– Това се случи, докато бях с Антон в Европа.

– Във връзка ли си с Пиетовски?

– Изпрати ми мило писмо, когато Александър умря. Но, не, не поддържаме връзка.

Разходиха се покрай река Хъдзън в Ривър Парк на път за апартамента й. Вятърът беше силен и облаците бързо бягаха по небето, а през тях проблясваха ту слънчеви лъчи, ту сянка.

– Клод, още нещо трябва да ти съобщя – рече тя. – След като се върнах от Прадес, обади ми се кураторът на колекцията „Мартен“

– Какво е това? Не съм запознат с нея.

– Колекцията от редки инструменти на Музея за изкуство „Метрополитън“. Много е голяма. Кураторът се казва Андрю Макинтош – шотландец. Срещала съм го преди време. Баща ми даде частен концерт за някои от големите дарители преди години. Макинтош предложи да помисля дали не искам да даря Сребърния лебед на „Метрополитън“. Знаеше, че аз вече не концертирам. Той вярваше, че Александър е имал „специално отношение“ към музея. Не осъзнаваше, разбира се, че Лебеда не е мой, че да го дарявам...

Едно момче на скейтборд профуча край тях. Друго го последва, криволичейки.

– А Александър наистина ли имаше такова „специално отношение“?

– Не – отвърна тя през смях. – Много пъти е свирил в „Грейс Рейни Роджърз“, но за него, подозирам, това беше просто една от многото концертни зали. Той не се интересуваше особено от музеи, както ти казах. „Специално отношение“ е фраза, която хората използват, за да стимулират щедростта на околните.

– За моята щедрост, предполагам, че става дума сега.

– Лебеда е твой и ти решаваш как да се разпореждаш с него. Но сметнах, че така или иначе трябва да го спомена, като имаме предвид пукнатината.

Той се сепна и се обърна към нея.

– Защо смяташ, че трябва да даря челото на музея?

– Трябва да помислим какво да правим, ако Лебеда не успее да възвърне красотата на звука си – ако Фернан не успее да го накара да пее отново. Може би ще е разумно да се замислим над предложението. Дилърите ще знаят, че той е бил поправян. Тогава предложението от „Метрополитън“ ще бъде най-доброто, което можем да постигнем.

– Ако предположим, че се съглася да се откажа от собствеността си.

– Да, ако предположим, че сториш това – тя нагласи очилата си и кимна. Реката миришеше отблъскващо. Усещаше, че той не е готов да се откаже от онова, което още дори не бе притежавал.

– Клод, мъча се да бъда от полза, реалистка. Разбира се, всички решения ги вземаш ти.

– Не си ли спомняш – протестира той, – че Александър винаги се е възмущавал, когато големите инструменти са били извън употреба, прибрани в шкафа, заключени зад стъклените витрини на музеите?

– Както повечето културни институции, те ще бъдат готови – след кратко изложение – да ти го заемат обратно. Това често е условие при дарението – свириш на инструмента, докато си жив. Но когато кариерата ти свърши, той отива в Мет за постоянно, освен ако не пожелаят пак да го отдадат на някого.

– Те това ли предложиха – просто да им го даря?

– Не, разбира се, не става дума просто за подарък. Кураторът ме увери, че освен данъчните преимущества на едно дарение и заявлението, което той получава от дарителя, могат да направят изгодно предложение. Не за пазарната цена, но за значителна сума.

– И какво предложиха?

– Не са направили твърда оферта. Това трябва да отправят към теб, не към мен. Отклоних ги. Но след поправките, смятам, че все пак ще ни остане голяма сума.

Объркан, той повтори:

– Ни?

Знаеше, че е дошло време и за това да говорят.

– Не искам да кажа, че очаквам да получа половината или нещо такова. Наистина разбирам, че Александър е оставил Лебеда на теб. Но ако сметнеш, че е честно, бих искала да получа достатъчно, та да мога да си позволя да задържа „На път към Суан“ и да платя данъците на останалото наследство.

Той се намръщи и се загледа в реката.

– Търговците вече научили ли са какво се е случило? На страдивариуса, имам предвид.

– Не, доколкото аз знам. Но е трудно подобни неща да останат в тайна в музикалния свят. Пожарът в Стокбридж със сигурност не е бил отразен в нюйоркската преса, макар че повечето от хората, свързани с Тангълуд, са чули за него. За пожара, имам предвид, не за челото.

– Ами ако пък си запази звука? Тогава ще струва повече, отколкото би могъл да плати който и да е музей.

– Да почакаме и ще видим – предложи тя.

В осем същата вечер Мариана и Клод се срещнаха с Пиер Фернан в офиса на Петдесет и седма улица. Донесоха и Лебеда. Бяха се уговорили Пиер да дойде специално да ги приеме, макар все още да не ходеше редовно на работа. Видя им се болнав, ходеше с леко накуцване. Изложбената зала беше тъмна. Отидоха направо отзад в работилницата.

– Хайнрих Баум е на път – каза им той, докато ги канеше да седнат на високите столчета край масата.

Мариана попипа един охлюв. Не беше лакиран, още „на бяло“.

– Пиер – започна тя, – случи ми се премеждие с Лебеда.

– Тъй и дочух – отвърна той. Двамата с Клод се стреснаха.

– Да, разбира се, чухме за тоз ужасен пожар. Почти трагедия – добави Фернан. – Но казват, че копията били спасени, пък Лебеда, той имал някаква си повреда, но не бил горял. Баум говорил с някой от Тангълуд.

Мариана и Клод размениха погледи. Тя каза:

– Боя се, че е пукнат. На задната дъска, близо до душичката е и се вижда лесно. Дойдохме да те помолим да го погледнеш и да ни кажеш какво мислиш – колко работа ще му трябва и колко ще ни вземеш за поправката.

Той я погледна в очите.

– Разочарован съм от теб, Мариана; първо бягаш с Лебеда, а след това го въвличаш в пожар и го трясваш някъде. Бедният ти баща. Сигур се обръща в гроба си. Ти не си се отнесла с уважение към него и сега – виж кво е станало. Тъжно ми е, че мосю Розел има таквиз неприятности – а и за баща ти също – той въздъхна. – Но нека да погледнем.

Пиер отвори кутията и внимателно положи Лебеда върху работната си маса под провисналата крушка. Когато го обърна, се смръщи. Челото беше лошо наранено. Известно време не продума, а продължи да проверява кленовото дърво с огромна нежност. Като го гледаше, Мариана потъна в земята от срам.

– Кво да ти кажа? – най-сетне продума. – Това е, helas, голяма повреда. Мога да го поправя, да, но гарантирам единствено за външния му вид. И ще отнеме месеци, а не седмици.

– Кога можеш да започнеш? – попита го Клод.

– Трябва да го отворя, както знаете. Няма да е лесно и евтино. Ще трябва да подпишете документи. Мосю Розел съгласен?

– Да – отговори Клод, – имаме пълно разбирателство.

– Добре тогава. Искате ли да зърнете пукнатина отвътре? Да го отворя ли? Ако искате, заедно ще преценим повредите.

– Да, разбира се – пак се съгласи Клод, но Мариана мълчеше.

Пиер свали струните и тъй като техният опън вече не го придържаха, свали и магаренцето. Махна и грифа, седалката и струнника. После внимателно намаза със спирт горната дъска на челото там, където влизаше под стремената. Повтори няколко пъти.

След това извади дълъг и тънък нож и опита острието му върху палеца си. Внимателно го пъхна между дъното и стремената на виолончелото. Мариана имаше чувството, че ще припадне. Той вдигна поглед, леко усмихнат.

– Изпълнявал тази операция стотици пъти, скъпи мои, но никога върху толкова красив пациент.

Чуха дращещ звук, после серия проскърцвания – дървото, което се оплакваше от ножа. Накрая се чу стряскащ пукот и раздиращо стенание, когато французинът освободи задната дъска. Пиер стоеше под ярката светлина на крушката, а на масата пред него лежеше разчлененият Лебед.

Клод я прегръщаше през рамото, докато я изпращаше до дома и.

– Мисля, че ще трябва да се обадиш в „Метрополитън“ и да разговаряш с шотландеца. Ако ти направи разумна оферта, сигурно ще е най-добре да я приемем. Пукнатината ще я поправят, но изглежда, новината се е разнесла.

Тя се съгласи с него.

Тя съсредоточено го слушаше. Изтегната на дивана, отпусната, го изучаваше. Когато стигна в края на пролога, Мариана изведнъж подскочи до изправено положение и му викна:

– Накарай кучето да вие, Клод! Трябва да накараш кучето да вие!