Той я изгледа озадачено.

– Моля?

– Така обичаше да казва Александър. Нашият малък шпаньол цял ден си седеше тихо в студиото му, докато той свиреше или даваше уроци. Но щом Александър подхванеше Виктор Хърбърт, кучето пощуряваше. Започваше да стене, сякаш свиреше заедно с него по време на бавната част, а по време на алегрото направо виеше. Баща ми умираше от кеф. Смяташе, че това е признак за изострена музикална чувствителност. И когато усещаше, че не свиря на емоционалното ниво, което музиката изискваше – при което и да е произведение, не само при Хърбърт, – започваше да ми вика: „Накарай кучето да вие!“. Това означаваше: „Намери музиката, иди по-дълбоко, дай повече от себе си“. То беше и най-голямата му похвала. Сега започни отначало, Клод, от самото начало.

Отпърво той се разсмя заради музикалното куче. После стана по-сериозен и започна отначало. Тя стана неговият учител, напътстваше го, спираше го да му обяснява с настървеност, не по-малка от тази на Александър, но далеч не толкова груба, когато Клод не се справяше с музиката.

„Свириш правилно нотите, но не свириш музиката.“ Колко често бе чувала тя тези думи от Фелдмън. Или пък: „Така както свириш, не ме учиш на нищо за живота“. И колко често беше виждала ученици от майсторските му класове да се стряскат и да се разплакват. А на нея й се искаше да ги предупреди: „О, не правете това! Той мрази сълзите. Правят го още по-гаден. Ще си помисли, че нямате достатъчно вътрешни сили да бъдете творци“. Но естествено, не смееше да ги прекъсне и когато ученикът повтореше упражнението, имаше забележително подобрение. Тя все се чудеше – така ли трябва да бъде? Знаеше, че никога няма да има този подход.

Клод повтаряше ли повтаряше, докато не му каза да мине нататък. Продължиха така два часа и когато за последно й изпълни концерта от началото до края, тя отметна глава назад и започна да вие „Аууу!“.

Той се усмихна и й благодари.

– Много ми помогна – стана и й подаде инструмента. – Сега ти ми посвири!

Тя отново понечи да протестира, но той я прекъсна:

– Обеща ми.

– Нищо не съм подготвила.

– Знам, че е така, нали виолончелото ти беше при мен. Просто ми изсвири някоя част от сюитата на Бах. Каквото и да е. Каквото ти дойде на ум. Искам да те видя, да те чуя да свириш...

Мариана седна на стола. Клод се настани на дивана, докато бършеше челото си и раздвижваше врата си. Тя отново настрои инструмента, дърпайки струните и нагласяйки лъка. После отметна назад коса и сведе мълчаливо поглед надолу. Остана известно време така. Накрая вдигна лъка към струните и начена Сарабандата от Втората сюита на Бах в ре минор. Протяжното въведение – бавно, меланхолно, мъчително – отразяваше толкова точно чувствата й в момента. Усещаше ръцете си непохватни, пръстите си – слаби; трудно се справяше с двойните и тройни спирания. Знаеше, че техниката й, занемарена от дълго време, беше далеч от идеалната. Въпреки това свиреше, достигайки до дълбините на тази музика, разсъдителна, молитвена, изтегляше всяка фраза докрай, докато не достигна финалната, едва прошепната нота.

Подпря глава в шийката на челото и затвори очи. Когато ги отвори, видя, че Клод плаче. Той беше почувствал страстната, но сдържана чувствителност, която тя споделяше с Александър, директната връзка между двамата. Сякаш баща й държеше лъка. Може би и Клод като нея чуваше колко много от техниката си беше загубила, откакто бе спряла да се упражнява по четири часа на ден още преди години. Но изражението му говореше, че разбира какво е можело да бъде и какво е останало от огромния й талант.

Тя остави челото и седна до него на дивана. Клод стоеше замислен. Изведнъж отметна глава назад и зави: „Аууу!“.

Мариана се разкиска и прехвърли крака върху неговите. Той разсеяно я погали по косата. Двамата прекараха сутринта заедно върху дивана, пийваха кафе и преглеждаха неделния брой на „Таймс“, който той бе донесъл със себе си. Тя се беше облегнала на него, докато на процеждащата се през прозореца утринна светлина разговаряха за любовната връзка на Александър и Франсин.

– Колко е трябвало да планират и да комбинират, за да бъдат заедно – рече Мариана. – Не мога да си представя как може човек да живее в такава потайност и лъжа.

– Може би за известно време – отвърна Клод, – но не и за цял живот. Не са ли се обичали достатъчно?

– От Александър е – отвърна тя, – той никога не е обичал достатъчно.

По обед Клод погледна часовника си, протегна се и стана. Хвана я за двете ръце, за да я изтегли от дивана и я задържа в прегръдките си, докосвайки с устни челото й. Макар че пулсът й моментално се ускори, тя отвори вратата, за да го изпрати.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана и Клод

2014

В седем часа на тази октомврийска вечер гостите се тълпят под знамената на Блумбърг корт, разменят си поздрави, пият шампанско и си вземат предястия от таблите наоколо. Някои разглеждат изложбата на средновековно снаряжение, конете и мечовете и смешно малките човешки фигури, целите обвити в метал и ризници. Други зяпат алебардите и пиките. Стотина от музейните попечители и дарители са поканени на приема с вечерно облекло и на лекцията в Галерия „Андре Мартен“ за музикални инструменти; залите й са били наскоро обновени. На тазвечершната гала на поддръжниците на колекцията се дава възможност да видят известното виолончело Сребърния лебед.

В центъра на дългото и тясно изложбено пространство около застланата с килим платформа, която служи за малка сцена, са подредени столове. Върху нея има три стола – един за Клод, един за Мариана и един за куратора на музикалните инструменти Андрю Макинтош, който ще ги представи.

– Преди четиринайсет години на точно същата дата, дами и господа, имах огромното удоволствие да представя тук покойния велик челист Александър Фелдмън. Някои от вас може би са присъствали тогава и си спомнят повода – имахме привилегията да чуем маестро Фелдмън, който ни демонстрира и ни говори за легендарния инструмент. Онази вечер той свири на страдивариуса, несравнимия Сребърен лебед, а дъщеря му Мариана свири на негово копие, изработено през 19. век от Жан Баптист Вилом. През годините маестро Фелдмън бе превърнал в свое хоби да поръчва репродукции на челото при съвременни лютиери. Сега има всичко на всичко девет такива копия.

– Тази вечер Мариана Фелдмън е отново тук с нас. Госпожица Фелдмън е известна челистка, учител и наставник, канена по целия свят да преподава майсторски класове, да учи младите челисти във великата традиция, предадена й от баща й. Също с нас тази вечер – продължава Макинтош – е й уважаваният швейцарски челист Клод Розел, ученик на Фелдмън. Той има международна концертна кариера и свири на Сребърния лебед, който нашият музей му е заел. Двамата с госпожица Фелдмън направиха възможно този невероятен подарък да се присъедини към Колекцията „Мартен“.

– Досега най-голямата скъпоценност на нашия музей беше страдивариусът Бата-Пиатагорски от 1714 г. Сега имам честта да ви представя още един велик пример за умението на майстора – инструмент, изработен две години по-рано от големия лютиер от Кремона – през 1712 след Христа. Няма друга институция, която може да се похвали с подобна двойка.

Клод и Мариана седят заедно на малката сцена; публиката се надига да ги аплодира. Тя е направила един донякъде сантиментален жест – макар че в избора й има и елемент на гордост – облякла е сребристата, дълга до земята рокля, която е носела тук с баща си през 2000 г. Все още й става. По слепоочията на Клод се забелязват първите прошарени къдрици, но той е само на трийсет девет и ще запази още дълго вида си на идол от матинетата. Двамата са впечатляваща двойка.

– Всъщност нашият музей цели да колекционира точно онова, което Александър Фелдмън търсеше дълги години и което го отведе в един прашен шкаф на някаква частна къща близо до Страсбург – превъзходното в изкуството. Той искаше да открие инструмента, който ще даде най-добро проявление на собствения му глас, на музикалните му идеи. За Пиатагорски това беше Бата; за Бърнард Грийнхаус това бе Контесата на Щайнлейн; за Фелдмън – Сребърния лебед. Дал на себе си клетва да го пази и цени, той се надяваше да осигури на този превъзходен страдивариус условия, при които да остане ненакърнен в целостта си. Това сега ще бъде отговорността на Колекцията „Мартен“. А Клод Розел ще поддържа звука му жив в концертните зали – дано дълго да го прави, – а когато спре да концертира, Лебеда ще се върне в тази красива стая, за да могат бъдещите му почитатели да му се възхищават.

– Но сега сте дошли – продължава Макинтош, – за да чуете как тези двама превъзходни артисти свирят на най-големите инструменти, а не да слушате мен. Госпожица Фелдмън и мосю Розел ще свирят за вас заедно същото музикално произведение, което тя и баща й свириха при последната си поява тук – Сарабандата от Сюитата в ми минор на Бах. Розел ще свири на вилома, а госпожица Фелдмън – на Сребърния лебед.

Мариана се изправя и повдига високо челото. Блясъкът на дървото пази ярката красота, която я е омагьосала още в ранното й детство. Там, отзад, вдясно е избелялото място, където някой някога е разлял бренди и е оставил сърцевидно петно. Тук, където Александър е поставял ръката си, също се вижда подобно избледняване и почти невидима, защото Фернан е направил майсторска реставрация, е запечатаната пукнатина отзад.

Тя казва:

– Баща ми посвети живота си на музиката. Този великолепен инструмент беше негов приятел, негов непрекъснат сподвижник в продължение на повече от четирийсет и пет години. Той беше късметлия, че имаше тази чест. За него стойността на страдивариуса е половинчата, ако околните само го гледат, но не го слушат; предназначението му е да свирят на него. Затова музеят, който разбира това, прояви щедрост и го предложи на Клод Розел за периода, който ще обхване музикалната му кариера. Това невероятно чело, Сребърния лебед, беше гласът на баща ми. Сега то ще пее за мосю Розел и както двамата се надяваме, това ще продължи за много поколения напред.

По стар навик, тя докосва сребърните медальони, изработени от Челини. След дълга пауза вдига лъка си. Отново сяда. Очите й срещат погледа на Клод и двамата започват да свирят.

ЕПИЛОГ

2018

Мариана седи край басейна в градината на „На път към Суан“ Въздухът е притихнал и топъл. Облечена е в избеляла лятна рокля, изпод която се подават дългите й крака, изпружени върху шезлонга. Босите й прасци се потъркват един в друг, за да отпъдят една муха. Средата на юни е и сияйните маргаритки, които са завзели цялата градина, са започнали да оклюмват, а пчелите се скупчват отгоре им, докато те повяхват. Тя няма да ги окоси до есента; вярва, че нищо, създадено от природата, не може да е неприятна гледка. Независимо от това, видът на клюмналите, мъртви цветя я натъжава. По земята има килим от сгърчени, поизсъхнали листенца, които преди са били толкова ярки.

Мариана чува как вратата към двора се отваря. Млада жена с престилка приближава, хванала тефтерче в ръка. Прекосява градината и застава до стола й.

– Имам няколко въпроса, госпожице Фелдмън. Неприятно ми е, че ви обезпокоявам.

– Не ставай глупава, Бети – казва Мариана. Усмихва се на икономката си. – Всъщност само съм се размечтала.

– Имате ли някаква последна бройка за утрешното парти? Време е да подреждаме масата.

– Последно – двайсет души. Освен ако самолетът на г-н Розел не закъснее. Тогава – деветнайсет. Но – отреди му място. Почти съм сигурна, че ще дойде навреме.

– Добре. Проблеми с времето няма да имаме със сигурност. Утре ще е идеалният летен ден – тя е написала в тефтерчето си „двайсет“. – Също, съжалявам, но ягодите ви не са съвсем узрели. Да променим ли плановете си за десерта?

– Както ти прецениш, Бети. Ти вземаш решенията тук.

– Трудно ми е да повярвам, че лятото пак е тук, нали, г-це Фелдмън? Сякаш сте давали този прием всеки месец, а неведнъж в годината.

Мариана всяка година открива сезона на Тангълуд с грандиозен прием. Макар че се мъчи да го координира с пристигането на Клод, невинаги й е възможно. Доставя й удоволствие това ежегодно връщане и престоят на нейния полубрат тук. Той идва за два месеца и половина, за да участва във фестивала на Тангълуд, в Равиния в Чикаго, в Mostly Mozart в Ню Йорк, в Карамор и други концертни серии.

Независимо от неодобрението на Франсин, Клод и Мариана си остават приятели, чувстват се удобно един с друг. Франсин е направила само един опит да общува с нея, през 2011 г., когато й изпраща бележка с текст: „Винаги, през всичките тези години, съм се мъчила да правя онова, което е най-добро за семейството ви“. Мариана не й отговаря. Двете с Франсин не общуват и Клод вече не позволява на майка си да споменава името на полусестра му; на преклонната възраст, на която е, тя трябва да приеме нещата такива, каквито са.