— Аз ви познавам… Чел съм едно ваше произведение…

Изведнъж ми се прииска да се засмея; не защото знаеха името ми, ами заради любезната формула, която беше използвал: „произведение“. Илиана също се засмя. След като затвори вратата, се спря пред мен.

— Аз не мога да покажа нищо — каза.

Тогава я поех в обятията си несъзнателно и започнах да се моля, да й говоря развълнуван, като че се борех за свободата си, за да защитя цялото си същество. Този път патетично й повторих, че творецът трябва да създава само изкуството си, че ние двамата не сме от този свят, че не можем да се противопоставим на съдбата, която ни беше избрала за подобен вид венчание. Тя ме изслуша както винаги мълчалива, изплашена. Усещах, че не може да ми се противопостави, и се борех още по-яростно.

— Нима аз не съм ти достатъчен? — питах.

Отговори ми с целувка. Беше бледа и замислена.

— Тогава… — започна тя колебливо, — Коледа дойде напразно.

Стана с усилие от мястото си до мен. Отново ме обзе същата ужасна и непосилна тъга. Извиках:

— Ти вероятно си мислиш, че ме е страх, че не искам да се свързвам прекалено силно с теб. Но за да ти докажа…

Илиана се отправи към елхата.

— Късно е — каза. — Трябва да отиваме у Александру.

И се зае да гаси свещите.

VIII

Тогава у Александру изживях една от най-потискащите вечери в живота си. Пристигнахме много преди полунощ. Бяхме сред първите дошли и сега тези стаи, където преди година се бях запознал с Илиана, ми се струваха прекалено големи и прекалено тъжни. Или пък такова е било моето усещане. Седнахме на едно канапе. Не знаех какво да кажа и си поисках чаша вино. Смятах, че ако замъгля съзнанието си, онази смъртоносна тъга в душата ми ще изчезне. И въпреки това си казвах колко е просто да бъдеш щастлив, колко лесно ни беше на нас с Илиана да сме щастливи…

— На вас какво ви става? — попита ни Александру.

— Нищо — отвърнах аз. — Илиана днес цял ден не спря да тича насам-натам и е уморена.

Изпих чашата и си поисках втора. Илиана ме погледна изплашена, с онзи неин, изпълнен с паника поглед. Но тогава ми хрумна, че като ме види толкова нещастен, търсещ забрава в пиянството, тя ще ме разбере и няма вече да ми напомня за обещанието, което бях направил. Едва по-късно си дадох сметка като какво страхливо нищожество се бях проявил в онзи момент. Но тогава си повтарях: Илиана вижда колко съм нещастен, колко съм тъжен. Тя знае, че не бих могъл да живея по друг начин, освен като творец. И вероятно накрая ще ме приеме такъв, какъвто ме приемаше и досега…

И наистина, когато изпих и третата чаша и се изправих, за да си сипя сам следващата, Илиана се стрелна до мен и ме хвана за ръката.

— Андрей — прошепна тя развълнувана, — извини ме, че те ядосах.

— Но ти не си ме ядосала изобщо — казах аз с известно задоволство. — Онова, което е трябвало да се случи, вече е станало. Ти не си виновна.

Сякаш пребледня още повече.

— Откъде знаеш? — попита ме свенливо.

В действителност не знаех нищо. Бях изредил няколко случайно хрумнали ми думи. Но когато чух гласа й, главата ми натежа още повече.

— Досетих се — отвърнах й сухо. А после, след известна пауза, добавих, и то по брутален начин: — Няма никакво значение…

Изпих чашата до дъно. Илиана хапеше устните си.

— Извини ме — прошепна тя отново.

В този момент в дневната влезе нова група гости. Поканените станаха много. Домакинът започна да пали свещите на елхата. А ние и двамата гледахме изгубени, сякаш не разбирахме нищо.

— Нашата елха е по-красива — прошепна Илиана, като се приближи до мен. — Нали?

— Наистина — отвърнах и потърсих очите й.

Бяха пълни със сълзи. Вероятно и аз съм бил разчувстван, защото Илиана ми се усмихна с безкрайна обич. Поех ръката й и я целунах. Влязоха още няколко двойки. Една госпожа се приближи до мен и ме попита:

— Ама какво става с теб? Никой никъде не може да те срещне…

Държеше се така, сякаш дори не искаше да забележи Илиана.

— Не знам дали я познаваш — представих я аз. — Това е моята годеница…

Казах това, защото ме беше засегнал празният поглед, с който беше измерила Илиана.

— Изключително! — престори се госпожата на изненадана.

Илиана се усмихна насила. Дадох си сметка колко умело успяваше да се владее.

— Александре — извика отново госпожата, — ти защо не си ни казал нищо?

За няколко минути всички се струпаха около нас и ни поздравяваха. Отбелязването на Бъдни вечер сякаш беше забравено. Александру ни прегръщаше развълнуван.

— Най-накрая — извика той. — Намерих съпруга на един гений!…

Илиана започна да плаче и наведе чело, както правеше обикновено. Беше много бледа, устните й трепереха, стискаше ръцете си непрестанно. Опитах се да разкъсам потискащия кръг, който ни смачкваше.

— Тя е много уморена — обяснявах аз.

— Изключено! — каза някой. — Плаче от щастие…

Александру започна да отваря бутилки шампанско. Всички се чукнаха за наше здраве. Аз бях седнал до Илиана и я бях обхванал за талията.

— Тишина, тишина! — викаше от вратата на другата стая една госпожица.

Всички извърнаха глави: „Сватбеният марш“ от „Лоенгрин“ звучеше на грамофонна плоча. В салона се спусна някаква ужасяваща тържественост, на която май почти никой не знаеше как да реагира. В даден момент някой изръкопляска и след него всички започнаха да аплодират.

— Аз ги направих щастливи — хвалеше се Александру.

Той също беше просълзен, не знам по каква причина.

— Да опишеш всичко това в книга — каза госпожата, която първа беше научила, че сме сгодени.

После седнахме на масата, ние двамата бяхме сложени на почетните места. Един студентски хор ни пя около час. Илиана дълго време се бори, за да не избухне в плач. По-късно, когато забавленията бяха в разгара си, ми направи знак, че вече не може да издържи. Избягахме, както и в онази нощ преди година, крадешком, през банята. Спуснахме се по стълбите замаяни, почти поболели се. В колата Илиана започна да плаче. Не намерих сили да я погаля, да я помоля да спре. Въздишах и в малкото интервали на трезвост, които имах, се питах — какво се беше случило? Какво можеше да се случи? Не разбирах нищо. Усещах само, че нещо се беше счупило и то беше непоправимо, че някъде се беше отворил някакъв процеп и че колкото и да се боря сега, вече никога няма да мога да позная онова щастие, което имахме в началото. Изпълненото със светлина време, което течеше от първата ни среща до момента, в който Илиана беше отишла да угаси свещите на коледното дърво, ми се струваше много далечно, подобно на изгубен рай.

Когато останахме двамата насаме в нашата стая, Илиана легна на канапето изтощена и остана там онемяла, без сили да свали дори връхната си дреха. Исках да й помогна, но ме помоли с ръце да не се приближавам. По-късно осъзнах, че трябва все пак да опитам да изясня нещата.

— Аз не разбирам защо си толкова нещастна, че те представих като моя годеница — казах й аз. — И бездруго отдавна мислех за това. И ако не ме беше прекъснала, щях да го кажа първо на теб по-рано тази вечер, когато отиде да загасиш свещите.

Не ми отговори нищо. Лежеше на канапето, отнесена, почти заспала.

— Може би тази новина те натъжава? — добавих и се приближих.

Коленичих до нея и опрях чело на гърдите й.

— Какво е станало? — попитах отново, по-тихо.

Отвори очи и се усмихна тъжно.

— И аз исках да ти кажа днес — каза тя. — Но не намерих кураж…

Сега започнах да разбирам. Страдах толкова много от тъгата, която беше обзела и двама ни, че ми беше безразлично какво ще се случи след това. Исках нощта да свърши по някакъв начин и отново да се открием.

— Няма нищо. Всичко свърши сега.

Но вероятно съм имал такова примирено изражение и гласът ми е звучал толкова уморено и едва ли не победено, че Илиана покри очите си с длани.

— Да, но не и така — промърмори тя. — Така не, в никакъв случай…



Прекарахме коледните празници, като и двамата се опитвахме да изглеждаме един за друг весели и щастливи. Но в действителност бяхме неспокойни, измъчвани от тревога, заплашени сякаш от някакво ужасяващо нещастие. Аз чаках с нетърпение да заминем за Предял. Надявах се, че там ще изчезнат всички сенки и безпокойството ни ще се изпари. Една сутрин преди Нова година я попитах дали е готова за пътуването.

— Аз не мога да замина — отвърна ми объркана. — Уговорих се с доктора за утре, в една клиника…

Моментално я хванах за ръка изплашен. Исках да й кажа нещо, да я спра.

— Сега вече е твърде късно — каза тя и наведе очи.

И двамата замръзнахме в мълчание изплашени; никой не се осмели да наруши тишината. Питах се какво ли можех да й кажа. Не разбирах добре какво се беше случило; кога се беше виждала с лекаря, защо трябва да влезе в болница, защо точно сега, по средата на празниците?

— Непременно ли трябва? — попитах най-сетне аз, за да кажа все нещо.

Поклати утвърдително глава. Лицето й се беше променило много през последните дни. Челото й беше загубило блясъка си. Очите й постоянно бяха празни. Голямата й алена уста сега седеше уморена и обезкървена…

— Нещо сериозно ли е? — попитах аз отново.

Вечното мъжко малодушие се беше събудило отново в мен. Исках на всяка цена да подсигуря спокойствието си, да се уверя, че няма да се случи нищо сериозно, че няма да страда много заради мен. Исках, без да си давам сметка, да се отърся от всяка отговорност.

— Не, няма нищо страшно — успокои ме тя и ме погали.

После се отдалечи от мен и бавно се съблече.

Останах в средата на стаята, замаян, без мисъл в главата. Запалих си цигара. Тя ме чу и извърна глава.

— Недей да пушиш толкова…

Седнах на ръба на леглото. Твърде късно е, ми беше казала. За какво беше късно? Какво се беше случило? Какво още можеше да се случи?

Онази нощ беше ужасна. Илиана се боеше от мен, като че бягаше, но все пак се опита да ме успокои, да ме погали.

— Защо не опиташ да поработиш? — каза ми, като ме видя така неспокоен. — Почети нещо.

Помислих си, че иска да остане сама, и отидох в работния си кабинет. Но не можех да се захвана с нищо. Същото странно безпокойство ме повали отново. Напразно се опитвах да го прогоня, като си мислех как ще подготвя сватбата, без знанието на Илиана. Как после двамата ще заминем за няколко месеца в Швейцария. Опитвах се да съсредоточа мисълта си върху някакви конкретни дреболии, вече нямах много пари, трябваше да взема назаем или да поискам от някоя от сестрите си. Но напразно; никоя картина, която си въобразявах, никое мислено пътуване, не успяваше да ме успокои.

… Не пожела да ме остави да я придружа. Даде ми само адреса на клиниката. Можех да я посещавам всеки ден, разбира се. След като тръгна, обикалях улиците като обезумял. Накрая отидох и аз. Поисках да говоря с доктора. Прие ме доста късно. Промърморих няколко извинения: спешно пътуване, проучвания, толкова непредвидени събития. Успокои ме: не било нищо сериозно…

На следващия ден я видях. Усмихваше се. Бях завладян от притеснения и угризения. Занесох й букет от бял люляк. Останах там, до нея, объркан, засрамен. На тръгване й казах:

— Знаеш ли, ще е по-хубаво да отидем някъде; в Тирол например…

Стоеше мълчаливо, но дълго държа ръката ми и я милва. Тръгнах си с цяла планина от мисли; повтарях си, че вече никога няма да я карам да страда и ще бъде напълно, напълно щастлива… Когато дойдох след ден, ми казаха, че не мога да я видя; били й направили операция през нощта. В този момент усетих, че всичко около мен се разпада. Седнах на един стол и чух някакъв глас, който сякаш идваше от много далеч:

— Не е нищо сериозно…

Повтарях тези думи в несвяст. Тръгнах си, без да разбирам какво бих могъл да направя до мига, в който се видим. Отидох у Александру. Казах му, че Илиана е в клиника. После набързо го попитах дали би искал да стане свидетел на сватбата ми. Бях много нервен и треската започваше да ме разяжда.