Мавродин остана с глава, облегната на ръцете си, загледан отнесено в тавана.

— Не зная — каза той по-късно, колебаейки се. — Непрекъснато си представям най-различни неща — добави. — Но друго…

Хаснаш извърна глава и го погледна, после наведе челото си надолу объркан.

— Ами сега какво мислиш да правиш? — запита той отново. — Толкова си млад, едва навършил трийсет години…

Мавродин се усмихна с усилие.

— Не знам какво ще правя. Ще напиша тази книга и после сигурно ще чакам…

— Така казват всички — заговори Хаснаш, без да повдигне очи. — Но това не е вярно. Никой не чака. Животът те отнася със себе си, без да осъзнаваш. И когато го разбереш, вече не можеш да сториш нищо…

— Оказва се твърдо късно, а? — запита Мавродин и опита да скрие безпокойството си.

— Винаги е прекалено късно за мъж, който някога е изживял голяма любов — каза Хаснаш сурово. — Каквото и да опитва, е твърде късно. Най-доброто нещо, което може да направи, е да не мисли…

Спря се, сякаш се изплаши, че е казал твърде много.

— За какво да не мисли? — попита Мавродин.

— За нищо твърде сериозно, за нищо постоянно — продължи Хаснаш, — да живее така, както му е било писано, според волята на случайността, без да си поставя големи цели, без да очаква да се случи второ чудо. Само веднъж в живота се срещаш с нещо велико, наистина велико. След това всичко, което се случва, няма никакво значение. Исках да кажа — случващото се не променя нищо. Това, през което преминаваш, вече не е така прозрачно и през него не можеш да надникнеш в отвъдното. Просто случки — и толкова. Всичко, което можеш да направиш, всичко, което си длъжен да направиш, е — да се оставиш да вървиш към смъртта с примирение и достойнство, без хленч, и най-вече — без да деградираш. Голяма част от нас деградират с приближаването на смъртта; пороците, страховете, малодушието са цяла планина… Те са вид евтин, много евтин опиат…

Мавродин мълчеше и го слушаше. Стаята му се стори по-студена, а плътният дим от цигарата го угнетяваше. Поколеба се известно време, потънал в мисли, после обаче скочи от леглото, отиде до прозореца и го отвори широко.

— Сигурно е много късно — каза, като погледна навън. — Луната е в последната си четвърт… Да пием чай — добави разсеяно.

Хаснаш също се приближи до прозореца. Сега планините изглеждаха много близо и леко посребрени от лунната светлина. Отникъде не се чуваше никакъв звук. Сякаш цялата къща беше потънала в гората. Самотният фенер в края на коридора беше угаснал.

— Спи ли ти се? — запита, без да извръща глава.

— Никак. Мисля, че ме очаква дълго безсъние.

После и двамата отново млъкнаха. Мавродин наблюдаваше как горят пламъците от спирта. Хаснаш продължаваше да стои до прозореца.

— Ако не ти се спи — поде след известно време той, — и аз ще ти разкажа една случка. Тя е по-стара, отпреди осем-девет години. Но и тогава не бях толкова млад…

Усмихна се и бавно се обърна.

— … Може би някой ден ще ти послужи за някоя от книгите ти — добави той с горчива усмивка. — Сякаш сънят избяга и от мен… Твоите преживявания ми припомниха за една моя голяма любов. Но това се случва винаги: струва ти се, че любимата ти е героиня на всички любовни истории, които ти се разказват. Но може би този път наистина е така…

Постоя известно време замислен, без да каже нищо, сякаш търсеше откъде да започне. После поде спокойно, с беззвучен, равен глас, който контрастираше с безпокойството, което беше обзело цялото му същество допреди малко.

X

Когато Европейската война2 започна, бях на двайсет и четири години. Тогава следвах инженерни науки във Франция. Един мой вуйчо, брат на майка ми, ми изпращаше всеки месец стипендия, която ми стигаше колкото да преживявам. И двамата ми родители бяха богати, но татко умря рано — още докато бях в началното училище, а майка ми не знаеше как да управлява богатството; за това се грижеше брат й, който ме издържаше по-късно, докато учех. За около десет години загубихме почти всичко. Майка ми започна да играе карти и само в годината, в която умря, успя да пропилее цял чифлик. И все пак умря, преди да изстрада унижението на бедността. Умря, притисната от дългове, в голяма, луксозна къща, която по-късно беше продадена от кредиторите.

Не бях кой знае колко блестящ студент, нито пък ми харесваше кариерата, която си бях избрал. Исках да стана офицер, но знаех, че тази професия не се нравеше на майка ми. Тя отдавна си мечтаеше да има син инженер. Обявяването на войната за мен означаваше началото на нов живот. След битката при Шарлероа се записах доброволец подобно на много други румънски студенти във Франция. Бях леко ранен в първите битки. Тогава изкарах военна школа и се върнах на фронта с чин младши лейтенант. Не знам дали съм бил герой, както се казва, но се бих добре и на два пъти бях отличаван с ордени. Свикнах с войната, бързо свикнах и с мисълта за смъртта. Така или иначе нямаше много неща, които да ме свързват с живота. Бях сирак, нямах братя и единственият ми приятел — съученик от училище, беше загинал през първата година на войната. Бях щастлив, че мога да се бия като офицер от френската армия. Понякога даже си мислех, че след сключването на мира мога да остана в колониалната армия.

Но след влизането на Румъния във войната реших да се завърна в родината. Бях много развълнуван, очите ми се насълзяваха само при мисълта, че ще мога да загина на румънска земя. През 1917 година бях изпратен с френската военна мисия в Молдова. Няма да ти разказвам нищо повече за събитията през онази тъжна зима. Радостта от завръщането ми в страната — след продължило почти пет години отсъствие — беше помрачена от твърде много погроми. За разлика от повечето румънски офицери, аз се съмнявах в победата на съюзниците. И въпреки това изпълнявах дълга си. Останах с френската мисия и често пътувах между Бърлад и Главната квартира в Яш.

През април пътувах в изключително претъпкан влак. Отстъпих мястото си в купето на някаква възрастна дама и излязох в коридора точно до вратата. Беше се свечерило и стоях с глава, подадена навън през прозореца на влака, загледан разсеяно в полетата, където снегът се топеше. Не си спомням на коя гара, точно в момента, когато влакът потегляше, усетих как някой се блъска силно в мен, в опит да си проправи път към изхода. Но аз самият бях затворил вратата, когато чух сигнала за тръгване. На стълбите стояха няколко селяни, а аз бях притиснат от всички страни от пътници. Трудно успях да се обърна; оказа се около петнайсетгодишно момиче, което с всички сили се опитваше да слезе. Чух как в мрака от края на перона, където беше спрял влакът ни, силен женски глас викаше: „Лена! Лена!“ И няколко мига по-рано бях чул неспокойни стъпки, които бягаха от единия край на вагона до другия. Момиченцето остана вкаменено пред мен, когато влакът наистина потегли и се отдалечи от гарата. Тогава наведе глава през прозореца и извика „Лельо Емили!“

Вниманието ми привлече перфектното й произношение, а и дискретният парфюм, който се носеше от косата й, нещо необичайно в тези дни на мизерия. Момичето викаше обезумяло, с глава, подадена през прозореца. После отново поиска да бутне вратата и да скочи навън. Но аз я хванах за ръка.

— Вратата е заключена — казах.

Погледна ме питащо в очите и устните й започнаха да треперят. Усещах, че се бори с плача. Случилото се ми изглеждаше комично; тогава не ме трогваха дори и тъжните случки, а какво оставаше за нещо такова.

— Сама ли остана? — попитах аз на френски, като се обърнах към нея на „ти“.

Носех румънска офицерска униформа и момичето в началото ме погледна с недоверие. Но вероятно моята усмивка и фактът, че я заговорих на френски, я бяха успокоили.

— Леля ми слезе тук, за да се види с някаква позната, мислеше, че влакът има дълъг престой…

Светлината във вагона беше сумрачна. Но видях как изключително големите й очи се изпълват със сълзи и започнах да я милвам по косата. Тя опита да се отдръпне и същевременно потърси носната си кърпичка, за да избърше сълзите си. Като повдигна ръката си, зърнах корицата на книгата, която държеше: „Ана Каренина“. Сигурно беше останала сама в купето да чете, докато леля й беше слязла на гарата.

— Ей толкова остана да се хвърлиш под влака, също като в романа ти — казах й през смях и сочейки към книгата й. — Но ти още не си стигнала до края…

— Така ли се убива Анна? — попита тя пак на френски, като че малко по-спокойна.

Изненада ме фамилиарността, с която говореше за героинята на книгата, която четеше. Поклатих глава.

— Под влака — казах и я огледах по-внимателно.

Замисли се и се развълнува дълбоко. Сложи ръка на челото си, с онзи жест на разочарование, който правят децата, когато искат да заприличат на възрастните. Влакът препускаше по-бързо сега. Видях я как гледа през прозореца и колко много я плаши ширещата се навън тъмнина.

— Ти ли си Лена? — попитах. — Някой извика името ти няколко пъти…

— Чух — отговори уморено. — Но едва успях да си проправя място…

Искаше да се върне в купето, но аз я задържах. Попитах я дали пътува към къщи; така би било доста просто, защото в този случай щеше да може да се оправи сама. Тогава я попитах и на колко е години. Отговори ми, че е на петнайсет. Но не отивала вкъщи, ами в Балтен. Там имали роднини бежанци. Опитах се да я успокоя. Леля й вероятно щеше да дойде със следващия влак. А тя, щом пристигне, ще попита за адреса на роднините си или пък ще изчака на гарата, докато дойде леля й… Изгледа ме учудена.

— Но аз нямам билет в себе си — каза ми неуверено.

— Няма проблем — отвърнах й аз. — Ако дойде кондуктор, ще му кажа, че си с мен.

Останахме в коридора и си говорехме. На спирките я пазех с ръка, за да не я удрят минаващите хора, да не я настъпват по краката тълпите от пътници, които упорито си търсеха място. Разказа ми как бяха избягали с лелите й в Молдова. Сега изглеждаше доста привикнала към ада на претъпканите влакове, които се бавеха часове наред на гарите, и към заплахата от неприятелските самолети. После, съвсем благопристойно, тя ме запита дали се връщам от фронта. Говореше френски много добре и разговорът с тази девойка ми доставяше удоволствие.

Почти в полунощ слязохме от влака, след като около половин час по-рано едва бях успял да измъкна багажа й от купето. Хванах я под ръка и я заведох в един офис на гарата, където мой приятел беше чиновник. Боях се да я оставя сама. Но, от друга страна, не можех повече да се занимавам с нея, защото сутринта трябваше да бъда в Бърлад. Оставих я при приятеля си и подчертах, че на връщане ще се поинтересувам какво е направил.

Когато се разделяхме и й пожелавах късмет, очите й отново се напълниха със сълзи. Погалих я по косата и после прокарах дланта си по бузата й. Усетих, че трепери.

— А сега ще ми позволиш ли да те целуна? — попитах я през смях.

Повдигна леко главата си и ме погледна право в очите. Сякаш ми протегна устните си. Целунах я по бузата и още веднъж й пожелах кураж и късмет и се върнах във вагона…

После забравих за тази случка. След седмица, когато отново пътувах към Яш, на гарата се сетих за Лена и отидох при приятеля си да попитам какво е станало. Разказа ми с усмивка, че веднага след заминаването ми момичето побягнало към перона и се приготвило да чака пристигането на следващия влак. Не спала цяла нощ и обикаляла край вагоните на всеки влак, който спирал на гарата, и викала: „Лельо Емили! Лельо Емили!…“ Към сутринта се съгласила да си полегне на канапето в офиса и заспала с глава на куфара, който пазела през цялото време много грижливо. На следващия ден, когато моят приятел загубил надежда, че ще може да открие адреса на роднините на момичето и се питал какво ще прави с нея, ако леля й Емили не пристигне до вечерта, Лена се върнала весела в офиса под ръка с някакъв млад офицер, с когото говорела на френски. Казала му, че това е братовчед й, и качила багажа си в офицерската му двуколка. А той видял как офицерът я целунал веднага, щом кочияшът пришпорил конете…

Тази подробност пък ме накара да се засмея. После се качих на влака за Яш и напълно забравих за случилото се. Само веднъж после, след сключването на примирието, се срещнах с приятеля си от гарата и двамата си припомнихме за Лена сред множеството други спомени за случки и приключения, през които беше преминал всеки от нас. Скоро след това този мой приятел умря. Научих за неговата смърт няколко месеца по-късно.