Мирча Елиаде - Сватба в небето

Чух, че я повика нейна приятелка: Илиана. Не бях запомнил името й. Казваше се Илиана и въпреки това се обличаше като за друго име, като за Мария или за Лучия. Блуза в черно и бяло, с бяла яка и тесни ръкави. Съзрях отново ръката й. Казах си, че със сигурност не е обичана и не обича.

Невъзможно беше който и да било мъж да не види, че подобни пръсти се нуждаят от поставянето на един-единствен пръстен, за да изглеждат завършени. Даже и ръката й не беше като на жена, която се казва Илиана. И въпреки това бях чул добре; това беше името й. Видях я да става и да отива в съседната стая. Не беше много висока, но много слаба, бедрата й бяха гладки, а краката слаби и нервни. Не я проследих с очи, за да я преценя; никога не гледам така никоя жена. Винаги се вглеждам в тях, обаче много добронамерено, и чакам да видя какво искат или какво имат да ми покажат. Ние не сме виновни, че повечето жени упорито ни показват неприличното, инертното или нетрайното в телата си. Не можеш да гледаш жена, която подчертава непристойното в себе си по друг начин, освен непристойно. В повечето случаи обектът сам ни показва как трябва да бъде гледан и възприеман. Мъж, който гледа жадно тялото на някоя лека жена, не може да бъде обвиняван в недискретност. Жената винаги ни подканва да я гледаме така, както иска тя…

Тогава останах и с друго впечатление: че тази жена не може да е сама. Някъде наблизо, в страната или в чужбина, трябваше да има съпруг, някой, който е нейната мъжка половина. Не знам защо, но ми се стори създадена да бъде с някого. Странно…

Отново се спря, усмихна се. След това рязко се обърна към събеседника си.

— Всички тези неща, разбира се, не съм ги написал в книга. Рядко, застанал пред белотата на хартията, успяваш да съхраниш връзката с реалността, да бъдеш искрен…

Интересното е, че това момиче беше създадено за връзка, за сватба… Не знаех каква възраст да й дам; в никакъв случай не беше прекалено млада; може би беше на трийсет — трийсет и няколко години…

Гледах я доста, може би твърде дълго, и това ме ядоса. По никакъв начин не исках да изглеждам така, сякаш съм отворен за нова любовна връзка. Така или иначе лесните успехи никога не са ме привличали, не бях някой зажаднял и готов да се задоволи с каквото и да е. Бих се изнервил много, ако някой беше уловил погледа ми: младият белетрист, който проследява жадно с очи непозната жена… Ужасно. Какъвто и жест на ухажване да бях направил онази вечер, той би бил неуместен. Понеже влязох в онази къща като специален гост, веднага след излизането на новата ми книга, се предполагаше, че нищо не би могло да ми бъде отказано; още по-малко пък една непозната жена. Сякаш всички присъстващи там ми бяха длъжници за нещо и беше издадена всеобща разпоредба никой да не ме засяга по никакъв начин даже и с поглед — така, както не биваше да бъдат засягани министрите или високопоставените гости в нечий дом — и затова би било безкрайно вулгарно да приема или да се възползвам от тази ситуация… Но понеже ти разказвам всичко това, ще продължа и нататък. Има неща, които никой не изрича, но за мен положението на писател има няколко наистина неприятни аспекта. Не зная как е в другите страни, но тук хората още не са се научили как да говорят и как да се държат с един писател. Винаги бъркат човека с автора на книгите му и го измъчват с ласкателства или безкрайни припомняния, че е написал еди-кой си роман, че е създал еди-кой си женски образ или формулирал еди-кой си афоризъм. Това ми се струва наистина вбесяващо; все едно в присъствието на някой хирург да се чувстваш задължен да говориш единствено и само за операции и непрекъснато да му напомняш, че е спасил от смърт еди-коя си госпожица. Или пък да поканиш на масата си някой тенор и да му говориш през цялото време за опера, а за десерт да го помолиш да изпее любимите си арии, като предварително ги изсвириш с уста, за да му ги припомниш…

Преместих се в другата стая, за да мога директно да взема участие в разговор, който беше започнал много преди моето пристигане. Спомням си, че един майор, облечен в цивилни дрехи, говореше за ски шампионатите. Когато влязох, един младеж се залепи до стената, че да ми направи място. Това ме подразни и отчаян извърнах глава — дали щях да срещна поне едно не чак толкова напрегнато лице?! Имаше само порядъчни хора, които говореха за зимни спортове. Единственият, с когото можех да се разбера, беше залепеният до стената младеж, а той беше парализиран, защото авторът на книгите, които беше чел и вероятно му бяха харесали, като по някакво чудо се намираше до него с цигара в уста, с добре завързана вратовръзка, прясно избръснат и отворен по всяко време за някакъв неангажиращ разговор. Опитах се да започна разговор с него. Той стегнато контролираше отговорите си, цялото му същество беше напрегнато да не би по някакъв начин големият писател да остане с погрешно впечатление от него. На всяка цена трябваше да изрече някоя своя интелигентна забележка, за да се убеди маестрото, че не говори с някакъв си случаен читател…

Истината е, че младият ми приятел беше великолепен читател. Но деветнайсетте му години го парализираха. Вероятно някой друг път бих му помогнал да дойде на себе си. Понякога обичам тези екстази, които и аз самият съм изживявал някога и които днес ми позволяват да премеря дистанцията, която ме дели от невинността на ранната младост. Но в онзи ден нямах търпение. Не мисля, че желаех на всяка цена да разговарям с онази непозната, която преди няколко минути се беше изправила пред мен с изяществото на съвършен лък. Но със сигурност би ми харесало да седя до някого в ъгъла на някое канапе и да разговарям. Щеше да ми хареса да видя някой приятел. В хола имаше само няколко закъснели познати, в много добро настроение; няколко госпожици ме гледаха от прага, преструвайки се, че не ми обръщат кой знае какво внимание. Архитектът непрекъснато търсеше грамофонни плочи. Той беше перфектният домакин; понеже наближаваше четирийсет и беше започнал да оплешивява, полагаше усилия да изглежда несериозен, шеговит, неуморен танцьор и любител на флирта. Танцуваше с всички момичета и окуражаваше няколкото студенти, колеги на сестра му, да говорят с него на ти. И въпреки това този човек беше изключително талантлив архитект с невероятно остър ум. Изглежда обаче приближаването на старостта винаги плаши дори и най-добрите сред нас. Предполагам, че това обяснява много неща…

Спря се пак, за да си запали цигара, без да бърза. Хаснаш остана да лежи върху шезлонга, галейки коляното си: сякаш въобще не го беше слушал. И въпреки това Мавродин усещаше присъствието му все по-силно, чувстваше се овладян и сякаш някой от сянката до него го караше да продължи, да разказва бързо, без да крие нищо.

— … Естествено, че в книгата нещата не са разказани точно така. Там представих по-романтична среща; пак в деня на осми януари — това не можех да скрия по никакъв начин — но описах, че се случва в курорта Предял, че се бяхме събрали на ски във вилата на общи приятели. Между другото не се отдалечих много от истината. После няколко пъти ходихме в Предял заедно, тя кара ски добре, беше се научила в Германия, докато работела там… Научих тези неща няколко часа по-късно, когато почти се бяхме сприятелили. Беше заминала от страната преди около четири години и беше работила като чиновничка в румънската легация в Берлин. Сега знам, че беше поискала настоятелно да получи работа там. Но това бяха неща, които научих впоследствие… Срещата в Предял, която съм описал в книгата, сега също ми се струва реална. Прекарахме заедно зимата в този курорт. Знам как обуваше обувките си за ски и не ми е трудно да си я представя да идва към мен, като в романа, и да изрича съвсем простичко: „Внимавай, че не си завързал каишите си правилно…“

В действителност първите думи, които чух от нея, ми бяха казани в хола на моя приятел, архитекта. Каза ми нещо доста безинтересно, нещо от рода на: „Добре, че свършиха и тези празници“… Но нещо друго ми направи впечатление: че тя изрече няколко банални, изтъркани думи с толкова много меланхолия, вторачена през прозореца в снежната улица, осветена от зеления светлик на фенера пред къщата, че ми се стори, че ще бъде наистина просташко да я разпитвам повече. Престорих се, че не забелязвам онзи уморен, тъжен и почти напоен от сълзи поглед. Колко добре го разбирах впоследствие и колко се измъчвах с неугасналата в него жар, но едва по-късно, когато вникнах в смисъла му: свършекът на други зимни празници, друга Коледа, погълната някъде в бездната на годините, които се трупаха зад гърба, и тя, оставаща все така сама, все така отдалечена от прибежището, за което мечтае от толкова време… Но може би не е добре да смесвам тези събития. По-късно отново ще стане дума…

Надявах се, че ще ме попита нещо за книгите ми, и най-вече за „Младостта на Магдалена“, заглавие, което беше в устата на всички. С нея ми се щеше да си говоря за написаното от мен. Не защото беше жена и беше започнала да ми харесва, ами защото я усещах изпълнена с живот, интелигентна и меланхолична от главата до петите…

Обикновено не харесвам тъжните хора; и още по-малко тъжните жени. Повечето от нас страдат от унизителни биологични или психологически тъги. Натъжаваме се, ако сме пропилели някоя сделка, защото черният ни дроб не работи или защото сме загубили цяла нощ в забавления или в библиотеката. Но при жените е още по-тягостно. В повечето женски тъги има нещо посредствено… Тя, Илиана, обаче в онзи час носеше тъга, напоена с вълнуваща дискретност. Ако не се бяхме срещнали пак, дори нямаше да повярвам, че зареяният й през прозореца поглед наистина беше натежал от меланхолия. Защото само няколко минути след това лицето й отново беше озарено от интелигентност и дори от известна ироничност. Не беше чела нищо от мен, даже и „Младостта на Магдалена“, и беше отгатнала, че това ме дразни. Започна да ме измъчва. Иначе по-късно в книгите ми, в творчеството ми бе открила много потайна и умела съперница. Тогава оставахме дълго почти прилепени един до друг и слушахме телата си, тя поставяше ръката си на челото ми и аз разгадавах в милувките й нещо повече от отчетливото приплъзване на пръстите; разгадавах неизречените й въпроси, опитите й да проникне в зони, към които никоя страст и никой екстаз не можеха да й отворят пролука.

— За какво си мислиш? — питаше ме понякога с иронична усмивка, знаейки много добре, че никога няма да мога да й отговоря искрено. — Какво криеш тук? — питаше отново, положила бледата си китка на слепоочието ми.

Не мисля, че малките фриволни тайни я притесняваха и че се боеше от това, че ще погледна някоя красива жена; това, което я измъчваше, бяха подземията, които обитавах сам, напълно сам; да — онази самота, която подхранваше моите отсъствия и книги…

Тогава обаче още не беше чела книгите ми. Вече не знам точно за какво си говорехме. В стаята обаче ставаше все по-топло, запалиха лампите и си спомням, че изведнъж яростно ми се прииска да танцувам с тази жена. Вече не беше до мен. Говорих с нея доста дълго и настоятелно, толкова настоятелно, че домакинът на няколко пъти ми направи забележка на шега. Но дотогава не бях осъзнал какво означава тази среща: флирт; няколко часа топъл и приятен разговор; в най-добрия случай — нова връзка…

Да, но тя вече не беше до мен, а аз усещах как бавно ме обзема отровното желание да я имам близо до себе си, в прегръдката на танца. Потърсих я с поглед в съседните стаи. Беше отишла да пие лимонада. Видях я облегната на бюфета с наведен поглед. Но със сигурност беше усетила, че съм вперил очи в нея. Почеса се неспокойно по челото и после бавно го изправи, усмихвайки се, сякаш знаеше, че ще ме срещне там, на прага, с пронизващ я поглед. Направих едва доловим и вероятно гротесков жест, за да я поканя на танц. Отговори ми, че е уморена. Приближих се. Гледаше ме как пристъпвам към нея и изведнъж лицето й стана сериозно, концентрирано, сякаш тогава от моите движения се беше откъснала някаква тайна, която тя разбираше и от която се ужасяваше. Когато бях възможно най-близко, тя се облегна съвсем отчаяно на бюфета. Не си давах сметка какво се случва с мен; за да се успокоя, си повтарях, че е от шампанското. Но си спомням, че докато я молех настоятелно да танцува, тя вдигна ръката си, за да постави чашата с лимонада на етажерката, и тогава се изплаших от бледността и съвършенството й. Взех ръката й с благоприличие и почти измолвайки я. Разбирах от погледа й, че й е било много трудно да ми откаже, че се беше борила със себе си, че и тя се боеше. В мига, в който поех ръката й и я бях повдигнал леко, за да я прегърна за танц, музиката спря. Останахме за миг така: дланта й, обгърната от моята във въздуха.