Чарлз Фрейзър - Студена планина

При първия признак на разсъмването мухите се раздвижиха. Привличаха ги очите на Инман и дългата рана на врата му. Бръмченето на крилата и докосването на крачетата им му подействаха по-силно от цял двор с кукуригащи петли и скоро за него започна поредният ден в болницата. Той пропъди мухите с ръце и се загледа през отворения прозорец с три панти откъм долния край на леглото. Обикновено виждаше червеникавия път, дъба и ниската тухлена стена. А отвъд тях — полето и равната борова гора, която се губеше на запад. Погледът достигаше чак до хоризонта, тъй като болницата бе построена на единствения хълм сред равнината. Но все още бе твърде рано, за да се види нещо. Прозорецът сякаш бе боядисан в сиво.

Ако не беше толкова тъмно, Инман можеше да почете, за да убие времето до закуска, тъй като четенето го успокояваше. Но бе изгорил и последната си свещ, докато предната вечер се опитваше да се приспи с книгата, а газта бе твърде оскъдна, за да пали лампата просто за удоволствие. Затова стана, облече се и седна на стола с въжена облегалка, обръщайки гръб на мрачната стая и нейните злощастни обитатели. Отново пропъди мухите с ръка и се загледа през прозореца в мъгливото разсъмване, очаквайки светът да придобие познатите очертания.

Прозорецът бе висок колкото врата и той много пъти си бе представял как прекрачва през него и се озовава в някакъв друг свят. През първите седмици в болницата едва можеше да движи главата си и единственото му възможно занимание бе да гледа през прозореца и да си представя познатите зелени поля от родния край. От детството. Брегът на потока, обрасъл в папрат. Онова кътче в ливадите, където през есента се събираха кафяво-черни гъсеници. Клона на ореха, надвиснал над пътя, откъдето привечер често наблюдаваше баща си да прибира кравите. Минаваха под него, той затваряше очи и се вслушваше в постепенно затихващото глухо топуркане на копитата им в праха, губещо се сред цвъртенето на скакалците и птичата глъч. Очевидно прозорецът допускаше в мислите му само образи от миналото, а това бе добре дошло, тъй като бе видял с очите си металическото лице на своето време и бе останал толкова слисан, че когато се замислеше за бъдещето, си представяше само един свят, от който всичко, имащо някаква стойност за него, бе прокудено или доброволно избягало.

Той се взираше през прозореца в късното лято, толкова горещо и мокро, че и денем, и нощем сякаш дишаше през парцал за бърсане на чинии. От влажния въздух чаршафите направо прокисваха, а по омекналите страници на книгата върху шкафчето до леглото нощем прорастваха ситни черни гъбички. Инман подозираше, че след този толкова настойчив и продължителен разпит, сивият прозорец вече му е казал всичко, каквото има да казва. Но тази сутрин той все пак го изненада, поднасяйки му забравения спомен за това как седи в училищната стая и през подобен висок прозорец наблюдава пасищата и ниските зелени хълмове, издигащи се терасовидно чак до огромната гърбица на Студената планина. Беше септември. Тревата по ливадата, отвъд отъпкания училищен двор, бе висока до кръста и жълтееше неокосена. Учителят бе дребен закръглен човечец с оплешивяла глава и розово лице. Притежаваше само един ръждиво-черен костюм и чифт стари обуща с извити нагоре върхове, толкова износени, че токовете им бяха придобили клиновидна форма. Стоеше до черната дъска и се полюшваше напред-назад върху тях. Имаха час по история. Учителят разказваше надълго и нашироко на по-големите ученици за великите войни, водени в древна Англия.

След като скуча достатъчно дълго, Инман извади шапката си изпод чина и я хвана за ръба. После замахна с китка и шапката излетя през прозореца. Подхвана я въздушно течение и я издигна високо. Приземи се чак в края на ливадата и остана там, като сянка на кацнал на земята гарван. Учителят го видя, каза му да отиде да я прибере и да се приготви за наказанието. Имаше голяма дървена показалка и обичаше да я използва. Инман не знаеше какво го прихвана в този момент, но излезе навън, нахлупи предизвикателно шапката си на една страна, отдалечи се и повече не се върна в училището.

Щом прозорецът започна да просветлява с настъпването на новия ден, споменът отмина. Съседът по легло на Инман се надигна и придърпа патериците към себе си. Както всяка сутрин той се приближи до прозореца и започна да храчи мъчително, прочиствайки задръстените си дробове. После прокара гребен през черната си, равно подрязана до под челюстта коса. Избута дългите кичури зад ушите и сложи очилата с опушени стъкла, които носеше дори на разсъмване. Явно очите му бяха прекалено слаби, за да издържат дори и на най-слабата светлина. После, все още по нощна риза, се приближи до шкафчето си и се зае да прехвърля някакви листи. Рядко изговаряше повече от една-две думи и Инман не знаеше много за него, освен че се казва Бейлис и че преди войната е посещавал училището в Чейпъл Хил, където е учил старогръцки. Сега по цял ден превеждаше някакви древни неразбираеми писания от малка дебела книжка, за да могат да се четат от всички. Седеше прегърбен до шкафчето си с лице на сантиметри от листа и се въртеше на стола, опитвайки се да намери най-удобното положение за крака си. Дясното му ходило бе откъснато от граната в Колд Харбър и осакатеният крайник като че не искаше да оздравява — бе започнал да гние сантиметър по сантиметър нагоре от глезена. Ампутациите вече бяха задминали коляното и човекът вонеше на развалено месо.

Известно време се чуваше само скърцането на перото и разлистването на книгата. После другите в стаята се размърдаха и закашляха, някои застенаха. Светлината се засилваше и накрая орнаментите по дъсчените стени изпъкнаха съвсем отчетливо. Инман наклони стола на задните му крака, отметна глава назад и преброи мухите по тавана. Шейсет и три.

Гледката през прозореца постепенно се проясняваше — първо се очертаха тъмните дънери на дъбовете, после части от моравата и накрая червеникавият път. Инман чакаше появяването на слепеца. Бе го наблюдавал в продължение на няколко седмици и сега, вече достатъчно здрав, за да бъде причислен към можещите да ходят, бе решил да го пресрещне и поговори с него, тъй като смяташе, че човекът живее с някаква своя си рана от доста отдавна.

Инман получи своята в битката край Питърсбърг.1 Когато двамата му другари разкъсаха дрехите му и видяха раната, се сбогуваха с него, очаквайки, че ще умре. Ще се срещнем в един по-добър свят, казаха те. Все пак Инман стигна жив до полевата болница, където лекарите също сметнаха, че няма да го бъде. Сложиха го да легне при умиращите и го зарязаха. Но той не умря. След два дни, поради липса на място в претъпкания лазарет, го изпратиха в редовна болница в неговия щат. След бъркотията в лазарета и дългото мъчително пътуване на юг в товарен вагон, претъпкан с ранени, той бе готов да се съгласи с приятелите си и лекарите. Мислеше, че ще умре. Всичко, което си спомняше от това пътуване, бе жегата и миризмата на кръв и изпражнения, понеже мнозина от спътниците му не бяха в състояние да контролират телесните си функции. Тези, които имаха сили, пробиваха дупки в дървените страни на вагона с прикладите на пушките си и промушваха глави навън, за да дишат чист въздух като пилета в кафез.

В болницата лекарите го прегледаха и казаха, че почти нищо не могат да направят. Че или ще оживее, или ще умре. Все пак му дадоха сивкав парцал и малък леген, за да промива раната си. През първите няколко дни, когато идваше в съзнание, той избърсваше врата си с парцала, докато водата в легена придобиеше цвета на гребена на пуяк. Но раната бе решила да се прочисти сама. Преди да хване коричка, тя изхвърли цял куп неща: копче за яка и парче от самата вълнена яка на ризата, която носеше при раняването, късче сивкав мек метал с големината на монета от двайсет и пет цента и най-неочаквано — нещо, което много приличаше на костилка от праскова. Той я сложи на шкафчето си и я проучва няколко дни. Накрая я изхвърли през прозореца, но след това започна да сънува как костилката пуска корени, покълва и от нея израства чудовищно растение.

Раната бе решила да заздравее. Но през седмиците, когато не можеше нито да обърне глава, нито да държи книгата, Инман лежеше и наблюдаваше слепеца. Пристигаше самотен, малко след разсъмване, бутайки количката си по пътя не по-малко умело от всеки зрящ. Спираше под дъба край пътя, палеше огън в кръг от камъни и вареше фъстъци в железен казан. Седеше по цял ден на столчето си с гръб към тухлената стена и продаваше фъстъци и вестници на болните, които можеха да ходят. Когато нямаше клиенти, оставаше неподвижен с ръце в скута като препариран.

Онова лято светът за Инман бе каквото виждаше през рамката на прозореца. Често минаваха дълги промеждутъци от време, през които въпреки промените в гледката, тя продължаваше да напомня на стара рисунка, изобразяваща път, стена, дърво, количка, слепец. Понякога Инман броеше наум, за да види колко време ще мине преди нещо съществено в нея да се промени. Това се превърна в игра със свои правила. Прелитащите птици не се брояха. Преминаването на човек се броеше. Също и промените във времето — изгряването на слънцето, дъжда — но не и сенките на облаците. Някои дни стигаше до хиляда, преди да настъпи някое важно изменение в детайлите на картината. Смяташе, че гледката никога няма да се изтрие от паметта му — стената, слепецът, дървото, количката — все едно колко далеч ще живее. Представяше си се като старец, който си я спомня. Тези отделни късчета, подредени едно до друго, сякаш носеха някакъв смисъл, макар да не знаеше точно какъв и да се съмняваше, че някога ще да го открие.

Инман наблюдаваше прозореца, докато закусваше с овесена каша и масло и не след дълго забеляза слепеца да се задава по пътя, прегърбен заради тежестта на количката, изпод чиито въртящи се колела се вдигаха две еднакви облачета прах. Когато слепецът запали огъня и сложи фъстъците да се варят, Инман сложи чинията си на перваза, излезе навън и влачейки крака като старец, прекоси моравата и стигна до пътя.

Слепецът бе с широки яки рамене и бедра. Панталонът му бе стегнат през кръста с кожен колан, широк колкото бръснарски каиш. Ходеше без шапка, дори в жегата. Късата му коса бе гъста и прошарена, с груб косъм като конопена четка. Седеше с отпусната глава, потънал в размисъл, но щом Инман приближи, се изправи и се обърна към него, сякаш го виждаше. Но клепачите му бяха безжизнени като кожа за обувки, потънали дълбоко в сбръчканите и празни очни гнезда.

Без да губи време дори за поздрав, Инман попита:

— Кой ти извади очите?

Слепецът се усмихна дружелюбно и отвърна:

— Никой. Никога не съм имал очи.

Инман се сепна, тъй като дотогава си бе мислил, че някой е извадил очите на мъжа по време на някакво свирепо и кърваво скарване. Всички подли дела, на които в последно време бе ставал свидетел, бяха извършвани от човешка ръка и той съвсем бе забравил, че на света има и множество други беди.

— Как така? — попита Инман.

— Ами така.

— Не си ли прекалено спокоен за човек, към когото съдбата е била толкова несправедлива?

— Сигурно щеше да е по-лошо, ако съдбата ми бе позволила да зърна света за миг и да ми отнеме зрението след това.

— Може би — съгласи се Инман. — Макар че, бас държа, сега сигурно си готов да платиш много, за да ти го върне поне за десет минути.

Мъжът се замисли. Облиза устните си.

— Не бих платил и пукнат грош — каза той. — Боя се, че това ще ме изпълни с омраза.

— Нещо такова се случи и с мен — каза Инман. — Има много неща, които не бих искал да съм виждал.

— Не е същото. Ти каза десет минути. Говоря за това да имаш нещо и после да го загубиш.

Слепецът сви парче вестник на фуния, взе решетеста лъжица и напълни фунията с мокри фъстъци. Подаде я на Инман и каза:

— Добре, кажи ми един случай, когато си искал да си сляп.

Откъде да започна? — зачуди се Инман. Малвърн Хил2. Шарпсбърг3. Питърсбърг. Всяко от тези събития би било прекрасен пример за нежелани преживявания. Но Фредериксбърг4 изпъкваше сред тях. Той седна, облегна гръб на дъба, взе да чупи на две влажните черупки на фъстъците, да слага ядките в устата си и да разказва историята си на слепеца, започвайки с това как онази сутрин мъглата се бе вдигнала, за да открие огромната армия, настъпваща по хълма към каменната стена. Полкът на Инман бе заел позиции край голямата бяла сграда на върха на Мерис Хайтс. Лий5, Лонгстрийт6 и Стюарт7 с украсената си с пера шапка, стояха на моравата пред портала, редуваха се да оглеждат с бинокъл отвъдния бряг на реката и разговаряха. Лонгстрийт носеше сив вълнен шал на раменете си. В сравнение с другите двама, той приличаше на търговец на добитък. Но доколкото Инман познаваше начина на мислене на Лий, бе сигурен, че последният ще предпочете тъкмо Лонгстрийт да е до него в битка. Колкото и невзрачен да изглеждаше Лонгстрийт, той умееше да намира такива позиции, които не само да осигуряват надеждна защита на войниците, но и да им дават възможност да водят ефективен огън по противника. Бойното поле край Фредериксбърг бе от ония, на които Лий не се доверяваше, а Лонгстрийт предпочиташе.