Александър, разкаян, рече „късно е“ и побърза нагоре по стълбите. Мариана отиде в собствената си стая и се приготви за лягане. След десет минути майка й, облечена в бялата си памучна нощница, влетя в спалнята й. Заговори с нисък, дрезгав глас, а ръцете й трепереха от ярост.

– Слушай, млада госпожице – просъска тя. – Знам какви ги вършиш – и удари с юмрук по бюрото на Мариана. – И най-добре веднага да престанеш.

– Какво искаш да кажеш, мамо? И защо си тъй разгневена? Не знам за какво говориш.

– О, знаеш, много добре знаеш. Така да флиртуваш с баща си. И го правиш от години. Прелъстяваш го и той те стимулира. Отвратително е – така да я карате двамата, да излизате заедно. Състезаваш се с мен, със собствената си майка!

Мариана я изгледа изумено.

– Ти наистина ли вярваш в това?

– Само защото си била в колеж и свириш на виолончело, мислиш, че си по-добра от мен ли? Защото пътуваш насам-натам, изнасяш концерти, говориш френски и караш всички да ти казват колко си талантлива. Смяташ, че си толкова дяволски красива, че всеки мъж на земята те преследва. Млада си, но ще остарееш. Въпрос на време е само.

Мариана изпита ужас. Не й идваше на ум какво да каже, а не си позволяваше да заплаче. Майка й изглеждаше превъртяла, с разрошена коса, от която по гърба и висяха сиви масури.

– Това, което казваш, е ужасяващо. Плашиш ме. Да не си се пропила?

Но Пилар още не беше свършила.

– Смяташ, че само защото свириш на чело и той ти раздува самочувствието и ти повтаря колко си велика, мислиш си, че наистина си нещо. Ти свириш само за да му привлечеш вниманието. Мислиш, че не знам ли? Няма да мине, млада госпожице!

– Защо искаш да ме нараниш, мамо? Толкова ме нараняваш.

Пилар приближи, гледайки я право в очите.

– Защото се наместваш между мен и баща ти. Искаш да ме изместиш – тя тропна с крак. – Но аз няма да си тръгна. Няма да ме отстраниш.

– Ще извикам татко – Мариана избухна в сълзи и се опита да стигне до вратата. – Той сам ще ти каже, че това не е вярно.

– Да не си посмяла. Да не си посмяла дори да говориш с него, разрушителка такава! – Пилар я избута назад към леглото. – Заспивай. И оттук насетне си гледай само твоите работи! Просто внимавай да се държиш както трябва!

С царствена походка тя излезе от спалнята и тръгна по коридора към собствената си стая, все едно вървеше към трона си. Нощницата й беше прозрачна и Мариана ясно виждаше колко е изпосталяло и измършавяло тялото й. Затвори вратата и плака цяла нощ, отвратена и ужасена от нападките на майка си. Но на сутринта никоя от двете не спомена нищо и епизодът остана в миналото.

До сутринта апартаментът се бе поохладил. Тя си направи кафе и прослуша съобщенията, като натискаше „изтрий“ и „прескочи“. Последните три бяха от Клод. Усещаше усилията му да контролира гласа си, да звучи възпитано и спокойно – въпреки това беше почти истеричен. В първото съобщение и заявяваше, че му е донесла вилома, а не страдивариуса. Може би от вълнение е направила грешка, беше предположението му. Но нали самият Баум е донесъл Лебеда до таксито, когато тя е спряла на път за аерогарата? Би ли могла да му се обади веднага щом пристигне?

Във второто съобщение й казваше, че тръгва за Лугано, естествено, с вилома. Знаел, че сигурно още не е пристигнала, но се надявал, че ще му звънне веднага щом се озове у дома. В третото, няколко часа по-късно, вече беше направо отчаян. Чудеше се къде е тя и защо не отговаря. Проверил и разбрал, че самолетът й е кацнал. Нещата вече вземаха друг обрат. Тя изтри всички съобщения, все си душ, облече се и излезе, за да закуси в закусвалнята на ъгъла. Седна в любимото си сепаре и се поглези, като си поръча гофрети, сок от грейпфрут и кафе.

Зад витрината на закусвалнята в тази августовска съботна утрин млади двойки разхождаха кучетата си или пък бутаха бебета в детски колички, държаха тенис ракети или бейзболни бухалки на път за Сентръл Парк. Мариана тръгна бавно за вкъщи и запали още една цигара, последната, каза си. На местата, където портиерите бяха пръскали с вода тротоара, се издигаше пара.

По това време на деня тя обикновено се упражняваше. Качвайки се по стълбите към апартамента си, усети как я заля вълна на въодушевление. Тази сутрин щеше да свири на Лебеда.

Отново я молеше да се обади веднага щом е възможно. Прослуша текстовете на няколко пъти и накрая вече долавяше само гласа му, не самите думи. Постепенно удоволствието да чува отчаянието в гласа на любовника си се превърна в объркване. Той изглеждаше толкова доверчив, искрен, толкова напълно не наясно с нещата. Нещо липсва тук, каза си тя.

Следобеда телефонът й звънна. Погледна и видя, че се обажда Хайнрих Баум. Покани я да се видят.

– Най-добре да разговаряме извън магазина.

Срещнаха се в едно бистро на Западна петдесет и пета улица. Мариана, както обикновено закъсняла, пристигна в лятна рокля и сандали, плувнала в пот. Баум, неизменно облечен официално, изглеждаше хладнокръвен и съсредоточен. Не й се усмихна. За да успокои нервите си, тя си поръча коктейл „Мимоза“. Баум се държеше любезно, но строго.

– Току-що разговарях с Розел. Какво си направила с Лебеда?

Тя размисли как да отговори.

– Какво искаш да кажеш, Ханс, знаеш, че е у мен.

– Играеш много опасна игра, Мариана. Не можеш да задържиш челото. Трябва веднага да ми го върнеш. Не съм казал на Розел какво си сторила, но ще се наложи, иначе той ще си помисли, че аз съм виновен.

– Никога няма да го върна.

– Не ставай глупава. Не можеш да го задържиш – повтори той, мъчейки се да й влее здрав разум. – Къде е той?

– Не мога да ти кажа.

– Обяснила си на Розел, че си взела Лебеда директно от мен в заключена кутия.

– Така е.

– Ами ако той си помисли, че е у мен? Че аз съм отговорен? Дръж се разумно, Мариана!

– Можеш да му обясняваш каквото си искаш, Ханс. Кажи му истината, не ме интересува. Аз искам Лебеда.

– Съжалявам, че си изнервена.

– Мислех си, че ще застанеш на моя страна.

– Едно време, сигурно.

Мариана го изгледа студено. Грабна чантата си и напусна ресторанта, като пътьом, минавайки край сервитьорката, която с „Мимоза“ в ръка се отправяше към масата им, отмени поръчката си.

Вървя до дома си покрай оградата на парка. Малцина бяха излезли в тази жега. Докато стигне в апартамента, плувнала в пот и без настроение, вече беше решила, че ще напусне града и ще занесе Лебеда в Стокбридж. Баум със сигурност щеше да разкаже на Клод какво е направила. Но той ще трябва да я открие, ако изобщо някога искаше да види отново виолончелото.

Сипа си чаша студена вода, изми си лицето и отиде до кантонерката, където държеше писмото на баща си, оставено за нея при Бийчър. Извади го, седна на дивана и го прочете. После го преснима на копирната си машина няколко пъти, взе най-ясното копие и го сложи в плик, адресиран до Клод Розел в дома му в Лугано. После пак излезе в потискащата жега. Отиде до клона на „Федекс“ и плати, за да може писмото да пристигне с нощната поща.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Клод

Клод се завърна в Лугано с вилома. На път за вкъщи бе контролирал емоциите си, но веднъж влязъл в апартамента си и останал сам, самообладанието му го напусна, сълзи на отчаяние рукнаха по лицето му. Не можеше да разбере нищо от това, което се беше случило, нито пък защо. Чувстваше се предаден, но от кого точно? Непрекъснато превърташе пред очите си момента, в който отвори синия калъф в банката – смазващото разочарование и шока. Къде беше Лебеда, неговият Лебед? Не можеше да спи.

Още щом отвориха офиса, позвъни на „Баум и Фернан“. Разказа на Баум какво се е случило и търговецът си глътна езика от изненада. Лично той, уверяваше го, беше поставил страдивариуса в калъфа и го беше занесъл долу, до таксито. Не можеше да има грешка.

– Как е станало тогава? Защо би го направила? – попита Клод.

– Хората вършат много странни неща, когато загубят любимия си, поне така казват – отвърна Баум сухо. – Може би е решила в крайна сметка, че по право Лебеда й се полага.

– По право да е неин? Напротив, по право той е мой.

– Откакто инструментът напусна пределите на магазина ни миналата седмица, не сме го виждали повече. Мариана беше тази, която го получи от нас, мога да ви уверя в това. Помолихме я да подпише документи.

– Какво би могло да я накара да промени намеренията си? – той почувства хладина в основата на врата. – Защо би решила да ми отнеме Лебеда?

– Мосю Розел – отвърна Баум, – както вече ви казах, нямам представа. Възможно ли е да ви се е разсърдила за нещо?

– Абсолютно не. Току-що приключихме едно прекрасно посещение в Прадес – той моментално съжали за думите си. – Тя отлетя за дома снощи.

– А, разбирам, уикенд в Прадес – рече търговецът и направи пауза. – Добре, в едно нещо поне съм абсолютно сигурен – и то е, че по ваша молба аз лично предадох на г-ца Фелдмън Лебеда, поставен в синя кутия от фибростъкло, за да ви го донесе.

– Какво предлагате да сторя? Изключително съм притеснен.

Баум не му предложи успокоение.

– Мосю, аз самият едва ли съм освободен от притеснения.

– Защо не ме предупреди за уговорката ви? – лицето на майка му се зачерви. – Многократно съм ти заявявала, че Мариана е неуравновесена жена и не заслужава доверие. Тя още в Европа ли е? Поискал ли си й обяснение?