Попитах Клоди коя е била приятелката й, която ми беше представила като „рядка птица“.

— Едно много интелигентно момиче — отвърна ми тя.

После ми разказа, че доскоро Лена живеела с две маниакални възрастни лели и едва напоследък се беше осмелила да ги напусне и да се премести да живее със своя приятелка архитектка. Разказа ми множество забавни неща за лелите й, които я придружавали навсякъде, дори и когато пътува в чужбина. Лена била учила известно време в Швейцария. Не знаеше точно какво беше учила: музика, танци, хармония или нещо такова. Във всеки случай била много интелигентна и оригинална.

— Но защо питаш? — учуди се Клоди, след като ми беше разказвала почти половин час за нея.

— Стори ми се нахална — отвърнах й аз.

И все пак бях объркан от въпроса. Не бях свикнал да се интересувам много-много от гостите, които канеше. В този момент заговорих за нещо друго, макар че в мисълта ми постоянно изникваше образът на Лена, твърдяща: „Нямам никакъв братовчед“… Помислих си да не би пък приятелят ми от гарата да ме е излъгал. Но това беше абсурдно: той не е имал никаква причина да го прави. По-късно Клоди забеляза, че съм замислен и отнесен, и ме попита какво ми е. Измислих нещо на момента; струва ми се, че й отвърнах, че трябва да се насиля да замина от Букурещ по-скоро, отколкото ми се искаше.

След няколко дни я срещнах отново у Клоди. Стори ми се изключително резервирана и непреклонна спрямо мен. Избягваше ме, отговаряше ми възможно най-сухо и нелюбезно. И все пак не посмя да ми откаже да танцуваме. Спомням си много добре, беше едно танго Always, то беше модерно през 1924 година. Дадох си сметка, че танцува много правилно, но чувствах, че моята близост я вълнува и обезпокоява. Това подхранваше тщеславието ми. В началото бях останал с впечатлението, че Лена ме ненавижда, и понеже бях изключително суетен, тази нейна стеснителност пред моята близост ми носеше особено задоволство. Заведох я на бара. Поиска си лимонада. Настоях да си вземе нещо друго; всички други момичета държаха в ръцете си коктейли.

— Аз никога не пия алкохол — отговори ми тя.

— Даже и когато обичаш? — попитах я аз по особено глупашки начин. Погледна ме пренебрежително и ми се усмихна. (Колко добре си спомням всичко, което последва!)

— Вероятно това е първият етап? — изрече тя.

Не я разбрах и попитах:

— Какъв етап?

— Мисля, че това е нещо, което казваш на всяка жена, която се опитваш да ухажваш.

— Първо на първо въобще не се опитвам да те ухажвам — отвърнах й аз с една от моите невъзмутими усмивки, с които така се гордеех. (Моля те да ме извиниш, но не искам да крия от теб и най-беглия нюанс на моята безценна вулгарност.)

— Радвам се да го разбера — отвърна ми с усмивка. — Още повече, че и ти не си „моят тип“.

— Предположих го — добавих аз. — Ти имаш специално предпочитание към братовчеди офицери…

Тя запази мълчание за няколко минути и отпиваше от чашата с лимонада, без да ме поглежда. Тогава при нас дойде Клоди и ни завари така мълчаливи. Мисля, че това я обезпокои, защото ме хвана под ръка и ме принуди да я поканя на танц. Последва малка сцена на ревност, която ме отегчи още повече. Когато успях да остана отново сам, Лена се беше присъединила към друга групичка и разговаряше много разпалено. Престорих се, че не я забелязвам, и започнах да се разхождам разсеяно из стаята. Навсякъде виждах все същите безсрамни двойки и за първи път този спектакъл ми се стори възмутителен. Всички тези млади хора си приличаха, всички момичета се смееха по един и същи неприличен начин, а момчетата правеха едни и същи марионетни жестове. Продължих да потъвам в тази досада още около час и после се извиних, че имам бизнес среща в един клуб, и тръгнах. Когато й пожелах приятна вечер, Лена ме погледна учудено и на лицето й разцъфна едва доловима иронична усмивка. Тогава ми се стори изключително красива.

— Отегчавам се тук — прошепнах й, като доближих главата си до нея.

— А ето я и първата ти интелигентна дума! — отвърна ми с усмивка. — Довиждане! — добави и с искрен жест ми подаде ръката си.

Забелязах, че ръката й е необикновено бледа, с дълги и фини пръсти. Носеше пръстен със син камък, който й подхождаше изключително много.

— Не мисля, че ще се видим скоро пак — добавих, като целунах ръката й. — След няколко дни отново заминавам за Франция.

— А Клоди какво каза?

Аз се усмихнах с онова изражение на превъзходство, което обикновено придобиват мъжете, когато им се напомни за любовните им успехи.

— Примирява се! — отвърнах й аз пак шепнешком.

— Лошо прави…

Отново ми се стори, че се държи невъзпитано. Голямата й, алена уста тогава ми се стори изумителна. Питах се как не я бях забелязал дотогава…

След около десет дни наистина се качих във влака за Милано. Бях забравил за всички тези случки и запълвах времето си в купето с четене. Към вечерта стигнахме границата. Бяхме останали само няколко пътници и чакахме с досада да приключат с формалностите и да влезем в Югославия. Когато влакът потегли, ни поканиха на вечеря и аз се запътих към вагон-ресторанта с книга на Жорж Дюамел в ръка. Съвсем малко от местата бяха заети. Настаних се сам на една от масите и се зачетох. Но не минаха и няколко минути и ме обзе усещането, че някой ме гледа. И тогава видях Лена да идва насам, облечена в обикновена дреха за из път; и тя носеше книга под мишницата си. Когато ме видя, пребледня и едва успя да се усмихне. Странното е, че тази среща развълнува и мен. Станах, целунах ръката й и я поканих да седне на моята маса. Тя бързо се овладя. Повдигна книгата, която бях оставил, и с престорено учудване погледна заглавието й.

— Ти имаш изключителни занимания! — възкликна тя.

Започнах да се смея. Пресилената й ирония я беше издала. Това момиче, което ме беше взело за вулгарен донжуан или за обикновен бизнесмен, започна да ме забавлява. Поръчах вечерята, облегнах брадичка на ръцете си и се взрях право в нея.

— Това сигурно е вторият етап — каза тя с усмивка. — Упойване на жертвата?

— А може би си чела доста булевардна литература — отбелязах аз, като продължих да я гледам. — Да не би това да е някой роман на Морис Декобра?

Казах и протегнах ръка да взема книгата й. В този момент обаче Лена понечи да я извади изпод дамската си чанта, където я беше поставила, и ръцете ни се срещнаха.

Тя отдръпна ръката си така рязко, както я беше протегнала. Наистина и аз усетих някаква неясна емоция в мига на докосването ни. Успях да взема томчето и да го разлистя. Беше книга с немски стихове.

— Не съм предполагал, че поезията ти харесва — учудих се аз.

— Кажи си направо, че не си предполагал, че зная немски, така ли е? На теб немците не ти харесват…

— Наистина не мога да ги понасям…

— Аз пък живях дълго време в Цюрих — каза и взе книгата си обратно.

— Защо точно в Цюрих? — попитах.

— Опитах се да уча нещо, но се отказах…

— Защо? — попитах отново, изпълнен с любопитство.

— Защото нямам никакъв талант. В определена възраст всички момичета си мечтаят да станат артистки. И аз си мечтаех за същото известно време. Но после видях, че не става, и се отказах…

— Mieux vaut tard6… — понечих да кажа аз, но нейното лице изведнъж се озари от такава ирония, че ме досрамя, че съм цитирал такава банална поговорка. Почувствах се засрамен, както навремето, когато кажех някоя глупост пред преподавателите си.

— Ами сега какво мислиш да правиш? — опитах се да сменя темата аз.

— Засега се връщам в Цюрих за няколко месеца. Може би ще успея да открия някой свой талант, някаква професия…

— Но ти си жена — подчертах аз, — защо непременно искаш да имаш някаква професия? Не ти е нужно нищо друго, освен да се омъжиш.

— И да родя деца — допълни ме тя с усмивка. — И това също си е професия, признавам. Но си мисля, че нямам никакво призвание в тази насока. Искам да бъда свободна. Доста трудно извоювах свободата си, повярвай ми — добави тя тъжно. — Погребах твърде много години…

Започнах да се смея и веселието ми нарастваше едновременно с учудването по нейното лице.

— Ами какво да кажа аз — заговорих, — след като загубих пет години да уча за професия, която не ми харесваше, и после четири години във войната? Навярно ще ме вземеш за много възрастен…

— Не става дума за това — каза спокойно. — Войната е съдба, поне за мъжете. Женитбата и всичко останало са обичаи. Това може да научи всеки, който не си е поставил други цели…

Приключихме вечерята и дискутирахме доста разпалено за различни вятърничави и едновременно възвишени неща. Забелязах, че не се беше докоснала до чашата с вино, която й налях.

— Все още не обичаш — казах на шега, като й посочих чашата.

Не ми отговори веднага. Само ме изгледа учудено и аз отново усетих как в очите й се разпалва онази иронична светлина.

— Странно е как те завладява призванието ти на ухажор — изрече тя след малко. — И въпреки това си дадох сметка, че можеш да бъдеш доста сериозен. Вероятно обаче държиш на всяка цена да се подценяваш… Жалко!…

Станахме от масата със смях. Тя пътуваше във втора класа, а аз имах кушет в спалния салон. Но останахме да си говорим още дълго в коридора. По-късно ми пожела лека нощ и отиде да си легне. Беше сама в купето си.

Сутринта на следващия ден я срещнах във вагон-ресторанта. Не изглеждаше никак изморена след нощта, изкарана на седалката.

Седнахме на същата маса. Попитах я дали ще спре за по-дълго във Венеция. Аз още не бях решил какво ще правя. Чаках да чуя първо какво мисли тя.

— Венеция е много тъжна през зимата — отговори ми тя.

После се заговорихме за друго нещо. Когато се връщахме във вагона, поисках позволението й да постоя и да поговоря с нея в купето й. Съгласи се, но разбрах, че присъствието ми там не й беше много приятно. Вероятно искаше да остане сама, да мечтае, загледана през прозореца, или пък да чете? Не знам. В купето имаше още няколко души, сърби. Може би тяхното присъствие я караше да се чувства неудобно. Оттеглих се възможно най-бързо.

На италианската граница останахме отново почти само двамата. Срещнах я в коридора. Спря ме с усмивка.

— Държах да те попитам нещо вчера вечерта — каза. — Но те моля да не се сърдиш. Исках да те попитам — продължи, без да обръща внимание на удивлението ми. — Как така си с Клоди?…

Внезапно се изчервих. Нямах никакви скрупули по отношение на връзката си с Клоди — която впрочем беше известна на много хора — и все пак този въпрос ме изненада.

— Тя е много добро момиче — измрънках аз.

— Зная това — прекъсна ме с известна изнервеност тя. — Как така се съгласяваш да делиш любовта си с друг?

— Тук не става дума точно за любов — казах, възвръщайки си спокойствието. — По-скоро е дружба и… някои други неща.

— Дори така поставени нещата, ти пак делиш нещо, нали така? Това не те ли унижава? Мисля си, че ролята на любовник е доста потискаща…

Усмихнах се. Искаше ми се да добавя: не толкова потискаща, както ролята на съпруга.

— Знам за какво си мислиш — разтълкува усмивката ми тя. — Но това не е извинение за нищо. Очевидно не извинява един мъж — добави и подчерта последната дума. — Извинява само най-долнопробния донжуан…

— А тези от по-висока класа как действат при подобни обстоятелства? — попитах аз, като се опитах да бъда максимално ироничен.

— Те довеждат любимата си до смърт или до безнадеждност и замонашване, но не я делят с никого. А и Дон Жуан не е бил прочут с броя на любовниците си, ами с броя на влюбените жени, които са умрели за него…

— Твоята теория ми се струва много интересна — прекъснах я със смях. — С други думи — искаш да кажеш, че хората, които си поделят една жена и й предлагат живот, са достойни за презрение, докато онези, които я притежават само за себе си в продължение на няколко седмици и после я хвърлят на смъртта, заслужават възхвала…

— В „ноктите на смъртта“ би била по-подходяща метафора за изпълнената ти с възмущение тирада — отбеляза Лена. — Но аз не съм казала това; не съм споменавала, че един донжуан заслужава — или не — възхвала. Само ти припомних, че любовта на един донжуан все пак има нещо абсолютно в себе си…