Преди много време ти ми каза, че мога да си мечтая за дните, когато двамата с теб ще бъдем заедно като съпруг и съпруга, за да отгледаме сина си. Аз не се отказвам от тази мечта и желанието ми да прекарам живота си с теб не е намаляло с времето, макар че надеждите ми рухнаха. Ще те видя ли в Ню Йорк?

Je t’aime,

Франсин

Потресена, Мариана изпусна писмото и започна да крещи в притихналия късен следобед: „Проклет да си, Александър Фелдмън, проклет да си!“. Тя рязко се изправи, грабна от стената една огромна снимка на Александър и вдигайки я над главата си, я тресна в пода. Стъклото се счупи на парчета, а рамката се пръсна в стената.

В резултат на бездънния му егоцентризъм, тя се беше влюбила и имаше любовна връзка със собствения си полубрат. Колко ужасно злонамерено беше от страна на баща й да ги събере след смъртта си, без да си помисли дори за последствията, без намерение да ги предупреди, да прояви честност, да излезе на чисто. Клод беше син на Александър, а Мариана – негова дъщеря. Баща им бе знаел това, но не си беше направил труда да признае истината. Дори след смъртта си, той бе продължил да мълчи и я беше лишил от шанса да бъде щастлива.

Ще трябва да каже на Клод истината. Няма да носи този кръст сама, нито пък ще спести на майка му конфронтацията, която със сигурност ще последва.

Нямаше си никого. Майка й, баща й, дори Зина бяха мъртви. Пиетовски се беше върнал при семейството си. Клод щеше да се ожени за Софи. Приятелствата, които имаше, се бяха разпаднали с течение на годините, откакто бе напуснала Ню Йорк, за да се грижи за Александър. Не би се доверила на малцината си познати в Стокбридж и Тангълуд. Те трудно можеха да минат за приятели.

В крайна сметка отново се залови за работа. Този път по различна причина. Включи шредера за хартия, който Александър държеше под бюрото си и никога не използваше. Започна да тъпче документи в скърцащите му зъби. Щом контейнерът му се напълнеше, тя го изпразваше в голям зелен чувал за боклук. Пиеше кафе, за да стои будна. Облечена в нощница, с дълги, изтръпнали от болка крака, изпружени напред, тя захвърляше празните кашони в антрето, където те се трупаха, пръснати като гигантски кубчета. Тъмнозелените чували пък образуваха отделна, разрастваща се купчина.

След като опразни студиото на Александър, занесе найлоновите торби, огромни, но леки, на кухненската веранда. Премести и празните кашони там. След оргията да реже на ленти всичко намерено, наследството на Александър бе сведено до записите му и колекцията от музикални партитури, обозначени с неговата пръстовка и щрих, както и коментари, които биха представлявали интерес за бъдещите челисти. Тях щеше да даде на библиотеката в Джулиърд.

Една ранна утрин, когато най-сетне всички рафтове, шкафове и стени бяха изпразнени, тя изключи охранителната аларма и излезе в градината зад къщата. Бледа светлина откъм източния хоризонт осветяваше пътя и. Приближи до неизползваемия басейн в дъното на градината и с усилие започна да върти ръждясалата ръчка, която навиваше овехтялото покривало от зебло. Празният басейн, покрит с напукана бледозелена боя, бе пълен с разхвърляни листа и блестеше злокобно на бледата светлина на зората.

Мариана започна да прави курсове от кухнята до басейна и обратно, като хвърляше кашон след кашон в обезводнената дупка. В тишината на ранното утро тъпото тупване, с което падаха кашоните, отекваше като изстрел. След това тя изпразни и чувалите, разпръсвайки ги отгоре, снежна виелица от пърхащи ленти. Лек бриз се надигна от запад.

Занесе празните чували в кухнята. Върху барплота мобилният й телефон примигваше. Имаше съобщение. От много дни никой не беше се обаждал. Пъхна телефона в джоба на стария пуловер, който бе навлякла върху нощницата си. Грабна кутията с дълги кибритени клечки от камината и парче вестник и се запъти обратно към градината. Застана на ръба на басейна, нави вестника и драсна клечка, с която го запали. После го хвърли сред нарязаната хартия долу.

Всичко пламна веднага и ярката светлина лумна нагоре. Мариана се оттегли назад към кухнята, като наблюдаваше как огънят се разраства. Горящи късчета от наследството на Александър летяха като светулки, после като фойерверки из въздуха. Те се понесоха над градината и в посока към къщата, издигаха се и падаха в лекия бриз.

Влезе вътре и се загледа в огъня през кухненския прозорец. Минаха минути, но тя продължаваше да се взира като зашеметена. О, Александър, цялото това себелюбие, цялата история, която тя подпали, изгаряше и се превръщаше в пепел. Както беше притиснала лице в стъклото, забеляза, че огънят се разпространява извън пределите на басейна, плъзва към къщата, носен от люспи горяща хартия. Големият кош с шишарки на Пилар избухна в пламъци. Огънят вече ближеше белите подпори на верандата. Пушекът се извиваше към прозорците и през отворената кухненска врата.

Изпаднала в ужас, Мариана извади от джоба си телефона и набра 911. Пламъците вече напредваха и подскачаха по верандата. Шумът беше оглушителен, кухнята също прихвана пожара.

Тя хукна по коридора към студиото на Александър, усещайки как в гърба и се блъска топлина. Ръцете и трепереха; бързо отмести картините, избута фалшивата стена и се помъчи да отвори сейфа. На бледата светлина на няколко пъти не успяваше да въведе правилно комбинацията. Когато най-сетне го стори, дръпна тежката врата и посегна към Лебеда, благодарна, че го е закачила на последния ремък, лесен за намиране. Откачи го и бутна обратно вратата. Тичешком напусна студиото и хукна към входната врата. В паниката си – докато се мъчеше да си спомни какво се предполагаше да прави по време на пожар, да стои ниско долу и да не диша дълбоко – се блъсна с челото в касата на вратата. Чу се силно изпукване.

Мариана залиташе надолу по входното стълбище, стиснала Лебеда, после изхвръкна вън от къщата. Вече на безопасно разстояние, прокара ръце по челото и напипа отворена пукнатина посред задната дъска. Разплака се от разкаяние и зачака пожарникарските коли. В далечината се чуваха сирени. Първо чу тях, а после и боботенето на приближаващите камиони по алеята. Сред дърветата ясно съзираше проблясващите им лампи.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Клод и Мариана

Кухненската пристройка изгоря до основи, но главната сграда на къщата пострада единствено от дима. В това отношение тя извади късмет. Челата, оставени в сейфа, бяха в по-добро състояние от страдивариуса, който тя бе се опитала да спаси. Сега той имаше пукнатина по протежение на задната си дъска – там, където бе се ударил в касата на вратата, докато тя бягаше.

Мариана отседна в „Ред Лайън Ин“ и най-сетне имаше възможност да провери съобщенията си. Беше изпуснала мобилния телефон в тревата, докато бягаше от пожара преди пет дни, и инспекторът от застрахователната компания го беше намерил и върнал. Имаше само едно съобщение. Клод го беше оставил в деня на пожара.

„Мариана, скъпа, няма ли да вдигнеш телефона? Моля, обади ми се! Трябва да говоря с теб; станало е ужасно недоразумение. Ако се съгласиш да се срещнем, ще се върна в Америка веднага. Майка ми ти е казала, че планирам да се оженя за Софи, и мога да си представя колко те е наранило това. Но, скъпа моя, това не е истина. Как можа да й повярваш? Самата тя не е разбрала. Просто се е надявала, че ще се оженя за Софи по причини, които ще ти обясня, като се видим. Умолявам те да ми се обадиш.“

Тя заподозря, че още не е бил получил втората й пратка, когато е писал това. Но сега вече писмото щеше да е пристигнало. Набра номера му.

– Мариана се обажда – каза, щом той вдигна.

– Къде си?

– В „Ред Лайън Ин“ в Стокбридж. Предизвиках пожар в къщата. Не беше преднамерено. Стана случайно.

– Наранена ли си?

– Не.

– Слава богу.

– Но Лебеда претърпя повреда.

Той замръзна. След малко продума:

– Тъй стана и с всички нас.

Мариана не отговори.

– Прочетох писмото, което си открила сред документите на баща си. Оттогава не съм разговарял с майка ми, но тя също ми изпрати писмо. Искам да ти го прочета.

– Не съм убедена, че искам да го чуя, Клод.

– Мариана. Няма повече тайни. Моля, слушай.

И той зачете:

Скъпи Клод,

Вече знаеш за дългата ми връзка с Александър Фелдмън. Ето и последната тайна от тази история. Ще бъда директна: ти си дете на Александър. Може и да си усетил, че споделяш особена близост с него, и не си бил съвсем изненадан, когато страдивариусът, който беше голямото му съкровище, дойде в твоите ръце.

Баща ти не знае. В продължение на трийсет и пет години успявах да запазя тайната си от него и от теб. Трябва да се опиташ да разбереш колко би го наранило, ако разбере. Може би ще намериш начин да ми простиш за онова, което ще сметнеш за предателство. Може би ще можем да поговорим открито в някакъв момент от бъдещето, когато отново ще сме в състояние да общуваме. Ето, затова ти заслужаваш виолончелото; то идва от човек, който те е обичал и е знаел, че си негов син.

Оставам, както винаги, твоя всеотдайна и обична майка,

Маман

Нямаше да е просто. И тя ще има нужда от питие. Чудеше се дали да не и поръча едно или пък да вземе бутилка хубаво вино. В самолета седеше до нейния вилом в яркосинята му кутия. През всичките седмици, в които бе стоял в шкафа му, не беше го докоснал. Челото принадлежеше на Мариана. Но за голямо свое удоволствие вече бе разрешил вътрешната си дилема за страдивариуса. След като е син на Александър, можеше да се каже, че е точно толкова наследник на големия инструмент, колкото и Мариана. Почти беше убеден, че ще успеят да се споразумеят.

Ресторантът се пълнеше. Седнал сам, струваше му се, че се хвърля в очи. Искаше да изпие още един скоч, но реши да я изчака. Едно нещо бе започнал да разбира за нея – тя имаше еластична представа за времето. Спокойно можеше да дойде час по-рано или по-късно. „Точността – обичаше да казва баща й, – е любезността на кралете.“ Но не задължително и на кралиците, помисли си Клод.