— Възможно е — съгласих се аз, — но все пак завършва, както спомена, със смърт…

— Това няма никакво значение — прекъсна ме тя грубо. — Едното не може без другото. И освен това — какво искаш — да си бил с Дон Жуан, а после да продължиш да си живееш, да раждаш деца… Това е невъзможно… И тогава се задоволяваш с нещо по-незначително…

Не завърши фразата си. Но без да иска, спря погледа си върху мен, усмивката й беше едва забележима. Разговорът ме забавляваше доста; обикновено не разговарях с жените за любов, или поне не говорех на тази тема сериозно. Струваше ми се, че това строго момиче се опитваше да ми изнесе лекция. Беше наистина забавно.

— С нещо по-незначително, тоест с хора като мен — опитах се да се изсмея аз.

— Да — отвърна тя съвсем естествено.

Няколко минути изтекоха в мълчание, а ние се гледахме усмихнати. После тя продължи:

— Клоди я разбирам, тя няма нужда от Дон Жуан. Тя има нужда само от любовници.

Стори ми се, че подчертава последната дума с твърде голяма неприязън. Дали пък не искаше да ме накара да ревнувам, или да ме унижи?

— Ти знаеш, че не си единственият, нали? — попита ме съвсем спокойно. — Клоди те използва. А и със сигурност тя те е свалила, нали?

Започна да се смее.

— Извини ме, че ти казвам всички тези неща — овладя смеха си тя. — Но съм убедена, че и самият ти не вярваш в успехите на мъжете. Извън тези на Дон Жуан, разбира се. Останалите биват използвани според темперамента. Клоди я разбирам много добре. Тя търси забавление. И в действителност тя е прекрасно момиче… по-трудно ми е да разбера теб обаче…

— Какво точно искаш да кажеш? — попитах нервно. — Вечна любов, изключителност, смърт, не съм чувал подобни думи отпреди войната.

И в този момент си спомних какво ми беше казала Клоди за приятелката си: последната девственица от деветнайсети век. Но тези идеи никак не подхождаха на времената, в които живеем, на обществото, където се бях запознал с Лена, че дори и на копнежа й по свобода и независимост.

— Мисля си, че и тогава не си ги чувал — каза ми Лена с усмивка.

После изтъкна някаква причина и се прибра в купето си.



Вечерта се срещнахме на перона във Венеция. Имах усещането, че ме избягва през цялото време, вероятно за да не разбера, че ще остане във Венеция. Но я забелязах да сваля багажа си и се престорих на учуден.

— Не каза ли, че през зимата Венеция е тъжна? — припомних й усмихнат.

— Обикновено е тъжна — отвърна ми тя.

Попитах я в кой хотел ще отседне. Тя знаеше някакъв скромен хотел, близо до гарата. Предложих й да дойде в хотел на Канале Гранде, но тя само се изсмя. Дадох си сметка, че съм направил гаф, и попитах дали мога и аз да отседна в хотела, който тя си е избрала. Познавах следвоенна Венеция доста добре и исках да й я покажа. Тръгнахме мълчаливо. Не беше много студено, но небето се беше смрачило и започна да духа вятър. Тя си сложи пардесюто веднага след като излязохме от гарата. Хотелът се намираше много наблизо. Вървяхме двамата един до друг, мълчаливи и без да се поглеждаме. От начина, по който се обърна към портиера, ми стана ясно, че предпочита стаята й да не е до моята. Затова аз поисках по-голяма стая. После се разделихме. Когато останах сам в стаята си, съжалих, че съм избрал този хотел. Изглеждаше доста посредствен, а самотата го правеше още по-потискащ. И същевременно ми беше странно, че държах толкова много да съм близо до Лена. Не се боях от нищо, но и не желаех да ми да се случи нещо неприятно. Предполагах, че подобна жена нямаше да бъде никак удобна. А като се добавят и възвишените й идеали… Преоблякох се и излязох да вечерям в ресторант в центъра. По този начин й показвах, че въобще не държа да сме заедно и че бях избрал същия хотел само за да бъда в помощ на една своя сънародничка, но че нищо повече нямаше да се случи.

След като се навечерях, се отправих да пия кафе във „Флориан“. По-късно, към единайсет, поех към хотела. Когато пресичах напълно празния през зимата площад „Сан Марко“, зърнах силуета на Лена. Разхождаше се спокойно със сведена надолу глава. Изведнъж ме обзе неизразимо щастие; сякаш ми беше липсвала през цялото време, което прекарах сам. Стиснах ръката й по-сърдечно от общоприетото и тя ме изгледа учудена.

— Прибираш ли се? — попитах.

Поклати отрицателно глава. Каза ми, че предпочита да се разходи, че площадът й харесва именно в този късен час. Поисках й разрешение да я придружа и поех ръката й. И двамата изтръпнахме. Попита ме кога за първи път съм бил във Венеция. Започнах да се смея; оттогава бяха минали около петнайсет години. Тя извърна глава, сякаш искаше да ме види по-добре.

— Да, през 1909 година — повторих, — тогава заминавах за Франция, за да уча.

— Фантастично — възкликна тя.

— Защо?

— Струва ми се толкова интересно… ти си млад, във всеки случай достатъчно млад, че да мога да ти забраня да ме ухажваш, без да те обидя, и въпреки това си познавал свят, от който ми се струва, че ни дели най-дълбоката пропаст. Спомняш ли си още как се обличаха жените тогава?

— Спомням си много добре — отвърнах с усмивка.

— Мисля, че са носели дълги рокли с ресни, огромни капели, натруфени с цветя, и дълги до лакътя ръкавици от черна коприна… И освен това е било на мода да четат Пол Бурже… Ти обичаше ли някоя жена тогава?

— Никога не съм обичал. Но пък съм имал доста жени. Не знам какво се случи с тях, къде изчезнаха изведнъж…

— Остарели са — каза меланхолично тя.

— Не мисля, че е това — защитих се аз, защото по никакъв начин не исках да изглеждам възрастен с моите трийсет и пет години. — Но може би са се променили или са умрели по време на войната… Не мисля, че смъртта се е задоволявала да жъне човешки души само сред мъжете на фронта. Вероятно тогава са били погребани живи милиони жени…

Не отвърна нищо; задоволи се само да ме погледне още веднъж и после продължихме да се разхождаме по посока на кея.

— Студено ми е — каза тя изведнъж.

И аз усетих как се сви до мен, без да го осъзнава. Тогава ме обзе усещането, че тази жена вече не би могла да ми устои. Зарадвах се страшно много. Бях свикнал да отгатвам този момент в състоянието на жените и знаех, че е нужно да направя един-единствен простичък жест — и тя щеше да ми се отдаде. Забързахме стъпка, и двамата продължихме да мълчим. Нямах никакво търпение да чакам корабчето и затова махнах към една моторна лодка. Седнахме един до друг, съсредоточени, без да се поглеждаме. За няколко минути пристигнахме пред гарата. Помогнах й да скочи на мостчето, хванах я за ръка и влязохме, без да пророним нито дума. Поисках ключовете от портиера. Тя гледаше отнесено напред; осъзнавах, и то съвсем ясно, че тя въобще не разбира какво се случва с нея, но ще й бъде невъзможно да се защити. Всяка жена минава през подобни сривове, когато сякаш е опиянена с хлороформ, и първият срещнат мъж би могъл да я има почти без да полага усилия. Лена се изкачваше по стълбите, леко облегната на моето рамо. Тогава съвсем спокойно си зададох въпроса в коя стая да вляза — в нейната или в моята? Но си казах, че е по-добре в нейната, защото така щях да мога да се оттегля, когато аз пожелая…

Спомням си много добре сцената. Светнах лампата и й помогнах да се съблече. Тя сякаш се опита да се разбунтува, като ме погледна право в очите. Та нима още не беше разбрала? Изкушен по-скоро от любопитството си да науча какво ще стане, се приближих, бавно я поех в прегръдките си и я целунах по устните. Тя не знаеше или не можеше да се целува. Мисля, че щях да усетя същото нещо, ако я бях целунал по устата, когато се сбогувахме на гарата в онази нощ преди седем години. Тя наистина беше дете. Това откритие жегна суетата ми. Тогава си припомних мнението й за любовта, за Дон Жуан. Бях все така трезво мислещ и спокоен, както и в мига, в който я чух да шепне: „Студено ми е!“ — и разбрах, че ще бъде моя. Даже бях изкушен да проявя ирония, да й кажа, че не знае да се целува или някаква друга подобна глупост. Но се овладях и се задоволих само да я целувам и разсъбличам. Тя не успяваше да се освести. Устояваше главно по силата на някаква съвършена инерция.

След около час запалих лампата и започнах да се обличам изумен. Тя наистина беше девствена; никоя милувка не успя да наруши ледената й умора. Тя и сега продължаваше да ме гледа учудена с големите си горящи и неразбиращи очи. Не знаех как можех да се оттегля, без да я нараня. Приспа ми се и нейното присъствие ми беше трудно поносимо.

Трябваше да кажа нещо, за да наруша това мълчание. Взех ръката й и я целунах…

— За какво си мислиш? — попитах.

Бори се доста дълго време, преди да успее да изрече и дума.

— Имам усещането, че това вече ми се е случвало веднъж — прошепна тя, поемайки си трудно въздух. — Но аз не мога да си спомня.

— Бъди спокойна — прекъснах я просташки аз. — Не може да ти се е случвало друг път…

Отново ме погледна в очите съсредоточено. Сякаш правеше нечовешки усилия, за да разбере какво се случва с нея и къде се намира. Изведнъж се изчерви ужасно и уплашено огледа стаята. Дали схвана нещо, или по-скоро отгатна? И аз не мога да отговоря със сигурност на това. Стана ми мъчно за нея и понеже не можех да понасям това чувство, я целунах по челото и излязох на пръсти от стаята.

XII

Сутринта на следващия ден се събудих с натежала глава. А навън сякаш беше още по-мрачно. Вятърът се беше засилил. Започнах да съжалявам за случилото се вчера. То ми се струваше напълно безсмислено и подбуждаше доста досадни мисли. Повтарях си, че сега вероятно трябваше да удължа престоя си във Венеция, а пък това объркваше плановете ми. Разбира се, че можех и да тръгна, но не можех да си го наложа; това момиче, което обладах, не беше познало любовта в прегръдките ми и като че почти не ме беше усетило. Гордостта ми кървеше. Не исках да я изоставя, преди да ме е опознала истински. Харесваше ми да се отказвам от жените само когато усещах, че те ще съжаляват за мен. Опитвах се да ги направя щастливи в буквалния, философски смисъл на думата само за да задоволя собствената си суета, и изпитвах някакво глупаво удоволствие, когато след време научавах, че някоя жена, която съм обичал и изоставил, страда и е нещастна… А и очевидно тук съществуваше и проблемът, наречен Клоди. Аз с лека ръка можех да се откажа от тази връзка. Но пък прекъсването й в подобен момент, след като бях срещнал Лена, би било проява на лош вкус. Нямаше да мога да посещавам дома й, където се забавлявах добре и имах множество приятели. Дотогава бях свикнал да подготвям разделите си така, че да не прекъсвам връзките окончателно. Признавам си, че съм човек, който преди всичко обича удобството…

И все пак трябваше да взема някакво решение. Облякох се много грижливо и след това почуках на вратата й. Чух уморения й глас да пита кой е. След това отвори. Поисках позволението й да седна и да запаля цигара.

— Имаш ли някакви планове за днес? — попитах.

— Нямам никакви конкретни планове — каза тя пребледняла.

Погледнах я. Сигурно не беше мигнала цяла нощ. Дълбоките сенки от безсънието й ме измъчваха и едновременно с това блокираха всяка моя инициатива. Пушех. Струваше ми се, че тя упорито търси капелата си.

— Ще ми позволиш ли да те придружа? — попитах.

— Защо не?

Тонът й не ме окуражаваше по никакъв начин, и все пак се усмихнах, защото не знаех какво друго да направя. След това излязохме заедно, оставихме ключовете си на портиера така, сякаш бяхме двама непознати, и поехме по главната улица към площада.

— Наистина Венеция е тъжна през зимата — казах аз.

Поклати положително глава. Спря се пред витрината на магазин, където се продаваха корали и евтини предмети на изкуството.

— Те са имитация — отново се обадих.

Този път ме погледна учудено в очите. Стори ми се, че устните й изписват ужасно тъжна усмивка. И осъзнах, че е невероятно красива така — с уморената усмивка на лицето си.

— Да, имитации са — прошепна и тя.

Не знам дали си мислеше за нещо друго, когато произнесе тези думи, но те дълбоко ме трогнаха. Ами ако те по някакъв начин се отнасяха за мен? Хванах ръката й и я поведох.

— Да не настинеш, духа ужасен вятър — казах.