– Не бих казала, че си прав – отвърна тя. – Не си загубил много – истината не беше точно такава, но това искаше да чуе той. Със свободната си ръка тя премести един стол пред него и сложи Лебеда между краката си. – Какво искаш да ти изсвиря?

– Ре мажор – рече той. Тя поспря за миг, после настървено се впусна в сюитата. Той седеше – със затворени очи и усмихнат – и с дясната си ръка отмерваше ритъма.

Мариана върна Лебеда в сейфа в студиото на баща си и забута стола му към трапезарията за вечеря, като го настани начело на дългата полирана маса. Запали свещите върху бюфета, втъкна салфетката под брадата му и отиде в кухнята. Върна се с две купички лучена супа и седна до него.

– Чудя се как ли ще ме запомнят – започна Александър. Мариана въздъхна, предчувствайки още една вечеря, на която ще се обсъжда наследството на баща й, но както обикновено, не се противопостави.

– О, татко, твоите плочи наистина ще се слушат вечно. Никой никога няма да изпълни по-добре Дворжаковия концерт.

– Колко тъжно – продължи той, – че никога не записах сюитите на Бах. Май твърде дълго чаках. Това е голяма загуба за света. – Фелдмън замълча. – Чудя се дали е твърде късно.

Тя не отговори. И на нея й се искаше да ги беше записал, но сега със сигурност бе твърде късно. Към края на вечерята той се обезпокои.

– Любов моя – рече и потупа ръката й, – толкова си добра с мен. Но какво ще правиш, като си замина? – Той направи пауза. – Знаеш, че отдавна съм готов да умра, ама не мога, защото знам колко много се нуждаеш от мен, колко си зависима от мен.

Мариана едва потисна раздразнението си, когато той я погледна тъжно.

– Трябва ти съпруг.

– Имах много гаджета като малка, татко, и ти създаде възможно най-много проблеми и за тях, и за мен. Помниш ли колко застрашителен можеше да бъдеш? – усмихна се, като каза това, но очевидно беше ядосана. – Мисля, че изпитваше ревност всеки път, когато излизах. Ти уплаши всички и ги прогони. А когато се влюбих в Пиетовски, мислех, че ще получиш удар, толкова се беше разпенил – продължи тя с малко по-рязък тон.

– Ами, той беше женен мъж, Мариана, не ставаше за теб. Кой баща би искал това за дъщеря си? Двамата с майка ти искахме единствено да си намериш добър съпруг.

Тя го изгледа невярващо.

– Ако имах съпруг, все едно добър или лош, никога нямаше да мога да прекарам всички тия години тук, с теб.

– И ... – продължи той, без да обръща внимание на отговора й, – не биваше да спираш да свириш; такъв рядък талант имаше. Каква трагедия. За това обвинявам само Пиетовски.

– Въпреки това си останахте близки приятели.

– Ти трябваше да имаш фантастична кариера. Животът ти се развиваше толкова брилянтно.

– Недей да обвиняваш Пиетовски. Освен това, ако бях направила голяма кариера, тази вечер щях да свиря на някой концерт нейде из Европа. Мама щеше да умре самотна, а ти щеше да си тук само със сестрите за компания.

Още веднъж той я игнорира напълно.

– И със сигурност, щом нямаше да имаш велика кариера, трябваше да си имаш детенце. По природа си толкова грижовна, миличка.

– О, татко – въздъхна тя отново и стана да разчисти купичките от супата. – Повярвай, имала съм дете. Продължавам да имам дете. То всеки момент ще навърши деветдесет и въпреки това е дете – тя се наведе да целуне бузата му и тръгна да търси нощната сестра.

В кантората на адвоката тя бе посрещната от застаряваща администраторка и после от самия Кристъфър Бийчър, нисък джентълмен с гъста бяла коса, пронизващи сини очи и леко прегърбено телосложение, което някак си го правеше да изглежда благ. Ризата му беше синя, вратовръзката – на червени и зелени райета. Край брадичката му се люлееше чифт очила с рогови рамки. Бийчър я покани в конферентна зала, цялата опасана с рафтове с книги, и там й обясни, че Александър специално е помолил за тази среща, за да се прочете завещанието, макар подобно изправяне очи в очи всъщност не беше необходимо.

– Боя се, че в наше време то е по-скоро функция на телевизионните шоу програми и филми, отколкото адвокатска практика, но такава бе волята на вашия баща и ние решихме да я зачетем.

– Радвам се, че сте го сторили. Удоволствие е за мен...

– Да – гласът му беше писклив. – Личната връзка винаги е за предпочитане, нали така, пред факс машини и ксерокопирани документи, които пристигат по имейл? И трябва само да ви кажа колко много се възхищавах на баща ви. Имам цял рафт с негови записи и ходех на концертите му винаги когато свиреше в Бостън. Знаете ли, аз присъствах на мемориалната служба в Ню Йорк, макар да не ви се представих в този момент. Бяхте толкова заета.

Тя кимна. Мемориалната служба се бе състояла на 25 март. Присъстваха стотици. Студентите на Александър говориха за него. Само неколцина от другарите му все още бяха живи, а и мъжете и жените горе, на сцената, не бяха вече млади. Трийсет, четирийсет, петдесет, та дори шейсетгодишни отдадоха чест на своя починал учител, описваха как ги е учил, как той променил ръката, с която държат лъка, или вибратото им, или пък разбирането им за инструмента, колко бил щедър и колко важен, направо съдбовно важен за начина, по който протекли кариерите им. С голям апломб те описваха колко дълбоко разбиране за музиката им бил предложил той. Към края на церемонията на сцената се качиха шестнайсет челисти, които изпълниха в негова чест „Песен на птиците“ на Казалс. Мнозина се разплакаха.

– Във всеки случай – продължи Бийчър, – баща ви искаше да прочетете едно писмо, което ми даде да съхранявам точно преди да умре.

– О?

Бийчър й подаде запечатан плик: кремав, плътен, с нейното име, надраскано с черно мастило отгоре с познатия й почерк.

– Това е за вас.

Мариана беше изненадана. Попита адвоката дали знае какво е съдържанието на писмото и дали всъщност сам не го е чел.

– Виждате, нали, че е подписано от задната страна. И, не, не съм го чел. То е – да използвам старомодното понятие – конфиденциално.

Тя се зачуди какво ли може да съдържа писмото. В крайна сметка двамата с баща й бяха живели заедно, тя беше преглеждала кореспонденцията му, бе плащала сметките му. Това писмо безспорно щеше да съдържа някакви инструкции за стипендиантската програма, която той планираше да създаде, или пък за това какво трябва да прави с копията на страдивариуса, или пък с покрива на „На път към Суан“.

Адвокатът се оттегли от стаята и тя седна, отвори писмото и зачете:

10 декември 2009

Скъпа моя Мариана,

Мисля, че може би това е първото писмо, което ти пиша, откакто беше дете и аз пътувах из Франция. И много странно, че като се замисля, то ще дойде при теб, след като съм си отишъл. Но има някои неща, които трябва да знаеш, за да можеш да разбереш начина, по който съм организирал своето наследство – неща, които съм искал да ти кажа, когато майка ти умря. Но защото по това време ти беше много отчаяна и вече беше се отказала от соло кариера, никога не успях да намеря подходящ случай, в който да ти разкрия тези неща. А след време просто реших да си замълча.

Убеден съм, че си била наясно и си пострадала от това, че с майка ти не бяхме много щастливи заедно. Ще ти спестя подробностите, но ще изтъкна, че тя ненавиждаше отсъствията ми, когато концертната ми програма се увеличи; ненавиждаше успеха ми, учениците ми – дори теб – всичко, което отнемаше от вниманието ми. Това беше една неестествена зависимост и докато тя все повече се затваряше в себе си, отказвайки да пътува с мен и да споделя удоволствията, които славата ми носеше, аз създадох връзка с друга жена, която ти си срещала само веднъж, швейцарската певица Франсин Розел.

И двамата с мадам Розел бяхме женени в годините, докато нашата връзка продължаваше – тя за диригента Бернар Розел. Виждахме се само когато бе възможно, но любовта ни беше силна и страстна. Може би си спомняш, че Франсин имаше общо с това, че придобих Сребърния лебед преди много години в Страсбург. Майка й беше тази, която ме запозна с притежателя на инструмента. През годините аз обучавах сина й Клод – той е с три години по-млад от теб, и се гордея много с неговата кариера; той е прекрасен челист. Баща му е първокласен диригент, макар и не много амбициозен. По определен начин – тъй като ти, уви, вече не се изявяваш като соло изпълнител, Клод се превърна в музикалния ми наследник. Надявам се да станете приятели. Вярвам, че майка ти никога не е разбрала за връзката ми с мадам Розел, защото ние бяхме заедно единствено в Европа.

Тази информация с нищо не променя твоя живот, Мариана. Ти си моята обичана и единствена дъщеря и аз винаги съм те защитавал, като това ще продължа и при разпределението на моето наследство. Но знаейки тези неща, ти ще можеш по-лесно да приемеш онова, което следва. Написах писмото, запечатах го и го дадох на своя адвокат Кристъфър Бийчър, когото вече трябва да си срещнала. Никой друг не е въведен в тази информация, освен теб и разбира се, мадам Розел, макар тя да не знае, че съм ти разказал за нашите отношения. Ти беше всеотдайна дъщеря. Никога не разбрах какво те накара да спреш да свириш. Но сега поне мога да ти поднеса плодовете на дългия ми житейски път в изкуството.

Бъди свободна, ангел мой, най-сетне да живееш свободно живота си.

Татко

Сама в конферентната зала, Мариана сложи писмото в зелената си чанта и притисна с ръце лицето си. Как е възможно нито тя, нито майка й никога да не са подозирали за тази дълга, предателска връзка? Как може той да си е мислил, че това не променя нищо? Всъщност дали майка й не е знаела за Франсин Розел? Колко ужасно, ако е знаела или пък е подозирала. Това би обяснило сълзите, черното безмълвие в къщата всеки път, когато Александър бе готов да отпътува. И всеки път когато е тръгвал на турне, той е отивал в отворените обятия на друга. Пилар сигурно е чувствала болезнено нетърпението му да замине.

Мариана се надигна от стола. Изтри сълзите с опакото на ръката си, която трепереше. Адвокатът почука. С възпитан жест той отвори вратата и я повика да го последва. Тя тръгна по петите му в другата зала, където предположи, че той ще й прочете завещанието на Фелдмън. Бийчър отвори тежката дъбова врата, за да я пропусне, и се обърна към нея:

– Баща ви остави много точни инструкции за този случай. Надявам се, че всички ще бъдат доволни от развитието на нещата.

– Всички ли?

Но Бийчър вече бе влязъл в залата.

Масата блестеше. Големите прозорци очертаваха гледката към възвишението на „Бийкън Хил“ в далечината и магазините и колите отдолу. Имаше лампи със зелени абажури, тъмни кожени столове, кана с вода и четири чаши върху табла. Двама души – млад мъж и много по-стара жена – седяха край масата.

– Познавате се отпреди – каза Кристъфър Бийчър, – но ако не се лъжа, минало е много време оттогава.

Елегантният мъж стана, за да я поздрави. От снимките по стената на баща си се досети, че това е Клод Розел, но той беше дори по-красив в действителност. На повечето от снимките носеше фрак; днес бе облечен в тънък тъмносив италиански костюм. Той приближи с протегната ръка, усмихнат. Стисна дланта и с две ръце и я разтърси с топлота, като я гледаше право в очите.

– Прекрасно е, че се срещаме, Мариана.

Тя се втренчи в него, после в жената, седнала в далечния край на масата. Това трябва да е любовницата на Александър, Франсин Розел, жената, която го беше отделила от Пилар и също от Мариана. Нямаше снимка на майката на Клод, която да украсява стената в студиото на баща й, но тук очевидно беше певицата, която в миналото е била любовница на Фелдмън и за която неговата любов е била, както току-що прочете, „силна и страстна“.