Заедно с Баум и Сорел, Клод и Франсин се върнаха, минаха край офисите и се отправиха към студиото на лютиера. То беше голямо и светло, по ръбовете на работните маси бяха наредени щипки. По стените имаше рафтове, върху които бяха натрупани дълги греди. Бели дървени тела в кутии, чието съдържание бе описано чрез датата и мястото на придобиването им, пълнеха допълнителните рафтове. Имаше кутии, озаглавени: шийки – цигулка, виола, чело, и една кутия с етикет: охлюви.

Един шкаф, чиито вратички зееха отворени, съдържаше шишета с разредители за бои, масло от ленено семе и пигменти, четки и парцали. От клиновете в стената висяха различни инструменти и на всяка работна маса имаше разглобени музикални части. Няколко от тях, все още нелакирани, бяха бели на цвят. По пода имаше стърготини; въздухът беше наситен с миризмата на лепило и лак. Главата на Клод се замая от вълнение, когато Фернан отключи сейфа с размерите на цяла стая и ги покани вътре.

Там, в отделни клетки, от кадифени ремъци висяха различни инструменти. В тези отделения имаше още дървени бъчви, до различна степен пълни с части от инструменти, ако те се намираха в разглобено състояние: шийка, охлюв, стреме. Една от цигулките, гваданини, беше напълно разпарчосана; стоеше си в контейнера като пациент в интензивното, който е претърпял операция. Тук, в сейфа, бяха събрани най-ценните инструменти – под малки етикети, прикрепени към нишите: гваданини, страдивариус, вилом.

– Както сами виждате – рече Фернан, – Лебеда още не претърпял операция, недокоснат е.

– Virga intacta – пошегува се Баум.

Фернан извади челото от клупа, с който бе завързан под охлюва, и го изнесе в шоурума, като го въртеше в ръцете си така, че да могат да се насладят на формата му, на безупречната изработка и на текстурата на дървото. После подаде инструмента на Клод и донесе стол и лък. Направи знак на Сорел да изключи радиото.

– На ваше разположение, мосю Розел.

Фернан прояви кавалерство, докато партньорът му стоеше мрачен до него. Клод се досети, че на Баум му отнемаха една сериозна комисиона. Не бе възможно да се прецени каква е стойността на Лебеда на открития или пък на черния пазар, тъй като през последните години не бе имало някакви сравними с това продажби. Челата от Forma B от „златния период“ на Страдивариус – някъде между 1707 и 1720 г. – се различаваха по това какъв е лакът им, какво е останало от оригинала, колко от дървената му част е била заменена и доколко добре звучи инструментът. По всички тези показатели Сребърния лебед беше безупречен, Клод беше наясно с това, и фактът, че смята да го задържи, беше голяма загуба за Баум. Досещаше се, че Баум се бе надявал да получи два или три милиона долара комисиона от неговата продажба.

Преди да започне да свири, Клод разгледа гравираните лебеди от двете страни на охлюва. Изпита такава неземна радост, че едва успя да вдигне лъка до струните. Но щом начена сюитата на Бах в до мажор, служителите наоколо спряха да работят и се насъбраха да го слушат. Франсин го наблюдаваше с огромно задоволство. Щом той свърши, малобройната му публика избухна в аплодисменти.

Станал прав, той подаде челото обратно на лютиера.

– Господа, смятате ли, че бих могъл да свиря на Лебеда следващата седмица, тук, в „Алис Тъли Хол“? Звукът е толкова по-богат от този на собствения ми инструмент, че вече се чувствам разглезен.

– Всеки, който е свирил на Лебеда, след това се е разглезил – изсмя се Фернан. – Той кара всички да звучат като истински виртуози.

– Разбира се, ще трябва да идвам всеки ден тук и да се упражнявам, за да свикнат ръцете ми. Ще ми достави такова огромно удоволствие, ако свиря на Лебеда в чест на Маестрото на първия си нюйоркски концерт. Може би дори не е твърде късно това да се отрази в програмата, мога да попитам импресариото си – и естествено, също и мадмоазел Фелдмън.

– Повтарям ви, мосю Розел – рече лютиерът, – това в крайна сметка си е вашият инструмент. Но преди той да напусне нашия магазин, трябва да се уверим, че застраховката му е наред. Може би Хайнрих ще уреди това, нали? И трябва да помните, че се връща при нас веднага след концерта, за да направим онези настройка, която сме обещали не само на Александър Фелдмън, докато беше жив, ами сега и на неговата памет. Дотогава, при всички случаи, можете да идвате и да свирите всеки ден.

Сбогуваха се. Клод и Франсин напуснаха магазина, като той носеше виолончелото си Теклер. И двамата горяха от въодушевление, когато се разделиха на оживената улица. Клод, за да репетира с пианиста си, а Франсин, за да иде на пазар няколко пресечки по на изток в „Бергдорф Гудмън“. Клод тръгна към центъра замислен.

Той бе ценил срещите си с Александър, който беше дал да се разбере, че двамата могат да разговарят за всичко, като Клод може да задава всякакви въпроси и той ще му отговаря прямо. Когато Клод стана тийнейджър, Александър все повече го подтикваше към тези разговори на четири очи. Водеше го на дълги разходки край езерото Лугано. Без всякакви задръжки, той шокираше и доставяше удоволствие на младия си придружител с откритите си мнения, съвети, пикантни вицове и истории, които Клод не би могъл да повтори у дома. Когато ги изпращаше на тези екскурзии, Франсин предупреждаваше Александър: „Не му пълни главата с шантави идеи, Александър. Ние не сме американци“. Александър, разбира се, не й обръщаше никакво внимание.

При една такава разходка, точно когато Клод щеше да участва за първи път в състезанието „Чайковски“, Александър, който бе дошъл да го наставлява, а и като член на журито, го попита:

– Е, млади момко, работихме ли работихме по музикалното ти представяне. Сега нека те питам как стоят нещата с представянето ти на романтичния фронт?

Клод, смутен, неотзивчив, ритна едно камъче по пътечката.

– Е, хайде, хайде – настоя Александър. – Сигурен съм, че младите дами те преследват. Ти си ужасно красив, абсолютен чаровник.

– Не се интересувам чак толкова от момичета – отвърна Клод сериозно, – освен ако не свиря с тях, разбира се. Искам да кажа, че много харесвам момичетата, но мама казва, че трябва да се концентрирам върху челото, и смята, че съм твърде зает, за да излизам с тях.

– Тъй ли говори? – попита Александър и по лицето му се разля усмивка. – Ти не си вече дете, знаеш ли. На твоята възраст аз живеех сам в Ню Йорк и правех любов толкова често, колкото успявах да вкарам някое момиче в леглото си.

– Мисля, че родителите ми не биха одобрили това, ако го знаеха, г-н Фелдмън – усмихна се Клод. – Затова не трябва да го споменаваме пред тях.

– Какво друго казва майка ти по въпроса?

– О, тя категорично смята, че за всеки мъж има правилната жена и аз ще го разбера, когато открия своята. Твърди също, че човек трябва да се пази за тази специална жена, че бракът е нещо свещено и след като веднъж се ожениш, трябва да бъдеш верен.

Александър избухна в гръмък смях. Клод се почувства обиден и объркан.

– Защо се смеете, г-н Фелдмън?

Александър изведнъж спря, обърна се да го погледне и изучавайки лицето му, смени изцяло позицията си.

– Не се смея, защото майка ти не е права, разбира се. А просто защото това е толкова очарователно старомодно.

– А вие какво мислите? – Клод го изгледа изпитателно.

Двамата продължиха да вървят. Над езерото се събираха облаци.

– Мисля, че когато човек е млад и изпълнен с енергия и желания, той трябва да им се наслаждава, да се наслаждава на тялото и на удоволствието, без да жертва прекомерно много от времето си за работа. Че трябва да събере опит и после да се върне към музиката, да занесе целия този опит обратно в музиката. Но тя трябва да е центърът на живота му.

– Тогава защо изобщо да се жени? – попита Клод. – А да не продължи просто да събира опит, както го наричате вие.

– Защото рано или късно ще поискаш да не си сам. Ще поискаш някой да се грижи за теб.

– С музиката човек никога не остава сам, г-н Фелдмън. Вие със сигурност вярвате в това.

– Да, но музиката не вечеря с теб, нито те слуша или пък прави семейство, а това също е важна част от живота.

– Мисля, че няма да се оженя – обяви Клод замислено. – За всички неща, които споменахме, си имам майка ми и баща ми, а и ми допада идеята да запазя свободата си.

– Това чувство ще продължи, докато не срещнеш правилната жена, както казва майка ти, и не поискаш да я задържиш. Тогава ще се ожениш. Но първо се наслади на всички удоволствия на младостта.

Тъй като досега двамата бяха свирили заедно само два пъти, в Германия, наясно бяха, че имат доста работа, за да подготвят сонатите на Брамс – особено втората. Соната в ми минор, опус 38, бе позната и на двамата, а щяха да свирят и Соната за цигулка № 1 в сол мажор, опус 78, аранжирана за чело и пиано. Но третата пиеса, втората Соната за пиано и виолончело във фа мажор, опус 99, представляваше сериозно музикално предизвикателство. Бяха я обсъждали предната вечер.

В дневната на семейство Розен Клод отвори калъфа на челото си и извади лъка и колофона. Извади и нотните листове, а после и теклера. Сърцето му беше свито от гузната съвест на предателството; сега неговият инструмент му се виждаше обикновен и прозаичен. Сякаш старият му другар – верен и незаменим – е бил наскоро изместен от нещо много по-шикозно, жена домакиня, изместена от красива любовница. Клод довери под сурдинка на домакина си новината за Сребърния лебед. Тъй като се надяваше да свири на него на концерта си, не биваше това да бъде изненада за Розен, когато се качат на сцената. Втората част особено, Adagio affetuoso, предлагаше най-добрата възможност да демонстрира силата на този инструмент.

Домакинът му, виждаше се, беше впечатлен.

– Все чуваме, че ти си най-скъпоценният ученик на Фелдмън. Е, това със сигурност го потвърждава – пианистът го огледа внимателно. – Но защо мина толкова време, докато дойдеш да свириш в Америка?

– Нали знаеш, баща ми винаги е смятал за маловажно дали ще пробия тук. Той дирижира само в Европа и като че ли не смята за нужно да прекосява Атлантика – може би защото никога не са го и канили да дирижира в Америка и е приел обидата твърде надълбоко – Клод нагласи стола си и пулта за ноти, докато говореше. – А майка ми, поради неясни за мен причини, май правеше всичко възможно да ме държи далеч от Съединените щати. Разбира се, и преди съм идвал в Ню Йорк, но само няколко пъти, и то като турист. Трябва да кажа, че се чувствам прекрасно, че най-сетне идвам тук за представления, а за мен е голяма чест да свиря на първия си американски концерт с теб, Уилям. Ти винаги си акомпанирал на значително по-големи музиканти.

– Може би на по-знаменити – щедро му отвърна Розен, – но не задължително и по-талантливи. С изключение, разбира се, на Александър Фелдмън, който сам по себе си е в отделна група.

Това даде и повода, който Клод отдавна чакаше.

– Чувах, че дъщеря му също била изключителен талант. Познаваш ли я?

– Срещали сме се, но не мога да кажа, че наистина я познавам. Няколко пъти съм я чувал да свири. Беше невероятен музикант. Изпълненията й бяха много специални – нещо изцяло нейно, макар че се чувстваше и чувствеността на баща й. Притежаваше виртуозна техника, но никога не се е поддавала на мелодрамата на „сценичността“, просто една мелодична, резервирана чувствителност и романтично звучене. Невероятно пълноценна като изпълнител и същевременно притежаваше способността да те омагьоса. И наистина зашеметяваща, когато моментът го изискваше. Да, истинско явление беше.