото в момент, когато нямаше никакъв кредит.

– Тъй че той и теб е предал...

Баум не реагира. Тя настоя:

– Ами ако го беше оставил на мен и аз решах да го задържа, да не го продавам?

– Уверяваше ме, че в такъв случай ще бъда обезщетен от наследството му. Но когато ти се отказа от солова кариера през 2002 г., баща ти дойде да ме види. Каза, че е променил завещанието си. Щял да ти остави челото, при условие че аз го продам за теб и гарантирам финансовата ти сигурност. Тъй като ти вече не концертираше, не виждаше нужда да задържиш Лебеда. Той вярваше, че на него трябва да се свири.

– И какви условия ти предложи? – попита тя с нарастващ гняв.

– Трийсет процента.

Беше сигурна, че я лъже.

– Ти видя ли завещанието?

– Не, разбира се, не съм молил за това. Мислех, че имаме джентълменско споразумение. Бяхме стари приятели. Тогава взех големи суми в заем срещу бъдещото обещание, за да разширя магазина и бизнеса си.

– И сега си ядосан?

– Не мога да си изплатя дълга.

Тя скръсти крака. Почуди се за миг дали да не го убеди да се включи в нейната вендета и какво би поискал той в замяна.

– А клиентът ти? Той иска ли все още виолончелото?

– Той знае, че то не е мое и не мога да му го продам, Мариана. И не се интересува от кражби. Твърде късно е, решихме и двамата миналата седмица, когато най-сетне разбрахме, че Лебеда е оставен на Розел.

– Какво ще правиш сега? – попита тя.

– Нямам представа.

– Баща ми не се е проявил като почтен джентълмен, който държи на думата си – рече тя и се надигна да си върви.

Баум отвърна с горчивина в гласа.

– Боя се, че е така.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Клод

Шестнайсет дни по-късно, в Амстердам, Клод приключи последното си концертно изпълнение от турнето. След като веднъж бе започнало, не му беше трудно да изхвърли всичко останало от съзнанието си. Съсредоточи се върху репертоара, който трябваше да свири, самолетите, които трябваше да хваща, диригентите, на които трябваше да угажда, и прането, което трябваше всяка вечер да пере в мивката на хотелската си стая.

Изтегнат върху леглото си в амстердамския „Софител Гранд“, той закусваше и се мъчеше да разбере нещо от рецензиите в холандския сутрешен вестник, донесен му заедно с таблата с храната. Погледна часовника – шест часа. Искаше му се – внезапно и много спешно – да чуе гласа на Мариана. В Ню Йорк беше полунощ или пък един. Никога не смогваше да запомни времевата разлика. Отвори телефона си, намери номера и го набра. След четири позвънявания се включи автоматичният секретар. Тя може би спеше или все още беше на някое следконцертно парти – обезпокоителна мисъл – навън с някой друг.

– Мариана – каза той на машината, – Клод е. Току-що свърших турнето си. Обаждам се от Амстердам. Къде си и как мога да се свържа с теб?

След малко я чу да вдига телефона.

– Ужасно ми липсваше – продължи въпреки мълчанието отсреща, – съжалявам, че не се обадих досега.

– Клод, о, Клод, най-сетне – прошепна тя. – Бях изпаднала в потрес. Защо не ми се обаждаше?

– Съжалявам. Надявах се, че не се безпокоиш. Знаеш как е на турне, как губиш представа за дните, седмиците. Как не можеш да мислиш за друго, освен за следващия полет, за следващия концерт – той млъкна, осъзнавайки, че ще трябва да даде някаква по-сериозна причина за невниманието си. – Толкова често си мислех за теб, скъпа, което, за жалост, оказваше неблагоприятно влияние върху изпълнението ми.

– Получи ли съобщенията ми?

– Чак днес – излъга той, – когато проверих мобилния си телефон.

Тя направи дълга пауза.

– Безпокоях се, разбира се, че се безпокоях. Тъжно ми беше, че не чувам гласа ти – и пак замлъкна. – А също трябваше да разговарям с теб за датата в Тангълуд. И като не ми вдигаше телефона, помислих си, че сигурно мога да вляза във връзка с теб чрез майка ти. Обадих се на нея.

Клод замръзна.

– А, успя ли да я откриеш?

– Да. Чудесно си побъбрихме, много приятелски. Но реших да не ти оставям съобщение. Взех сама решенията относно Тангълуд.

Загледан през прозореца в каналите на града, той усети безпокойство.

– И какви бяха тези решения?

Тя игнорира въпроса му.

– Кажи ми кога ще се видим, Клод.

Опита се да мисли ясно и бързо, усещайки недоверчивост в гласа й.

– Идва ми на ум: ако „Баум и Фернан“ ми позволят, ще дойда да взема челото. Реших, че предпочитам да свиря на Лебеда така, както е, в продължение на година и после да го донеса за реставрация. Наистина искам да опозная инструмента, както Александър го е познавал, да свиря на неговото виолончело, преди Фернан да го разфасова. И ако той се съгласи, с теб ще се видим много скоро. Не съм сигурен колко още ще издържа, преди пак да те взема в обятията си.

– Аз се чух с Баум вчера. Пиер не се чувства добре. Не мисля, че е започнал работа по челото.

– Съжалявам да чуя това за Пиер. Надявам се, че няма да ми откаже.

– Как би могъл, Клод? Нали ти си собственикът.

– Ще им се обадя още сега.

Навън мъглата се вдигаше. Днес той имаше ранен полет от Схипхол. Дано, докато стигне до летището, самолетите вече да излитат.

– Скъпи – продума тя в тишината, – имам прекрасна идея. Толкова отдавна имам желание да се върна в Пиринеите, в Прадес. Александър имаше такива мили спомени от годините, прекарани там с Казалс, а аз не съм ходила там от детството си. Няма ли да е прекрасно да направим двамата едно поклонническо пътуване дотам?

Мислейки за Софи и обещанието си да се върне у дома, той отговори колебливо:

– Мисля, че бих могъл да го уредя, поне за няколко дни. Но първо трябва да се върна в Лугано, за да свърша една работа – той замълча. – Ако се срещнем в Европа, как ще си взема Лебеда, при положение че Пиер се съгласи да ми го даде?

Мариана се засмя.

– Всичко съм обмислила. Бих могла да ти го донеса. Ще летя до Барселона с челото. Ако ме посрещнеш на летището там, можем да вземем кола под наем и заедно да отидем в Прадес. Ще бъде райска седмица.

– Няма да имам цяла седмица, Мариана, но дори и няколко дни биха били специални – той се облегна върху възглавниците. – Господи, как съм се затъжил за теб.

Тя прошепна:

– Разкажи ми как. Кажи ми, че ме искаш. Разкажи ми какво ще направиш с мен в първата ни нощ заедно... и какво искаш аз да ти направя.

– Телефонен секс ли е това сега? – попита той.

– Хайде, Клод, не бъди такъв благоприличен швейцарец – заповяда му Мариана. – Кажи ми го!

– Няма проблем – заяви той. – Още повече че самият Фернан не е достатъчно добре, за да започне работа. Проектите му се забавят. Ще ви приготвим Лебеда в нова кутия за пътуването. Разбира се, щом той напусне нашия магазин, вие трябва да си покриете застраховката. Свирете на него, но после, когато Фернан е готов, трябва да го върнете за реставрация – такова беше желанието на маестро Фелдмън. Кога ще дойдете да го вземете?