— Какво е станало с вас? — попита ме той рязко.

Останах известно време замислен: сякаш и преди бях чувал този въпрос, но не бях сигурен дали не е някаква илюзия, породена от умората; дали по някакъв начин не ми се струва, че преживявам отново сцена, която се е случила отдавна, но аз не успявам да я разпозная.

— Но и ти си болен — каза ми Александру и ме хвана за ръка. — Имаш треска…

Разтресох се, сякаш точно в този момент ме беше покосила истинска вледеняваща треска. Тръгнах. Навън се ширеше ужасен мраз. Беше ме страх да се върна у дома. Бях сам и все пак присъствието на Илиана, което ме пресрещаше навсякъде, изстискваше жизнените ми сили. В края на краищата трябваше да се прибера. По пътя си спомних, че героинята в една моя книга се казва Маргарита. Тази подробност глупаво се натрапваше в мисълта ми, без да мога да намеря никакъв смисъл в нея. Маргарита. Повтарях несъзнателно това име. И после изведнъж се сетих за Маргарита от Фауст. Беше убила детето си, точно така. От страх, от срам, беше го убила. Но Илиана не се боеше от никого, не я беше срам. Нещо друго се е случило: със сигурност се е случило нещо друго и тя нямаше никаква вина. Тя не го е искала, беше се противопоставила на тази съдба. Но мисълта идваше от съвсем друга посока: тръгваше от мен, само и единствено от мен…

Тогава усетих, че ме обзема мрачното чувство на отговорност. Не осъзнавах много ясно какъв грях бях извършил, но ми натежа непозната, ужасна, огромна вина…



Дойдох на себе си едва след като Илиана се прибра. Ходих да я виждам непрекъснато през последните дни. Беше отслабнала много, а вътрешното преживяване на случилото се я правеше още по-бледа. Обикаляше стаята ни, сякаш беше отсъствала от дома ни месеци наред. Целуна ме развълнувана, зажадняла за мен, но въпреки това през цялото време беше обзета от огромно безпокойство. Искаше непрекъснато да бъда до нея, да усеща винаги топлината на ръката или дланта ми. Почти не искаше да излиза от къщи. А мен пък ме потискаха онези помещения, в които страдах толкова много от самота, където толкова много пъти я зовях в мислите си. Приготвихме се за тръгване. Отказахме се да ходим в Предял. Нямах търпение да преминем границата възможно най-бързо и да я преоткрия. Все пак исках да се оженим преди заминаването. Когато й споделих това, въпреки че се усмихна топло и с благодарност и ме прегърна, аз усетих, че новината не я зарадва така, както се бях надявал.

— Не се ли радваш, че ще бъдеш моя съпруга? — попитах.

— Че не бях ли и досега? — отвърна ми тя. — И като че преди бях нещо повече…

Изрече първите думи съвсем естествено, а после изведнъж избухна в плач и отчаяно ме прегърна.

— Какво ти е? Какво ти е? — питах аз като глупак и я целувах.

Не ми отговаряше. Усещах само изплашените й ръце да се затягат около мен и сърцето й да бие лудо.

— Знам за какво си мислиш — рекох. — Но от сега нататък, ако и ти искаш…

Запуши устата ми с дланта си, разтреперана.

Погледнах я учуден. Помислих, че не иска да си припомня…

— Прости ми — казах и целунах ръката й.

— Ти трябва да ми простиш…

Това бяха нейните обичайни думи всеки път, когато й исках прошка, и затова не се разтревожих от тях.

Вълнуваше ме само безкрайната й любов, голямата й нежност.

— Ще можеш ли наистина да ми простиш? — поде отново тя. — Сега съм такава, каквато ме искаше ти: чиста…

Не разбирах. И въпреки това отново ме обзе безпокойство. Боях се да питам повече. Но Илиана искаше да ми каже всичко докрай.

— От сега нататък няма нужда се боиш от мен — каза с поугаснал глас.

— Може би по-нататък — казах аз замислен.

Поклати глава. Очите й горяха, погледът й доби концентрация, която ме притесни.

— Сега имам само теб — добави тя. — Трябва да ме обичаш много, много, до края…

Искаше ми се да й кажа една-единствена дума, изпълнена с обич, да я погаля, да разбере колко изцяло неин бях. Но не можах да промълвя нищо. Само я гледах. Повтарях си: може би по-късно… Но тя беше поклатила отрицателно глава. Припомних си, глупашки, както винаги се случваше, рефрена от „Гарванът“ на Едгар Алън По „Nevermore“. Гледах я, а постепенно започнах да не я виждам.

— За какво си мислиш? — попита ме тя. — Защо избяга от мен?

— Не съм избягал — излъгах.

Но не можех да се концентрирам, да й кажа онази любовна дума, която очакваше. В главата ми непрекъснато се въртеше рефренът „Никога“… И в същото време някаква надежда проблясваше: може би се лъжеше…

— Защо не казваш нищо? — попита ме отново.

Направих последно усилие:

— Ти знаеш всичко, което бих могъл да ти кажа…

— Харесва ми да те слушам, когато говориш…

Бях безсилен. Склоних глава на коленете й и Илиана започна да милва косата ми отнесено.

— Поработи ли, докато беше сам? — попита ме много тихо.

Обзе ме ужасно огорчение. Как бих могъл да стоя и да работя, докато тя беше в клиника…

— Страдах от безсъние — само това й казах.

— Трябва да работиш — настоя. — Трябва да се събудиш от този сън…

Искаше ми се да я прекъсна, да й кажа колко зверски ме заболя от нейните думи, но Илиана обхвана главата ми с длани и продължи:

— Знаеш ли, и аз мислих много за теб, докато бях сама. Каква егоистка бях преди това… Исках да те имам само за себе си… Това е абсурдно!… Ти не си като останалите хора, не си като нас… Жената на майстор Манол е жертвала себе си, вградила се в основите на строежа, а аз се боях от някаква толкова по-дребна жертва…

Говореше с толкова угаснал глас, че си мислех, че ще избухне в плач. Но тя запази гладкостта на изказа си. Разбрах, че отдавна беше подготвяла този отговор, че го беше изговаряла много пъти в клиниката. Усещах как треперещата й ръка милва косата ми.

— Трябва непременно да сложиш ред в живота си — продължи да говори със същия тон. — Ти нямаш право да се загробваш така до мен…

Изтръпнах. Усещах, че наближава нещо ужасно.

— А нямам ли аз правото да бъда щастлив? — попитах.

Илиана прехапа устната си и тогава само за миг очите й се замъглиха. Но после победено наведе челото си.

— Вече не зная… — прошепна.



На следващия ден се зае да организира живота ми. Отложи, без никаква причина, заминаването ни, приготовленията за сватбата ни. Интересуваше я повече какви планове имам за книгите си, помоли ме да й позволя да прочете ръкописите. Трябваше да я послушам. Никога не я бях виждал толкова напълно потънала в проучването и разбирането на моите произведения.

— Вече няма да съм милостива с теб — казваше ми усмихната. — От сега нататък трябва да довършиш всичко, което си започнал…

Но аз бях неспособен да напиша и една страница. Но за да я успокоя, се преструвах, че нанасям поправки по ръкописа си, и всеки следобед се затварях за няколко часа в кабинета, за да препрочитам страниците, писани преди толкова месеци. Мислех обаче за пътуването, което Илиана непрекъснато отлагаше, за изпълнените с любов нощи, които знаех, че ще открия отново веднага след като заминем от Букурещ.

Отпразнувахме сами годишнината от срещата ни. Затворихме се вкъщи и Илиана тогава ми се отдаде пак така страстно, както отдавна не го беше правила. Сякаш искаше завинаги да ме запази до себе си — растящ в нея, подхранван от нейната кръв и нейния дъх…

На следващия ден имах няколко дълги лекции в университета. Бях успял да я убедя, че е по-добре да заминем дори и само за месец, защото иначе ще ми е трудно да работя. Затова се заех с намирането на пари за пътуването и приготвянето на документи за сключването на граждански брак. Върнах се вкъщи вечерта уморен. Учудих се, че не ми отвори вратата, както винаги, когато чуеше стъпките ми по стълбите. Помислих си, че може да й е станало лошо. Потърсих ключа и си отключих. Нямаше я на прага, нито в нашата стая. И въпреки това не ме беше предупредила, че може да излиза някъде, не си спомнях нищо такова. Свалих връхната си дреха леко разочарован. Запалих си цигара и отидох в кабинета. Мислех си, че би се зарадвала да види, че работя, когато се върне от града. Зърнах почерка й върху един плик. Сигурно ми беше оставила бележка къде е отишла. Отворих плика и за известно време останах без дъх, вкаменен. В плика имаше четири дълги страници, изписани до последния ред.

Мавродин се спря изтощен. Почеса коляното си и остана така, с поглед, загубен в мрака. После изведнъж продължи:

— Пишеше ми, че заминава и ме моли да не я търся. А нататък в писмото ми благодареше за моята любов, признаваше колко щастлива е била толкова време… И накрая отново ми казваше да не я търся; защото за нея беше непосилно да понася любовта ни такава, каквато беше… безплодна.

Беше се колебала дълго, преди да напише тази дума. Първо беше написала друга, която беше изтрила с пълно съзнание… И после пак споделяше колко щастлива е била, че каквото и да се случва от сега нататък, то нейният живот вече бе познал пълнотата…

Четях почти без да си давам сметка какво се беше случило. Разбирах, че Илиана си е тръгнала, но беше отвъд силите ми да повярвам, че вече няма да я имам до себе си. Сложих писмото на бюрото и започнах да крача из къщата. Съвсем случайно зърнах нейна вещ и после, загубил разсъдък, се заех да ровя навсякъде: в шкафа, в стаята, в банята, в кухнята. Всичко си беше както преди. Нищо не липсваше. Не беше взела нищо от вещите си. Започнах да треперя. Ами ако случайно беше извършила някаква лудост?… Облякох се бързо и изтичах на улицата…

Не знаех откъде да започна. Качих се в една кола и дадох на шофьора адреса на Александру. А по пътя си повтарях: не може да бъде истина, тя ще се върне…

— Илиана изчезна! — извиках, щом влязох, без даже да съм свалил палтото си.

Александру започна да ме успокоява. Зае се да звъни на разни хора. Стоях на фотьойла, обхванал глава в дланите си, и пушех, загубил разсъдък. Някой ми донесе вишновка.

— Не, благодаря, не пия нищо преди вечеря — казах.

После осъзнах, че говоря, без да мисля; нима щях да мога въобще да ям? Нима времето, дните, нощите щяха да бъдат същите като преди? Александру не спираше да говори по телефона. Когато се приближи до мен, го попитах:

— Какво каза?

Струваше ми се, че всички онези, с които беше говорил, все трябваше да са казали нещо точно; безспорно все някой щеше да я е видял на улицата или в някоя кола.

— Хайде — каза ми Александру.

— Къде отиваме? — попитах.

— У вас.

Върнах се отново у дома. Пред вратата усмихнато му казах:

— Отвикнал съм да си отварям вратата с ключ. Досега Илиана винаги ми отваряше…

И не знам защо, когато отново влязох в кабинета си, се надявах, макар и само за миг, че ще я намеря там, да стои на масата и да се усмихва. Вероятно и на нея й е било трудно да си тръгне завинаги…

Мавродин спря да говори и се прокашля. Започна да трепери и потупа ръцете си, за да ги раздвижи.

— Стана студено — каза. — Не искаш ли да влезем? Сега нощите вече не са така топли.

Другарят му го последва, без да каже и думичка. Спря се на прага, докато Мавродин с присвити клепачи и запалена клечка кибрит търсеше лампа.

IX

Мавродин полегна уморен на леглото. Остана няколко мига неподвижен, опрял глава на ръцете си, с притворени очи. Но си даде сметка, че не беше поканил приятеля си да седне, и му посочи плетения стол. Едва тогава забеляза колко развълнуван беше Хаснаш. Лицето му се беше променило; беше се състарил, сега профилът му беше по-мрачен, а бузите изпити.

— Да не би да ти се спи? — попита го той.

Хаснаш поклати глава и все пак скри погледа си. Седна на стола и автоматично си запали цигара.

— Искаш ли кафе? — попита отново Мавродин.

— С удоволствие.

Приближи се до масата, сипа спирт и запали спиртника. Дълго гледа как горят сините пламъци. Хаснаш продължаваше да чака все така с нетърпение да продължи разказа си.

— Ще пропилеем нощта — каза рязко Мавродин, — а утре ще трябва да станем в ранни зори. Но на мен не ми се спи…