– Не те разбирам, Клод? Пиян ли си? За какво говориш?

С горчивина, той й разказа за доставката на „Федекс“ и й прочете писмото на Александър, без да й спести нищо. Франсин мълчеше.

– Какво имаш да кажеш за себе си? – попита я.

– Клод – продума тя накрая. – Моля, нека да разговаряме за това. Не прибързвай – той я чу, че започва да плаче. – Бяхме много влюбени, cheri. Не беше нещо незначително. Накрая той се върна, за да ми предложи да се оженим, но аз казах „не“, отказах да напусна теб и баща ти.

– Не ми пука. Не ми говори за това.

– Мариана е направила грешка, като ти е казала.

Усещаше езика си втвърден и удебелен в устата си. Изгаряше от жажда.

– Мариана се е обърнала срещу мен. Тъкмо започвахме да се сприятеляваме, въпреки че е знаела за всичко това, а сега иска страдивариуса.

– Не си съвсем честен, Клод. Не можеш да разбереш и естествено, си разтърсен. Може би наистина трябва да ти обясня някои неща, но не бива да губиш Лебеда. Не и само защото си ми ядосан. Той е толкова важен за кариерата ти...

Клод я сряза:

– Моята кариера не е твой проблем. Вече не. Фелдмън умря. Можеш да се оттеглиш.

– Казва ли той в писмото си нещо друго на Мариана?

– Това не е ли достатъчно?

– Мариана на всички ни навреди.

– Не тя, а ти ни навреди, маман.

Клод стана от леглото, притиснал телефона до ухото си, и отиде в банята да си налее чаша вода.

– Всъщност имам един въпрос към теб и най-добре да ми признаеш истината. Какво каза на Мариана, когато ти се обади преди няколко седмици да ме търси? Спомена ли й нещо за Софи, за бременността и?

Франсин забави отговора си.

– Да, Клод. Смятах, че така е правилно – защото смятах, че ще постъпиш почтено към Софи.

– Какво й каза? – изръмжа той. Ако беше в стаята с него, сигурно щеше да я разтърси здравата.

– Казах й, че ще се жениш.

Дъхът му секна при тези думи. Остана като поразен.

– Но аз няма да се женя. Няма да се оженя за Софи.

– О, но трябва. Тя носи детето ти!

– Не я обичам. Бракът ни ще бъде като твоя. Това ли би искала за мен? – той каза това с огромно задоволство. – И трябва да знаеш, че съм влюбен в Мариана – в последвалата тишина се зачуди дали е истина.

– Не се държиш достойно – разрида се Франсин.

– Погледни се в огледалото, мадам – и Клод й тресна слушалката.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана

На сутринта след като изпрати писмото, Мариана си стегна багажа, сложи Сребърния лебед в празната кутия на вилома и тръгна с колата за Стокбридж. Спря в града, за да си купи продукти на Общинския пазар и вино от „Гуд уайнз ънд спиритс“. Канавките край входната алея в „На път към Суан“ бяха буренясали, цветните лехи – валма от плевели и увивни растения и посърнали цветове. Пролетта бе дошла, а никой не се грижеше за градината. Тя се измъкна от колата с челото в ръка и влезе в спарения въздух на къщата. По пода се раздвижиха кълба от прах, когато отвори прозорците.

Извади от кутията Сребърния лебед и го занесе в сейфа, където го закачи на последния свободен ремък наред с всичките му имитатори. Затвори тежката врата. Само нейния вилом го нямаше. Липсваше й независимо от присъствието на оригинала му.

По масата за хранене в трапезарията имаше слой прах, както и по бюфета с мраморен плот. Полилеят бе потънал в паяжини. Отвори френските прозорци, които водеха към терасата. Там нощем се виждаше избледняващия пурпурен отблясък на луната, която се издигаше над планината. Навсякъде се чувстваше присъствието на Клод. Как и се искаше той да изникне иззад сенките на градината и да се хвърли в прегръдките й. Как можа да повярва, че я обича? Какво ли мисли той сега? Как ще се почувства, след като прочете писмото на Александър? Ще се упрекне ли, че я е лъгал за Софи фон Еди-коя-си?

Шофирането я беше уморило. Върна се в студиото на Александър и затвори вратата. Настани се на велурения диван, където баща й подремваше следобед, и изрита обувките си. Едноцветното мохерно одеялце беше метнато, сгънато, през облегалката на дивана. Беше го плела майка й. Тя загърна раменете си с него и полегна, потопена в спомени за Пилар – с плетените й дантели и куките в хола, докато баща й даваше уроци.

Едно беше разбрала: никой не би могъл да прави музика като тази на Александър, без да има нужните ресурси от чувствителност и емоционален интелект. През последните години, защото той бе споделял толкова щедро времето си, ученици и колеги се връщаха при него – да го посетят, да му посвирят, да вземат уроци или да правят филми, да го записват или да говорят с него за музика. Толкова много бяха желаещите да дойдат, че трябваше внимателно да ги разпределя, за да не се изтощи той. Както баща й обичаше да се шегува: „Идват, за да докоснат крайчеца на робата ми“.

Но дори и подобна всеотдайност не успя да компенсира Александър за загубата му на сила и подвижност при свиренето на инструмента. Всеки ден той губеше от уменията си. Упражняваше се всяка сутрин, но изпитваше болезнено отчаяние от звука, който произвеждаше, от това колко бързо се уморяваше, как всичко го болеше. И когато към края на осемдесетте зрението му се влоши, точно както бе станало с майка му, можеше да свири само онова, което помнеше, често спирайки по средата на някой пасаж. Изписаните по лицето му отчаяние и объркване в такива моменти тъй силно наскърбяваха Мариана, че тя хукваше към него, за да му изтананика останалото или пък да му го изсвири на пианото. Двамата заедно се трудеха над музика, която едно време той знаеше наизуст.

Веднъж, докато му приготвяше обяд в кухнята, чу го как внезапно спря да свири. И след като не дойде в трапезарията, тя се запъти да провери дали не се е случило нещо, или пък какво го е разконцентрирало. Влезе в студиото и го видя – седнал с челото, опрял глава в шийката със затворени очи. По лицето му се стичаха сълзи.

– Не мога, Мариана, не мога да продължавам без музиката си. Вече не виждам. Едва мога да повдигна ръце. Невъзможно е – тя застана до него и го погали по раменете. – Няма смисъл – продължаваше той, – няма смисъл.

Състоянието му постепенно ставаше все по-безпомощно и уважението, което винаги беше изпитвала към него, вече не беше подплатено със страх. Сега можеше да му признае, че го обича, и знаеше, че макар да не го изрича, той също я обича. Тя седеше до баща си, докато той спеше, и четеше в люлеещия се стол до леглото му. Пръстите на лявата му ръка, опрени в бузата, полегнала върху любимата му възглавница, помръдваха – той все свиреше ли свиреше на виолончело. Сънищата му често бяха бурни, страшни. Събуждаше се и по набръчканото му лице се четеше ужас. Гледаше дъщеря си с празен поглед, докато се сети коя е. После сграбчваше ръката й и въздишаше.

– От това вече няма полза, този живот, който живея, е напълно безполезен, миличка.

Разпръснати сред пожълтели изрезки от вестници и снимки на Александър от дните му в Джулиърд, откри важни документи – нотариалния акт на „На път към Суан“, договорите с лютиерите, които бяха изработили копията на страдивариуса, данъчни декларации, документи за продажба и собствения си акт за раждане. Разбра, че ще трябва да прехвърли всеки лист от тези хартиени планини, иначе рискуваше да изхвърли документи, които ще й трябват за в бъдеще. Отмяташе кашон след кашон, режеше чупливата лепенка, прехвърляше, четеше. Час след час гневът й се засилваше поради невероятната бъркотия в тъй нареченото й наследство. Ако толкова го беше грижа, защо не беше наел някого, за да го подреди?

От време на време откриваше по някое лично писмо. Тях щеше да чете внимателно. Някои – например онези от Зина Падрова – бяха остроумни и очарователни. Но в цялата му кореспонденция присъстваше една обща тема – всички ласкаеха Фелдмън, почитаха го, всички искаха помощта му. Може би, помисли си тя, той е изхвърлил всичко, което не е съдържало хвалби.

Постепенно Мариана осъзна, че търси нещо определено – някакво доказателство, колкото и малко да е то на фона на събраното през целия му живот, че тя самата съществува – нещо, което е написал за нея или пък е запазил; писмо или училищен доклад, дори само програма за някой от нейните концерти. Между оръфания екземпляр на акта и за раждане и писмото, което бе получила в Бостън за смъртта му, очевидно Александър не беше сметнал нищо, отнасящо се до нея, за достатъчно важно, за да го запази. Абсолютно нищо.

Мариана затвори очи. Разкърши рамене и врат. Каза си, че би могла да се възпротиви, да не се отдава на земните останки на баща си след неговата смърт, както бе сторила, докато той беше жив.

Скъпи мой А,

Надявам се, че това писмо няма да се бави твърде много. Адресирах го до импресарската ти дирекция. Предполагам, че бързо ще ти го предадат, тъй като знам, че сега си си вкъщи. Исках да ти съобщя, че ще идвам в Ню Йорк с Бернар и Клод след десет дни и въпреки всичките спънки, се надявам да те видя, независимо от краткия ни престой. Семейство Капелман знаят, че ще дойда, и разбира се, ще ни предложат защита поне за едно или две виждания.

Ужасно ми липсваше, а и с такова нетърпение очаквам двамата с Клод да прекарате малко време заедно. На пет годинки, той вече се превръща в миниатюрно копие на баща си. Няма да е толкова висок може би, но има твоите красиви ръце и най-вече – твоя талант. Развива се по начин, от който ще останеш доволен и удовлетворен, дори ще се забавляваш. Но той ще има нужда да му отделяш време и внимание не само за да развива уменията си да свири на виолончело, но и защото е напълно нормално да те опознае. Ако единствената възможност е да те познава като учител и ако никога не научи истината за нашите отношения, това ще му даде нещо от теб като личност. А ако разкрие истината, то поне ще знае, че те е било грижа за него и си участвал в отглеждането му.